През последните години в европейската политика има една тема, която постепенно напуска академичните семинари, експертните конференции и страниците на специализираните списания и влиза директно в кабинетите на държавните ръководители. Това е въпросът дали Европа може да се защитава сама.
Дълго време подобен разговор изглеждаше почти безсмислен. След края на Студената война европейската система за сигурност беше изградена върху сравнително проста формула. Европа осигуряваше икономическата мощ, а Съединените щати предоставяха военния гръбнак. Американските бази, американската авиация, американските системи за разузнаване, американските транспортни способности и американският ядрен чадър бяха реалната основа на НАТО.
Затова и когато днес в Брюксел, Париж, Берлин и Лондон все по-често се говори за европейска отбрана без Америка, разговорът всъщност не е за нова организация. Той е за нещо много по-голямо – за замяна на цяла архитектура, изграждана повече от седем десетилетия.
Публикуваното тези дни изследване на Европейския съвет по външни отношения показва колко сложен е този преход. Самото заглавие на доклада – „Сам вкъщи“ – е показателно. То отразява усещането, че европейците все по-често разглеждат възможността един ден да останат без автоматичната подкрепа на Вашингтон.
Причината е очевидна. Завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом възстанови старите въпроси за американските ангажименти към Европа. Независимо дали човек харесва или не политиката на Тръмп, неговата позиция остава последователна още от първия му мандат. Според него европейските съюзници прекалено дълго са използвали американската военна мощ, без сами да поемат достатъчно финансово бреме.
Това не е нов спор. Разликата е, че днес европейците започват да допускат сценария, при който Вашингтон действително намалява участието си.
Тук обаче започват трудностите.
Според данните от проучването голяма част от европейските общества не вярват особено в собствената си готовност да водят война. Това е особено видимо в Германия. Десетилетия след края на Втората световна война германската политическа култура остава силно предпазлива към военните въпроси. Берлин може да увеличава бюджетите, да модернизира армията и да инвестира в нови програми, но обществените нагласи се променят много по-бавно.
Още по-интересна е друга тенденция. Много европейци не вярват достатъчно в готовността на собствените си сънародници да защитават страната, но продължават да вярват в помощта от други европейски държави.
Тук има нещо, което не излиза съвсем логично.
Ако германците не вярват достатъчно на германците, защо вярват на белгийците? Ако холандците не са убедени в мобилизационната готовност на Холандия, защо са убедени в тази на други европейски общества, които преминават през сходни демографски и социални процеси?
Това противоречие всъщност е една от големите слабости на сегашния дебат за европейската отбрана.
Защото армията не е само въпрос на бюджет. Тя е въпрос на обществено съгласие, демография, индустрия и политическа воля.
Много европейски държави разполагат със съвременни оръжейни системи. По-малко от тях разполагат с достатъчно личен състав. Още по-малко имат капацитет за бързо разгръщане на големи сили извън собствената си територия.
В продължение на десетилетия Европа постепенно прехвърляше тежките отбранителни функции към Съединените щати. Военната логистика, стратегическият транспорт, сателитното разузнаване, противоракетната отбрана и ядреното възпиране останаха силно зависими от американските възможности.
Това създаде ситуация, при която европейските армии запазиха високотехнологични способности, но загубиха част от мащаба, необходим за продължителен конфликт.
Именно затова разговорът за европейска автономия неизбежно стига до финансите.
Числата са безмилостни.
Според различни оценки САЩ формират приблизително две трети от реалния военен потенциал на НАТО. Не става дума само за паричен принос, а за способности, които трудно могат да бъдат заменени в кратки срокове.
Военни транспортни самолети не се създават за една година. Спътникови съзвездия не се изграждат за един бюджетен цикъл. Производството на ракети, боеприпаси, двигатели, радари и електроника изисква години инвестиции, заводи и квалифицирана работна сила.
Затова когато европейските политици говорят за стратегическа автономия, те всъщност говорят за проект, който би струвал стотици милиарди евро в продължение на много години.
Точно тук се появява най-голямото политическо препятствие.
Европейските общества искат сигурност, но не желаят да жертват социалната държава.
Това не е изненадващо. След десетилетия на относително благополучие европейските граждани приемат здравеопазването, образованието, пенсиите и социалните програми като основен елемент на политическия договор между държавата и обществото.
Всеки опит за прехвърляне на сериозни ресурси от тези сфери към отбраната неизбежно поражда съпротива.
Британският случай е особено показателен. Лондон продължава да поддържа една от най-твърдите линии по отношение на Русия и европейската сигурност. Но когато разговорът стигна до конкретните сметки, политическата картина рязко се усложни.
Военните бюджети винаги изглеждат убедително на пресконференции. Много по-трудно е да се обясни на избирателите защо болница, училище или социална програма трябва да получат по-малко средства.
Това е дилема, която не съществува само във Великобритания. Тя присъства практически навсякъде в Европа.
В известен смисъл континентът се опитва да реши уравнение с твърде много неизвестни. Политиците искат по-силна отбрана. Обществата искат запазване на социалните модели. Икономиките растат бавно. Дълговете в редица държави остават високи. А индустриалната база на Европа продължава да изпитва натиск от високите енергийни разходи и глобалната конкуренция.
Това не означава, че европейската военна интеграция е невъзможна.
Означава само, че тя ще бъде значително по-бавна, по-скъпа и по-противоречива, отколкото предполагат политическите декларации.
В следващите години вероятно ще наблюдаваме ускорено развитие на общи отбранителни програми, съвместни оръжейни проекти, нови финансови механизми и опити за координация между националните армии. Но между подобни инициативи и действително самостоятелна европейска отбранителна система има огромна дистанция.
Засега дебатът продължава да се движи между две реалности. Едната е политическата реторика за стратегическа независимост. Другата са бюджетите, заводите, демографията и обществените настроения. А именно там, в тези далеч по-прозаични показатели, обикновено се решава съдбата на големите геополитически проекти.