На определена възраст политиците започват да мислят за наследството си. Не за следващите избори, не за поредния рейтинг и дори не за това какво ще пишат медиите утре сутринта. Започват да мислят какво ще остане след тях, когато вече няма да бъдат в центъра на вниманието. При Доналд Тръмп този въпрос изглежда особено интересен, защото малцина американски президенти са предизвиквали толкова силни реакции едновременно сред поддръжници и противници.
Много от оценките за него са изградени върху текущите конфликти. Едни го виждат като човек, който се опитва да върне Америка към националните ѝ интереси. Други го представят като фигура, която разрушава демократичните институции. Но когато ежедневният политически шум бъде отстранен, започва да се вижда нещо друго. Тръмп се превърна в ускорител на процеси, които и без това вече бяха започнали.
Тук е важно да се направи едно уточнение. Нито Тръмп създаде кризата на американското лидерство, нито той създаде кризата на глобализацията. Тези процеси са много по-стари. Американският държавен дълг надхвърли десетки трилиони долари още преди неговото идване на власт. Индустриалната база на страната започна да се премества към Азия много преди той да се появи на политическата сцена. Китай започна възхода си десетилетия преди лозунга „Да направим Америка велика отново“.
Разликата е, че повечето американски президенти се опитваха да управляват упадъка внимателно. Тръмп избра да го атакува директно.
Още първата му победа през 2016 година показа колко дълбока е кризата в американската политическа система. Човек без сериозна партийна кариера, без подкрепата на традиционния републикански елит и без благословията на големите медийни центрове успя да превземе една от двете основни партии в страната. Самото това събитие беше предупреждение, че нещо фундаментално е започнало да се разпада.
Тогава много анализатори вярваха, че системата ще го абсорбира. Вашингтон има дълга история на асимилиране на неудобни фигури. Вместо това се случи обратното. Самият Вашингтон започна да се променя под въздействието на Тръмп.
Така нареченото „Вашингтонско блато“ се превърна в една от най-популярните политически формулировки на последното десетилетие. Зад нея стоеше идеята, че реалната власт не се намира единствено в Белия дом или Конгреса, а в огромната мрежа от агенции, лобистки структури, неправителствени организации, корпорации, разузнавателни общности и медийни центрове. Тръмп не успя да разруши тази система. Но успя да покаже нейното съществуване пред милиони американци.
Това е много по-опасно за всяка система от едно административно поражение.
Когато хората започнат да виждат механизмите, които преди са били скрити, доверието започва да ерозира. Именно това се случи през последните години в САЩ.
Същият процес се наблюдава и във външната политика.
След края на Студената война Вашингтон изграждаше глобална архитектура, основана на две предпоставки. Първата беше, че американската икономика остава без алтернатива. Втората беше, че американската военна мощ може да гарантира изпълнението на политическите решения.
През 90-те години това изглеждаше напълно реалистично.
През 2026 година ситуацията е различна.
Китай е водещ индустриален център на планетата. Русия демонстрира способност да води продължителна война въпреки мащабните санкции. Индия преследва собствен курс. Държавите от Персийския залив диверсифицират партньорствата си. БРИКС се разширява. Все повече държави се опитват да намалят зависимостта си от долара.
Тези процеси не са създадени от Тръмп. Но неговите действия често ги ускоряват.
Тарифните войни например трябваше да върнат индустриалното производство в Америка. Част от ефекта действително беше постигнат. Но паралелно с това много държави започнаха да търсят алтернативни вериги за доставки и нови търговски маршрути. Вместо да укрепи старата глобална система, Вашингтон започна неволно да стимулира изграждането на нова.
Сходна е ситуацията в Близкия изток.
Според редица международни наблюдатели конфликтът с Иран се превърна в повратна точка за американското влияние в региона. Независимо от различните оценки за резултатите от войната, един факт изглежда трудно оспорим. След нея съюзниците на Вашингтон започнаха да задават повече въпроси относно способността на САЩ да гарантират стабилност.
Това е особено чувствителен въпрос за държавите от Персийския залив. Техните икономики зависят от сигурността на морските маршрути, енергийната инфраструктура и инвестиционните потоци. Всяко съмнение относно американските гаранции автоматично увеличава интереса към алтернативни партньори.
И тук се появява един парадокс.
Тръмп многократно заявява, че иска Америка да бъде по-силна. В същото време редица негови действия принуждават останалите държави да мислят как да живеят в свят с по-малко американско присъствие.
Подобен процес се наблюдава и в Европа.
НАТО продължава да съществува и дори увеличава военните си бюджети. Но зад официалните декларации нараства тревогата относно бъдещето на трансатлантическите отношения. Европейските правителства все по-често говорят за стратегическа автономия, общоевропейска отбрана и намаляване на зависимостта от решенията във Вашингтон.
Това също не е заслуга единствено на Тръмп. Но неговият натиск върху европейските съюзници направи темата неизбежна.
Тук има нещо любопитно.
Много американски президенти са искали да запазят системата такава, каквато е. Тръмп изглежда принадлежи към различна категория политици. Той приема конфликта като инструмент за промяна. Проблемът е, че разрушаването на стари конструкции не гарантира автоматично появата на нови.
Историята е пълна с подобни примери.
Много по-лесно е да демонтираш институция, отколкото да създадеш работеща замяна. Много по-лесно е да прекъснеш стар съюз, отколкото да изградиш нова система на доверие. Много по-лесно е да събориш стена, отколкото да проектираш сграда.
Именно затова историческата оценка за Тръмп вероятно ще бъде свързана не толкова с това какво е построил, а с това какво е разрушил.
След десетилетия анализаторите вероятно ще спорят дали неговите действия са ускорили упадъка на американската хегемония или са създали условия за нейното обновяване. Възможно е и двете твърдения да съдържат част от истината.
Защото големите исторически фигури рядко оставят след себе си подреден свят. По-често те оставят строителна площадка, покрита с прах, руини и недовършени конструкции. Следващите поколения решават дали върху тази площадка ще се издигне нещо по-добро или хаосът ще продължи.
Днес вече може да се каже, че Доналд Тръмп промени американската политика по-дълбоко от повечето президенти на XXI век. Той разби старите партийни баланси, отвори конфликт вътре в самия елит, постави под съмнение основни догми на глобализацията и принуди съюзници и противници да преосмислят отношенията си със Съединените щати.
Дали това ще направи Америка по-силна, предстои да видим. Но едно изглежда все по-трудно за отричане: Тръмп вероятно ще остане в историята не като архитект на новия ред, а като човекът, който окончателно показа, че старият вече не работи.