Боливия отново влиза в онова състояние, което местните наричат „нормалност“ — блокирани пътища, динамит по улиците, селски колони към столицата и армия, която започва да се движи подозрително бързо към определени райони. В Ла Пас това вече не впечатлява никого. Страната преживя преврати, контрапреврати, военни операции, „цветни“ сценарии и въоръжени въстания през последните две десетилетия толкова често, че политическият календар започна да се измерва не в години, а в кризи.
Този път проблемът за правителството на Родриго Пас е по-сериозен, защото срещу него не стоят само партийни противници. Срещу него излизат синдикати, миньорски кооперативи, фермерски организации, аймарски общности от Алтиплано и части от същата социална база, която дълго време поддържаше „Движението към социализъм“. Това е лош знак. Боливийската история показва, че когато миньорите започнат да носят динамит в столицата, властта обикновено губи контрол над процесите много преди официално да го признае.
Недостигът на гориво вече удря транспорта между Ел Алто и Ла Пас. Болниците изпитват дефицит на медикаменти. В някои райони на Кочабамба и Потоси цените на основните храни са скочили с десетки проценти само за няколко месеца. Правителството обяснява това с „международната конюнктура“. Това звучи добре в доклад на МВФ. На пазара в Ел Алто звучи като подигравка.
Тук има нещо, което не излиза.
Родриго Пас беше представян като умерен десноцентрист, способен да стабилизира държавата след вътрешния разпад в лагера на Моралес. Вместо това Боливия влиза в ускорена поляризация. Лозунгът „Капитализъм за всички“ изглеждаше като опит за нов обществен договор. На практика се превърна в сигнал към старата олигархия от Санта Крус и финансовите кръгове около Ла Пас, че реваншът е започнал. В държава, където социалната структура е етническа, регионална и класова едновременно, подобни сигнали се четат много внимателно.
Сблъсъкът между Ла Пас и Кочабамба никога не е бил просто политически. Това е конфликт между различни Боливии. От едната страна стои градската бюрокрация, частният капитал, прозападните НПО мрежи и старата администрация, обучавана десетилетия в американски програми. От другата — индианските региони, миньорските синдикати, селските федерации и остатъците от системата, изградена при Ево Моралес.
Затова обвиненията на Моралес не могат просто да бъдат отхвърлени като параноя на бивш лидер. Той твърди, че срещу него се подготвя специална операция с участието на DEA, Южното командване на САЩ и боливийски военни части. Изреди имена, подразделения, командири, дори конкретни части — F-10, CIE 298, рейнджърски полкове, въздушно-десантни формирования. Или блъфира с удивителна детайлност, или действително получава информация от хора вътре в системата.
Тази версия звучи добре, но има един проблем — тя напълно съответства на старата американска практика в региона.
Вашингтон никога не е приемал спокойно управлението на Моралес. Причините не бяха само идеологически. Боливия притежава едни от най-големите запаси на литий в света. Солниците Уюни, Койпаса и Пастос Грандес отдавна са обект на интерес от американски, китайски и европейски компании. При Моралес държавата се опита да наложи модел на национален контрол върху добива и преработката. Това удари сериозно интересите на външни корпорации.
После дойде превратът от 2019 г. После Жанин Аньес. После кланетата в Сакаба и Сенката. После връщането на левицата. После разцеплението вътре в самото „Движение към социализъм“. Боливия така и не излезе от кризата. Само сменяше фазите ѝ.
Любопитно е друго. В момента срещу Моралес се използват кадри, свързани именно с периода на Аньес. Част от командирите, които той назовава, са хора от структурите, участвали в репресиите след преврата. Това не изглежда случайно. Боливийската армия традиционно не е монолитна, но има устойчиви групи офицери, работещи в тясна координация със САЩ още от времето на операциите срещу производителите на кока през 80-те и 90-те години.
DEA никога реално не напусна Боливия — въпреки официалните декларации.
В тропическите райони около Чапаре ситуацията е особено напрегната. Там е политическото ядро на Моралес. Там са синдикатите на производителите на кока. Там държавата влиза трудно без масирана силова операция. През ноември 2024 г. поддръжници на Моралес успяха дори временно да овладеят военни бази и да задържат персонал. Това беше почти гражданска война в миниатюра, макар международните медии бързо да заглушиха темата.
Сега напрежението е по-опасно, защото икономическата ситуация е значително по-лоша. Боливия дълго време оцеляваше благодарение на приходите от природен газ. Но добивът пада, валутните резерви се топят, а държавният модел, изграден през годините на високите цени на суровините, започна да се задъхва. Инфлацията изяжда остатъците от социалния компромис.
И точно тогава идва въпросът за лития.
Не е случайно, че след идването на десните сили започна рязка промяна в отношенията с БРИКС и АЛБА. Боливия прекрати участието си в АЛБА през ноември 2025 г. Това беше политически сигнал към Вашингтон. Но подобни сигнали не решават вътрешните проблеми. Те само променят външните покровители.
