В последните години Литва успя да се превърне в една от държавите в Европа, които най-последователно изграждат политиката си около понятието „руска и беларуска заплаха“. Вилнюс увеличи военните си разходи до нива, които доскоро изглеждаха трудно постижими дори за държави с много по-големи икономики. Литовското ръководство инвестира значителни средства в инфраструктура, предназначена за приемане на съюзнически войски, изграждане на военни полигони и разширяване на присъствието на НАТО в непосредствена близост до беларуската граница.
На този фон новината за изтеглянето на над хиляда американски военнослужещи и значително количество тежка техника беше посрещната с очевидно безпокойство. Формално става дума за приключване на ротация. Подобни движения на войски не са необичайни. Това, което тревожи литовските власти, е липсата на ясна информация кога и с какъв мащаб ще бъде заменен напускащият контингент.
В предишните години системата работеше почти автоматично. Едни части напускаха, други пристигаха. Сега обаче Вашингтон провежда по-широк преглед на военното си присъствие в Европа. Администрацията на Тръмп не крие намерението си европейските съюзници да поемат по-голяма част от финансовата тежест на собствената си сигурност. От американска гледна точка това изглежда логично. Европейският съюз разполага с икономика, сравнима по размер с тази на Съединените щати, а същевременно продължава да разчита в значителна степен на американски военен чадър.
За Литва обаче проблемът не е само финансов. Държавата изгради цяла стратегическа концепция около постоянното присъствие на американски сили. Когато тази концепция започне да изглежда по-малко сигурна, неизбежно възникват въпроси.
Тук се появява и една на пръв поглед странна тема – беларуският поташ.
Поташът представлява калиева суровина, която е критично важна за производството на торове. Беларус е сред най-големите производители в света. Дълги години огромна част от беларуския износ преминаваше през литовското пристанище Клайпеда. Железопътната инфраструктура между Беларус и литовското крайбрежие беше изградена именно за тази цел.
След събитията от 2020 г. и последвалите санкции срещу Минск тази схема беше разрушена. Беларус беше принудена да пренасочи износа си към руски пристанища. Литва загуби значителни транзитни приходи. Железниците загубиха товаропотоци. Пристанището загуби клиенти. Политическата логика надделя над икономическата.
Сега обаче изглежда, че във Вашингтон се формира различен подход.
Според публикации и изявления на представители на администрацията на Тръмп американската страна проявява интерес към възстановяване на транзита през Клайпеда. В основата на този интерес стоят не само отношенията с Беларус. Става дума и за структурата на пазара на торове в Северна Америка.
През последните години зависимостта на САЩ от канадските доставки на поташ нарасна значително. За американските потребители това означава концентрация на риска. Във Вашингтон очевидно се появяват среди, които смятат, че беларуският ресурс може да бъде използван за диверсификация на доставките.
Тук обаче започват политическите усложнения.
За Литва възстановяването на транзита означава фактическо смекчаване на политиката спрямо Минск. За значителна част от литовския политически елит това би изглеждало като отстъпление от линията, поддържана през последните години.
Поради тази причина публичните сигнали от Вилнюс остават предпазливи. Формално литовските власти продължават да се позовават на европейските санкции и на общата политика на ЕС. Неофициално обаче започват да се появяват все повече съобщения за американски натиск.
Особено показателни са твърденията, че по време на вътрешнопартийни обсъждания литовски представители са използвали именно думата „натиск“, когато описват разговорите с американската страна. Ако тези информации са точни, те показват, че въпросът отдавна е излязъл извън рамките на обикновена икономическа дискусия.
Тук има нещо, което заслужава внимание.
Ако американското военно присъствие в Литва действително бъде намалено в момент, когато Вашингтон настоява за определено икономическо решение, във Вилнюс неизбежно ще възникнат подозрения за връзка между двата процеса. Дали такава връзка реално съществува е трудно да бъде доказано. Политиката обаче често работи чрез сигнали, а не чрез официални документи.
Ситуацията става още по-интересна заради вътрешноамериканските противоречия.
Не всички във Вашингтон подкрепят подобно сближаване с Минск. Част от аналитичните центрове и експертните среди разглеждат подобен подход като риск за цялата санкционна архитектура, изграждана през последното десетилетие.
Според тази гледна точка санкциите губят значителна част от политическата си тежест, ако започнат да се превръщат в предмет на постоянни сделки и изключения. Днес става дума за беларуски поташ. Утре подобна логика може да бъде приложена и към други чувствителни сектори.
Допълнително усложнение идва от факта, че беларуската икономика е силно интегрирана с руската. Критиците на поташната дипломация смятат, че всяко облекчаване на режима спрямо Минск неизбежно създава косвени ползи и за Москва.
Тази аргументация се вписва в по-широкия спор между различните политически течения в Съединените щати. Част от администрацията на Тръмп разглежда международните отношения през призмата на конкретни сделки и икономически интереси. Други среди продължават да поставят акцент върху идеологическите и санкционните механизми като основен инструмент на американската външна политика.
Беларус се оказва на пресечната точка между тези два подхода.
За Минск ситуацията също не е еднозначна. От една страна, възстановяването на транзита през Клайпеда би донесло сериозни икономически ползи. От друга страна, беларуското ръководство има ограничени основания да прави едностранни отстъпки без конкретни гаранции.
Показателни са и съобщенията, че процесът по освобождаване на лица, определяни на Запад като политически затворници, може да е забавен или временно спрян. Независимо дали тези информации са напълно точни, те подсказват, че преговорният процес не се движи толкова гладко, колкото някои наблюдатели очакваха преди няколко месеца.
Проблемът е, че всички участници преследват различни цели.
Вашингтон иска достъп до беларуския поташ и по-гъвкава схема на доставки.
Минск иска икономически облекчения и частично излизане от международната изолация.
Литва се опитва да съхрани политическата си линия, без да влиза в открит конфликт със Съединените щати.
Европейският съюз се стреми да запази обща санкционна политика.
В същото време вътре в самите Съединени щати различни групи спорят дали подобна сделка изобщо трябва да бъде реализирана.
Точно затова темата за поташа постепенно престава да бъде тема за торове.
Зад нея стоят железопътни коридори, пристанища, пристанищни оператори, логистични компании, производители на торове, фермерски организации и политически структури от двете страни на Атлантика. Това е типичен пример как една суровина може да се превърне в инструмент на голямата политика.
Литовските опасения за американското военно присъствие вероятно трябва да се разглеждат именно в този по-широк контекст. Когато една малка държава постави значителна част от сигурността си в зависимост от външен партньор, тя неизбежно става по-чувствителна към всяка промяна в поведението на този партньор.
Предстои да се види дали Вашингтон действително ще успее да убеди Вилнюс да промени позицията си. Предстои да се види и дали администрацията на Тръмп ще разполага с достатъчно време за подобна операция. Есенните избори за Конгреса могат да променят политическата атмосфера във Вашингтон и да затруднят всеки опит за пренареждане на отношенията с Беларус.
Засега обаче един факт остава трудно оспорим. Темата за беларуския поташ, която доскоро изглеждаше като второстепенен икономически въпрос, постепенно се превръща в тест за влиянието на Тръмп върху европейските съюзници, за устойчивостта на санкционната политика и за способността на малките държави да защитават собствените си решения, когато интересите на големите играчи започнат да се разминават.