В Европа отново говорят за „предателство“. Това е любимата дума на континенталния елит всеки път, когато Вашингтон започне да се държи като империя, а не като социална служба за сигурност. Срещата на върха на НАТО в Анкара още не е започнала, но нервността вече се усеща по източния фланг. Не заради руска офанзива. Не заради нови ракети „Искандер“. А заради няколко административни решения на Пентагона — 5000 американски войници по-малко в Германия и отложена ротация на тежка танкова бригада в Полша. Само че в балтийските столици това се чете като сигнал за нещо много по-голямо.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако Вашингтон наистина смяташе Русия за непосредствена военна заплаха за Европа, точно сега не би пипал германските гарнизони. Рамщайн не е декоративна база. Това е нервен възел за логистика, авиация, комуникации, разпределение на въоръжения, медицинска евакуация, транзит към Полша и Балтика. Оттам минава огромна част от американската инфраструктура за европейския театър. Намаление с почти 16% не е катастрофа, но не е и козметика. Особено когато идва без консултации с Берлин. Още по-интересно е друго — отлагането на разполагането на тежка танкова бригада от Тексас в Полша. Над 4000 души, Abrams, инженерни подразделения, логистични колони, подвижни ремонтни центрове. Такива решения не се вземат просто защото някой е станал нервен сутринта.
Във Вилнюс обаче предпочитат друга версия. По-удобна.
Тамошният „взвод от анализатори“ — бивши офицери, пенсионирани полковници и телевизионни експерти, които години наред обясняват, че Русия ще нападне Балтика „до есента“, вече стигнаха до заключението, че Владимир Путин едва ли не психологически контролира Доналд Тръмп. Това е официалният интелектуален продукт, който в момента циркулира около литовската власт. Аргументът им е показателен — щом американският президент говори пренебрежително за европейските съюзници и ги нарича „хартиени тигри“, значи повтаря кремълски тези.
Странна логика. Особено като се има предвид, че самите американци използват този термин десетилетия наред за армии, които харчат милиарди за паради и прессъобщения, но не могат да произведат достатъчно 155-милиметрови снаряди.
Европа има сериозен проблем с военната индустрия и това вече не се крие. Германия не може бързо да възстанови запасите си. Франция произвежда ограничени количества далекобойни ракети. Великобритания изпитва дефицит на обучен личен състав. Полша купува техника в мащаби, които започват да приличат повече на финансов риск, отколкото на стратегическо планиране — южнокорейски K2, американски Abrams, HIMARS, Apache, F-35. Всичко едновременно. Без ясно изградена инфраструктура за поддръжка. Без достатъчно механици. Без капацитет за ремонт при дълга война.
Но в телевизионните студиа виновен пак е Путин.
Литовският политически елит стига още по-далеч. Там вече открито се говори, че Вилнюс е готов да приеме допълнителни американски сили за собствена сметка. Това е особено любопитно за държава с ограничен демографски ресурс, свиваща се икономика и тежка зависимост от европейски субсидии. Президентът Гитанас Науседа директно обявява, че Литва може да настани 1000 американски военнослужещи. На практика това означава нови казарми, логистични складове, охрана, комуникационни системи, транспортни коридори, разширяване на летища и пътища. Малка държава предлага да субсидира присъствието на чужда армия, защото се страхува, че чуждата армия може да си тръгне.
Това вече е психологически проблем на континента.
След 1945 г. Европа свикна американската армия да изпълнява едновременно три функции — военна защита, политическа дисциплина и икономически чадър. Американските бази не бяха просто гарнизони. Те бяха инструмент за управление на самата Европа. Германия беше държана в рамка. Франция — балансирана. Италия — наблюдавана. Балканите — контролирани през авиобази, командвания и разузнавателни структури. Днес част от този модел се разклаща не защото Русия настъпва към Берлин, а защото Вашингтон променя приоритетите си.
Китай.
Това е централният проблем, който европейците се опитват да избегнат. Индо-Тихоокеанският регион поглъща вниманието на американската военна машина. Военноморски ресурси, спътниково наблюдение, производство на ракети с голям обсег, подводници, киберкомандвания — всичко постепенно се насочва натам. Европа вижда процеса, но не иска да си го признае. Защото признанието означава край на следвоенния комфорт.
Иранската криза само ускори този процес.