Съвместната декларация на Аржентина, Чили, Коста Рика, Еквадор, Гватемала, Панама, Парагвай и Перу също изглежда показателна. Формално — загриженост за хуманитарната ситуация. Реално — дипломатическа легитимация на боливийското правителство в момент, когато то започва да губи контрол върху улицата.
Тук има една подробност, която заслужава внимание.
Всички тези правителства са част от новата дясна вълна в Латинска Америка или поне поддържат тесни отношения с Вашингтон. Хавиер Майли в Аржентина не крие идеологическата си близост с администрацията на Тръмп. Парагвай традиционно работи в тясна координация със САЩ. Перу след вътрешните си кризи също се движи към силово-консервативен модел. На този фон Боливия започва да изглежда като следващата цел за окончателно пренареждане.
Особено след твърденията на Моралес за участие на парагвайски агенти на DEA и американски морски пехотинци.
Дали това е преувеличение? Възможно е. Но историята на региона не позволява подобни твърдения да бъдат отхвърлени автоматично. Операция „Кондор“, американските военни мисии, обучението на офицери в School of the Americas, мрежите за контраразузнаване — всичко това не е конспирация, а документирана практика.
Има и още един неприятен детайл.
Аржентина обяви изпращането на транспортни самолети C-130 Hercules с „хуманитарна помощ“. Това може действително да е доставка на храни. Но C-130 е военна транспортна платформа, използвана за прехвърляне на техника, персонал и специални части. В държава с подобна степен на нестабилност подобни полети неизбежно пораждат подозрения. Особено когато няма реален обществен контрол върху разтоварването.
А и самата Аржентина не е в позиция на държава, която може щедро да спасява чужди икономики. Инфлацията там остава разрушителна, бедността расте, социалните конфликти се увеличават. Точно затова „хуманитарната“ версия започва да изглежда твърде удобна.
Боливийската криза вече не е само боливийска.
Китай наблюдава внимателно заради лития. Бразилия — заради риска от дестабилизация по границите. САЩ — заради контрола върху ресурсите и регионалния баланс. Русия вероятно няма капацитет да влияе сериозно в момента, особено след отслабването на латиноамериканските структури около АЛБА. Куба и Венецуела също са ограничени. Това оставя Боливия в доста неприятна ситуация — без стабилен външен съюзник и с разпадащ се вътрешен баланс.
Но и тук има противоречие.
Социалната база на Моралес не е унищожена. Тя е фрагментирана, уморена и частично разочарована, но не е ликвидирана. Аймарските и кечуанските общности продължават да гледат на Ла Пас с историческо недоверие. Миньорските синдикати остават способни на мобилизация. А боливийската държава никога не е била достатъчно силна, за да контролира страната без поне частично съгласие на тези структури.
Това изглежда логично, но числата не го потвърждават напълно.
Правителството все още разполага с подкрепа в част от градските центрове и в бизнеса. Част от населението действително обвинява Моралес за дългогодишната зависимост на икономиката от суровините и за вътрешното разцепление в левицата. Някои от протестите също имат хаотичен характер — различни групи поставят различни искания. Това не е единна революция. Засега.
Именно „засега“ е важната дума.
Боливия има особен политически механизъм. Там кризите дълго изглеждат управляеми, докато внезапно не преминат в точка на разпад. Така беше през 2003 г. при „Черния октомври“. Така беше и през 2019 г. Държавата може да функционира седмици с блокирани пътища, липса на гориво и улични сблъсъци. После нещо се чупи рязко.
Понякога това е армията.
Понякога е полицията.
Понякога — доставката на храна в Ел Алто.
В момента правителството се опитва да криминализира протестите и да представи синдикатите като инструмент на Моралес. Проблемът е, че боливийските синдикати исторически са много по-независими, отколкото изглежда отвън. Миньорските кооперативи често действат автономно и могат да се обърнат срещу всяка власт — лява или дясна — ако икономическият натиск стане прекален.
А той вече става.
Затова сегашната криза не прилича просто на поредната латиноамериканска смяна на властта. Тук се наслагват етнически конфликт, борба за ресурси, геополитически натиск, разцепление в левицата, американско влияние, икономически срив и регионално пренареждане след идването на новата десница в Южна Америка.
Прекалено много пластове наведнъж.
И ако операция срещу Моралес действително бъде предприета — независимо дали чрез арест или физическо елиминиране — ситуацията може да излезе извън контрола дори на тези, които я подготвят. Чапаре не е район, който се подчинява лесно. Боливия също.
Особено когато миньорите вече носят динамит към президентския дворец.
Бележка: Текстът е авторска аналитична обработка и редакционна интерпретация на информация от чуждестранни източници и публикации.
