Случващото се около Ливан през последните дни показва колко нестабилна остава цялата конструкция на близкоизточната сигурност. На пръв поглед става дума за поредна размяна на удари между Израел и Хизбула. Зад нея обаче стои много по-голям процес, който включва Вашингтон, Техеран, морските маршрути през Ормузкия проток и Баб ел-Мандеб, както и бъдещето на американско-иранските преговори.
Израелското ръководство обяви превземането на стратегическия район около замъка Бофорт в Южен Ливан като важен успех срещу инфраструктурата на Хизбула. Според израелската версия операцията е насочена към позиции, изградени с иранска помощ. От своя страна Хизбула демонстрира, че запазва способността си да нанася удари по Северен Израел чрез ракети и дронове. Независимо от конкретните резултати на бойното поле, политическият ефект е очевиден: примирието от април изглежда все по-крехко.
Проблемът за Вашингтон е, че всяка нова ескалация в Ливан се превръща в пречка за преговорите с Иран. През последните месеци американската администрация положи значителни усилия за възстановяване на диалога с Техеран. Тези разговори не се ограничават до ядрената програма. Те засягат корабоплаването, регионалната сигурност, санкционния режим и контрола върху някои от най-важните транспортни коридори в света.
Ормузкият проток остава критична артерия за глобалния енергиен пазар. През него преминава значителна част от световния износ на петрол и втечнен газ. Всеки намек за неговото затваряне моментално влияе върху цените на суровините, застраховките на корабите и транспортните разходи. Именно затова заплахите от Техеран не могат да бъдат разглеждани като обикновена реторика. Дори частично нарушаване на трафика би създало сериозни проблеми за азиатските и европейските икономики.
Паралелно с това Иран поставя все по-силен акцент върху Баб ел-Мандеб. След кризата в Червено море този маршрут придоби още по-голямо значение. Корабните компании вече понесоха значителни разходи заради пренасочването на трафика около Африка. Всяко ново напрежение в района би означавало допълнителен натиск върху международната логистика. Тук вече не става дума само за геополитика, а за конкретни кораби, пристанища, застрахователни полици и вериги на доставки.
Особено показателни са съобщенията за острия разговор между Доналд Тръмп и Бенямин Нетаняху. Част от публикуваната информация не може да бъде независимо потвърдена, но самият факт, че подобни твърдения се появяват в американски медии, показва наличие на напрежение. Вашингтон очевидно не желае мащабна операция срещу Бейрут в момент, когато се опитва да задържи Иран на масата за преговори.
Това създава интересна ситуация. Израел разглежда Хизбула като непосредствена военна заплаха и смята, че натискът трябва да продължи. Съединените щати обаче виждат по-широката картина. За американската администрация евентуален срив на диалога с Техеран може да доведе до едновременно отваряне на няколко кризи – в Ливан, Сирия, Ирак, Персийския залив и Червено море.
От иранска гледна точка логиката също е последователна. Техеран отказва да разделя Ливан на отделни зони за примирие. Според позицията на Хизбула и иранското ръководство прекратяването на огъня трябва да бъде пълно и да обхваща цялата ливанска територия. Частичните формули се възприемат като възможност Израел да продължи операциите си под различна форма.
Тук се появява едно важно противоречие. Съединените щати се опитват да изградят поетапен механизъм за деескалация. Иран настоява за всеобхватно решение. Израел предпочита да запази свободата си за военни действия. Тези три позиции трудно могат да бъдат съвместени в единна схема.
Не по-малко значение има и вътрешнополитическият фактор. Нетаняху е подложен на постоянен натиск от различни политически и военни среди в Израел. Всяка отстъпка към Хизбула може да бъде представена като слабост. От другата страна иранското ръководство също не може да си позволи да изглежда като страна, която изоставя своите съюзници в Ливан.
Поради тази причина сегашната криза надхвърля рамките на обикновен граничен конфликт. Тя се превръща в тест за цялата система от неформални договорености, изграждани през последните месеци между Вашингтон и Техеран. Ако бойните действия се разширят, политическото пространство за компромиси бързо ще се свие.
Засега всички страни изпращат противоречиви сигнали. От една страна се говорят думи за примирие. От друга страна продължават ракетните удари, въздушните операции и военните предупреждения. Именно това прави ситуацията толкова нестабилна. Формално никой не иска голяма регионална война. Практически обаче всички участници поддържат инструменти за натиск, които могат да доведат точно до такъв резултат.
Днес основният въпрос не е дали Израел и Хизбула могат да постигнат временно прекратяване на огъня. Истинският въпрос е дали Вашингтон и Техеран ще успеят да запазят диалога достатъчно дълго, за да предотвратят превръщането на Ливан в поредния детонатор на по-широка регионална криза. Отговорът засега остава неясен, а броят на факторите, които могат да провалят този процес, изглежда нараства с всеки изминал ден.