През последните десет години в Съединените щати се случва процес, който доскоро изглеждаше почти немислим. Думата „социализъм“, превърната в продължение на десетилетия в политическа обида, постепенно се връща в публичния разговор. Не като революционен лозунг, не като заплаха за утрешния ден и дори не като реална перспектива за завземане на властта, а като симптом за нещо друго – нарастващо разочарование от съществуващия модел.
Американската система дълго време черпеше своята легитимност от една проста формула. Независимо дали човек е богат или беден, дали е потомък на колонисти или нов имигрант, той трябваше да вярва, че утре ще живее по-добре от днес. Именно това беше американската мечта. Тя никога не е била просто икономическа концепция. Това е политическият фундамент на цялата американска държава.
Проблемът е, че все повече хора престават да вярват в нея.
Според различни социологически изследвания, цитирани и в разглеждания материал, националната гордост в САЩ е спаднала драматично през последното десетилетие. Сред младите поколения спадът е още по-видим. Все по-малко американци са убедени, че ще живеят по-добре от своите родители. Все по-малко смятат, че образованието гарантира социален успех. Все по-малко вярват, че политическата система работи в техен интерес.
Тук започва истинската история.
Защото социализмът в Америка не расте благодарение на Маркс. Не расте благодарение на Ленин. Не расте благодарение на левите професори, както обичат да твърдят републиканците. Социализмът расте там, където системата започва да произвежда все повече губещи.
Млад американец днес често завършва университет с дългове, които ще изплаща десетилетия. Цените на жилищата в големите градове са достигнали нива, които правят покупката на собствен дом практически недостижима за значителна част от средната класа. Медицинските разходи продължават да бъдат едни от най-високите в света. Номинално американската икономика расте, но усещането за сигурност намалява.
Точно тук се появи политическият феномен Бърни Сандърс. Не защото предложи революция. Напротив. Ако се погледне внимателно програмата му, тя изглежда по-близка до европейската социалдемокрация от средата на ХХ век, отколкото до някакъв радикален социализъм. Безплатно образование. По-достъпно здравеопазване. По-високи данъци за най-богатите. По-силна социална държава.
Преди тридесет години подобни идеи в Америка биха били политическо самоубийство. Днес милиони хора ги възприемат като здрав разум.
Това не означава, че Америка е станала социалистическа. Означава, че обществото започва да поставя под въпрос резултатите от икономическия модел, който доминираше след края на Студената война.
След разпадането на СССР американският елит остана без външен идеологически конкурент. Пазарът беше обявен за окончателен победител. Глобализацията трябваше да донесе благоденствие. Производството започна да се изнася към Азия. Финансовият сектор придоби огромна тежест. Печалбите нараснаха. Борсите растяха.
Само че част от американското общество постепенно остана извън този празник.
Градове, които някога произвеждаха стомана, автомобили и машини, започнаха да губят население. Индустриалните райони се свиха. Милиони работни места изчезнаха. На тяхно място не винаги се появиха нови.
Именно от тези територии излезе и политическата база на Доналд Тръмп.
Това е един от парадоксите на съвременна Америка. И Тръмп, и Сандърс се появиха като симптом на една и съща болест. И двамата говореха срещу елита. И двамата атакуваха статуквото. И двамата твърдяха, че системата обслужва малцина за сметка на мнозинството.
Разликата беше в диагнозата.
Сандърс обвиняваше корпорациите и концентрацията на богатство. Тръмп обвиняваше глобализацията, имиграцията и политическия елит във Вашингтон.
Едни и същи избиратели често слушаха и двамата.
Затова е трудно да се приеме тезата, че Америка просто се движи към социализъм. По-точно би било да се каже, че Америка търси изход от кризата на доверието.
Социалистическите организации действително нараснаха. „Демократични социалисти на Америка“ увеличиха значително своето влияние през последното десетилетие. Част от техните кандидати спечелиха местни избори. Появиха се нови лица в Конгреса. Александрия Окасио-Кортес се превърна в една от най-разпознаваемите фигури в американската политика.
Но ако погледнем реалното разпределение на властта, картината е далеч по-сложна.
Няма социалистически губернатор на ключов щат. Няма социалистическо мнозинство в Конгреса. Няма социалистически кандидат с реален шанс за Белия дом.
Това не е случайно.
Американската политическа система е конструирана така, че да абсорбира протестите и постепенно да ги превръща в част от съществуващия ред. Републиканската и Демократическата партия функционират като огромни политически коалиции, които поглъщат новите движения, интегрират ги и ограничават тяхната радикалност.
Това се случи със Сандърс.
Това вероятно ще се случи и с неговите наследници.
Историята на американската левица всъщност е история на почти случили се пробиви. В различни моменти от ХХ век социални движения, профсъюзи, прогресивни политици и антивоенни кампании са изглеждали достатъчно силни, за да променят курса на страната. Всеки път обаче системата е намирала начин да се адаптира, да неутрализира натиска или просто да изчака обществените настроения да се променят.
Затова днешният разговор за социализма може да се окаже поредният подобен цикъл.
Има още един фактор, който често остава извън вниманието.
Американското общество е много по-консервативно, отколкото изглежда от университетските кампуси, Холивуд или социалните мрежи. Извън големите крайбрежни градове продължават да съществуват десетки милиони избиратели, за които индивидуализмът, предприемачеството и подозрението към държавата остават основни ценности.
Тези хора не четат Маркс.
Но и не вярват особено на Вашингтон.
Те не искат социализъм, но не са доволни и от сегашното положение.
Точно тук се формира политическата нестабилност на следващото десетилетие.
Вашингтон вече не може да разчита на старото самочувствие от края на ХХ век. Огромният държавен дълг, индустриалната конкуренция с Китай, нарастващите социални разходи и вътрешната политическа поляризация постепенно променят атмосферата в страната.
Затова въпросът не е дали Америка ще стане социалистическа.
Въпросът е как ще изглежда следващият обществен договор.
Ще бъде ли това по-силна социална държава по модела на Рузвелт? Ще бъде ли нова форма на икономически национализъм? Ще бъде ли комбинация от протекционизъм и социални програми? Или системата отново ще успее да абсорбира недоволството и да продължи почти по същия начин?
Засега няма ясен отговор.
Именно това прави процеса толкова интересен.
Американската история показва, че страната е способна да произвежда мощни обществени реакции, без да променя фундаментално своята политическа конструкция. В същото време натрупаните икономически напрежения, жилищната криза, студентските дългове и усещането за социална несправедливост не изчезват. Те остават вътре в системата и постепенно променят настроенията на поколенията.
Така че зад заглавията за социализма стои нещо по-дълбоко. Не възходът на нова идеология, а ерозията на старата увереност. Америка продължава да бъде най-мощната държава в света, но все повече нейни граждани вече не са сигурни, че моделът, който е направил страната велика, може автоматично да гарантира бъдещето им. А когато подобно съмнение започне да се разпространява в общество, изградено върху вярата в успеха, политическите последици обикновено се оказват по-важни от самите социологически анкети.