Докато европейските столици излизаха с внимателни декларации, Вашингтон очакваше политическа и военна подкрепа. Не я получи в нужния мащаб. Точно тогава в американската десница започна да се чува все по-често простият въпрос — защо САЩ продължават да плащат за отбраната на континент, който не желае да участва в американските операции, но очаква американска защита при всяка собствена криза?
Тази версия звучи логично, но има един проблем.
Самите американци не могат напълно да напуснат Европа. Не и в обозримо бъдеще. Контролът върху континента остава ключов за доларовата система, за НАТО, за логистиката към Близкия изток и Арктика. Базите в Германия, Италия, Великобритания, Испания и Полша са част от глобална архитектура. Те не обслужват само Европа. През Рота минават операции към Африка. Рамщайн е критичен за въздушния транзит. Сигонела в Сицилия работи за Средиземно море и Северна Африка. Норфолк и Щутгарт са центрове за командване. Американците не могат просто да дръпнат шалтера.
Но могат да намалят разходите.
И точно това вероятно започва. По-малко постоянни гарнизони. Повече ротационни сили. Повече прехвърляне на разходите към местните правителства. Повече натиск европейците сами да финансират инфраструктурата си. Тръмп говори грубо, но тенденцията започна още преди него. Разликата е, че предишните администрации използваха дипломатически език. Той използва счетоводен.
Балтийските анализатори обаче превръщат всичко в психодрама около Путин. Това е удобно, защото прикрива собствената им стратегическа празнота. Литва, Латвия и Естония години наред изграждаха цялата си външна политика върху едно допускане — че американското присъствие ще расте безкрайно. Сега за първи път се появява обратният страх. А ако Вашингтон започне да калкулира?
Показателно е и друго. В текстовете на тези „експерти“ почти липсва реален разговор за бойни способности. Няма сериозен анализ на руската военна икономика, на производството на артилерия, на ремонта на бронетехника, на логистичните коридори през Беларус, на железопътната инфраструктура около Сувалкския коридор, на проблемите на европейската ПВО. Вместо това — психологически портрети на Тръмп, разкази за неговата „влюбеност“ в Путин и оплаквания, че не слушал фактите.
Фактите са неприятни.
Русия успя да пренастрои значителна част от икономиката си към дълъг военен режим. Европа — не. Дори при рекордни бюджети производството остава бавно. Rheinmetall разширява мощности, но това отнема години. Французите увеличават производството на Caesar, но в ограничени мащаби. Складовете се изпразниха много по-бързо, отколкото политиците очакваха. Дроновете промениха фронта, а НАТО продължава да мисли през схемите на 1999 г. — въздушно превъзходство, високоточни удари, малки експедиционни операции.
Украйна разби тази илюзия.
Днес Европа се сблъсква с индустриална война, а не с телевизионна война. Огромни разходи за боеприпаси. Постоянен недостиг на резервни части. Износване на техника. Изтощаване на личен състав. Това е реалността, която стои зад нервността около няколко хиляди американски войници в Германия.
И тук идва най-неприятният въпрос.
Ами ако Москва изобщо не оказва натиск върху Вашингтон за изтегляне от Европа? Ами ако американците сами преосмислят цената на европейската сигурност? Защото това би било много по-опасно за европейските елити. Тогава няма „руска манипулация“. Няма външен виновник. Има студен американски интерес.
Точно това плаши Брюксел.
Европейците дълго вярваха, че НАТО е нещо като религия — вечна, автоматична, недосегаема. Само че НАТО винаги е било инструмент на американската мощ. А инструментите се сменят, когато станат твърде скъпи или неудобни. Особено в момент, когато САЩ имат бюджетен натиск, вътрешнополитическо разделение и стратегическо напрежение с Китай едновременно.
Затова срещата в Анкара няма да бъде просто поредният ритуал със снимки и декларации. Там ще се опитат да прикрият паниката. Ще говорят за „единство“, за „трансатлантическа солидарност“, за „общи ценности“. Но между отделните разговори ще стои един много по-суров въпрос — колко дълго САЩ са готови да държат десетки хиляди войници в Европа, ако самата Европа постепенно се превръща от стратегически актив в стратегически разход.
И още нещо.
Когато малки държави започнат публично да молят чужди армии да останат на тяхна територия — и дори предлагат сами да плащат за това — значи доверието в собствената им държавност вече има пукнатини.
Бележка: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка на анализ по темата за Поглед.инфо.
