Американската военна машина рядко признава публично собствените си технологични проблеми. Още по-рядко Конгресът решава да постави спирачка на проект, който вече е получил политическа подкрепа от Белия дом и от голяма част от военно-промишления комплекс. Именно това обаче се случва около програмата за новите бойни кораби от клас „Тръмп“.
На пръв поглед проектът изглежда като сбъдната мечта за всеки привърженик на американското военно превъзходство. Ядрено задвижване. Хиперзвукови ракети. Лазери. Електромагнитни релсови оръдия. Огромен запас от ракети и практически неограничена енергия благодарение на реакторите на борда.
На хартия всичко изглежда впечатляващо. В корабостроенето обаче има едно правило, което американските адмирали научиха по трудния начин през последните две десетилетия: ако твърде много експериментални технологии бъдат натоварени върху една платформа, резултатът често се превръща в безкрайно скъп проблем.
Точно това стои зад скептицизма на част от Конгреса. Законодателите не спорят толкова за самата идея за нов клас бойни кораби. Спорът е дали американските данъкоплатци трябва да платят десетки милиарди долари за система, чиито основни оръжия все още не са доказали, че могат да функционират надеждно в реална война.
Най-големият проблем остава релсовото оръдие. Преди повече от двадесет години американските военни започнаха да представят технологията като бъдещето на морската артилерия. Идеята беше проста: вместо експлозивен заряд електромагнитни сили ускоряват метален снаряд до огромна скорост. На теория това позволява поразяване на цели на стотици километри.
Практиката се оказа по-различна.
За да функционира подобно оръжие, са необходими колосални количества електроенергия. След всеки изстрел системата се нагрява до екстремни температури. Цевите се износват бързо. Поддръжката става скъпа. Темпът на стрелба се оказва далеч под първоначалните очаквания.
През годините американските ВМС инвестираха значителни средства в проекта, но така и не успяха да преминат към пълноценна експлоатация. В крайна сметка програмата беше замразена. Днес Конгресът пита съвсем логично защо технология, която не е успяла да достигне оперативна готовност през предходните две десетилетия, изведнъж трябва да стане гръбнакът на ново поколение бойни кораби.
Подобна е ситуацията и при лазерните оръжия.
След атаките на хутите в Червено море и след масовото използване на дронове в Близкия изток американските военни започнаха да гледат на лазерите като на потенциално решение на проблема с евтините безпилотни системи. Икономиката изглежда привлекателна. Ракета за противовъздушна отбрана може да струва милиони долари. Изстрелът на лазер струва многократно по-малко.
Тук обаче се появява физиката.
Лазерът трябва да задържи лъча върху целта достатъчно дълго време, за да нанесе поражение. Мъгла, дъжд, морска влага, прах и дим намаляват ефективността му. Големите дистанции също работят срещу него. Днешните американски лазерни системи показват добри резултати срещу малки дронове и леки цели, но това е далеч от представата за универсално оръжие, способно да защитава цяла ударна група.
Още по-показателен е въпросът за хиперзвуковите ракети.
Русия и Китай успяха да превърнат хиперзвуковата тематика в централен елемент от военната си стратегия. Вашингтон се опитва да навакса. Именно затова американската армия и флотът работят съвместно по програмата Dark Eagle. И тук обаче изпитанията се оказаха по-сложни от първоначалните планове.
Американските военни не крият, че проектът е срещнал множество технически затруднения. Част от тях са свързани с пусковите установки, друга част с интеграцията на системите. Независимо от причините, фактът остава: бъдещият основен ударен компонент на бойните кораби все още не е доказал бойните си възможности.
Съществува и четвърти проблем, който рядко попада в заглавията.
Ядрената енергетика.
Американският флот има огромен опит с атомни подводници и самолетоносачи. Но изграждането на нов клас големи ядрени бойни кораби означава създаване на нова индустриална верига, нови производствени мощности, нови специалисти и нови логистични решения.
Това струва време.
Струва и пари.
Много пари.
Първоначалната оценка от около 17 милиарда долара за кораб може да се окаже само начална цифра. Историята на американските военни програми показва, че почти всички големи проекти надхвърлят предварително обявените бюджети. Самолетоносачите от клас „Форд“ и разрушителите „Зумвалт“ са добре известни примери.
Точно затова част от американските експерти поставят по-фундаментален въпрос.
Изобщо необходим ли е подобен кораб?
Войната в Украйна, ударите в Червено море и конфликтите в Близкия изток показаха нещо, което преди десетилетие изглеждаше немислимо. Евтини дронове за няколко хиляди долара могат да поставят под напрежение платформи за милиарди. Огромните универсални бойни системи все по-често се сблъскват с противник, който разчита на масовост, евтино производство и постоянен натиск.
Това изглежда логично, но има един проблем. Американските въоръжени сили не могат напълно да изоставят концепцията за големите океански платформи. Те трябва да оперират едновременно в Атлантика, Тихия океан, Арктика и Близкия изток. Подобна глобална архитектура все още изисква мощни кораби с огромен запас от ракети и възможност за продължително автономно действие.
Затова спорът около „бойните кораби на Тръмп“ не е просто бюджетен конфликт. Той отразява по-дълбок дебат за бъдещето на американската военна мощ. Едната школа настоява за гигантски високотехнологични платформи. Другата настоява за масови безпилотни системи, разпръснати сили и по-ниска цена на единица бойна мощ.
Конгресът вероятно няма да сложи окончателен край на проекта през следващите месеци. Но самият факт, че законодателите вече изискват доказателства за технологична готовност, показва промяна в настроенията. След години на скъпи програми и неизпълнени обещания все повече хора във Вашингтон искат не презентации, а работещи оръжия.
А това е много по-трудно за производство от поредния красив макет, показан пред телевизионните камери.
