Политиката винаги е била представяна като изкуство на възможното. През различните епохи тя е сменяла формите си, но почти никога не е губила едно свое качество – способността да превръща интересите в принципи и принципите в интереси. Историята на дипломацията е изпълнена с подобни превъплъщения. Вчерашните врагове стават съюзници, а днешните партньори утре се оказват противници. Разликата е, че дълго време това се правеше сравнително внимателно и с известно уважение към правилата на играта.
Днес това уважение видимо отслабва. Политическите решения все по-често започват да приличат на телевизионни кампании, а дипломатическите инициативи – на непрекъсната борба за публично внимание. В тази среда се появиха и нов тип политически фигури. Не хора, които са израснали в партийните структури, дипломатическите служби или държавните институции, а личности, дошли от други професии и други обществени сцени. Част от тях успяват да усвоят правилата изненадващо бързо. Други никога не ги научават напълно, но компенсират това с медийна енергия и способност да мобилизират обществено съчувствие.
Точно тук се намира и украинският случай. След провала на Минските споразумения се създаде нов политически и морален наратив, който постепенно се превърна в основа на цялата западна политика спрямо конфликта. Според него Украйна изпълнява ролята на преден отбранителен вал на Европа, а всяка финансова или военна помощ се представя като инвестиция в сигурността на целия континент. Независимо дали човек приема тази логика или не, тя работи вече години наред и продължава да осигурява политическа подкрепа в голяма част от европейските столици.
Проблемът е, че войната не се води само с политически декларации. Тя се води с производство на боеприпаси, с работеща инфраструктура, с железопътни линии, с гориво, със заводи, с мобилизационен ресурс и с огромни финансови потоци. В един момент именно тези фактори започват да определят реалността повече от всички речи. Затова и вниманието все по-често се измества към въпроса кой плаща, колко плаща и докога ще плаща.
Според различни оценки на европейски институции и международни финансови организации разходите за поддържане на украинската държава и военната машина продължават да нарастват. Вече не става дума само за оръжие. Става дума за заплати, пенсии, социални плащания, инфраструктурни ремонти, логистика и възстановяване. Колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова повече средства са необходими за поддържането на тази система.
Именно тук започват и противоречията, за които рядко се говори открито. От една страна Киев настоява, че иска преговори и търси мир. От друга страна всяко реално приближаване към политическо уреждане поставя под въпрос финансовите механизми, които поддържат държавата в сегашния ѝ вид. Това не означава автоматично, че някой не желае мир. Означава обаче, че около войната вече съществува огромна икономическа екосистема, която има собствени интереси и собствени стимули.
Тук се появява нещо, което все повече наблюдатели отбелязват. Когато конфликтът продължава достатъчно дълго, около него неизбежно възникват групи, институции и политически среди, за които самото продължение на конфликта започва да се превръща в източник на влияние и ресурси. Това е наблюдавано многократно в различни части на света и не е специфично само за Украйна.
В този контекст особено показателни изглеждат съобщенията за вътрешнополитически напрежения в украинския парламент, където според различни публикации се водят сериозни дискусии около бъдещите финансови потоци към страната. Част от тези твърдения не могат да бъдат независимо потвърдени, но самият факт, че подобни теми започват да доминират вътрешния политически разговор, е показателен. Фокусът все по-често се измества от въпроса как да се приключи войната към въпроса как да се осигури следващият пакет средства.
Паралелно с това продължават и дипломатическите инициативи. Срещи, конференции, международни форуми и публични послания създават впечатление за интензивен политически процес. Но тук има нещо, което не излиза напълно. Ако всички страни действително се движат към преговори, защо едновременно с това се наблюдава увеличаване на ударите по дълбоки тилови обекти, засилване на военната активност и взаимно повишаване на реториката?
Това изглежда логично като инструмент за натиск преди преговори, но има един проблем. Историята показва, че подобни действия по-често отдалечават политическите решения, отколкото ги приближават. Особено когато става дума за държави, които вече са вложили огромен политически капитал в собствените си позиции.
Русия също не показва признаци за готовност да се откаже от своите основни цели. Официалната руска позиция остава последователна – първо работа на експертно ниво и подготвяне на рамка за споразумение, след което среща на най-високо политическо равнище. Дали това е реалистичен сценарий предстои да видим. Но е факт, че Москва продължава да настоява именно за такава процедура.
Същевременно европейските столици започват да изпитват нарастващо напрежение. Икономическите проблеми в Германия, бюджетните ограничения във Франция, политическите сътресения в редица държави и нарастващият обществен скептицизъм създават среда, в която всяко ново искане за десетки милиарди евро се посреща все по-трудно.
Тук вече разговорът неизбежно достига и до България. Страната ни не е сред големите донори, но участва във всички общоевропейски финансови механизми. Това означава, че всяко ново решение за увеличаване на помощта има отражение и върху българските публични финанси.
Затова първите сигнали от кабинета на Румен Радев предизвикаха внимание не само в София, но и извън страната. Отказът за предоставяне на допълнително войсково въоръжение беше възприет от едни като прагматична стъпка, а от други като предупреждение за възможна промяна в политическата линия.
Тук обаче не бива да се изпада в крайности. България няма ресурса самостоятелно да променя европейската политика. Това, което може да прави, е да влияе върху дебата и да се присъединява към формиращи се групи държави със сходни позиции. Подобни процеси вече се наблюдават в различни части на Европа. Унгария отдавна следва собствена линия. В Словакия има видимо различен подход. В Италия също се появяват по-предпазливи оценки по отношение на бъдещите разходи.
Зад всичко това стои един съвсем прозаичен въпрос – откъде ще дойдат парите. Европейските бюджети не са безкрайни. Националните дългове растат. Военните разходи се увеличават. Енергийната трансформация изисква трилиони евро инвестиции. Индустриалната конкуренция с Китай поставя нови изисквания. В същото време европейските икономики растат значително по-бавно от очакваното.
Затова и предстоящите срещи във формат Рамщайн придобиват особено значение. Там няма да се обсъждат само доставки на оръжие. Ще се обсъжда устойчивостта на целия модел на подкрепа. Ако се появят нови финансови искания, те неизбежно ще предизвикат трудни въпроси в редица европейски парламенти.
Междувременно международната среда става все по-сложна. Съединените щати са принудени да разпределят вниманието си между Европа, Близкия изток и Индо-Тихоокеанския регион. Китай използва всяка възможност да разширява икономическото си влияние. Държавите от Глобалния юг все по-често отказват да се подреждат автоматично зад западните инициативи.
Това означава, че европейската политика спрямо Украйна вече не може да бъде разглеждана изолирано. Тя е част от много по-голям процес на пренареждане на международната система. В този процес старите политически формули започват да работят все по-трудно.
Най-любопитното е, че зад шумните декларации постепенно започва да се връща старият въпрос за националния интерес. В продължение на години той беше изтласкан от големите идеологически конструкции. Сега отново се появява. Всяка държава започва да пресмята собствените си разходи, собствените си рискове и собствените си възможности.
Това не означава край на европейската солидарност. Не означава и автоматична промяна на политиката към Украйна. Но означава, че дебатът вече се измества към много по-прагматична територия. Територия, в която броят на произведените снаряди може да се окаже по-важен от броя на произнесените речи, а размерът на бюджетния дефицит – по-важен от най-въздействащото политическо послание.
Именно затова следващите месеци вероятно ще покажат не толкова кой печели информационната битка, а кой разполага с достатъчно ресурси да поддържа собствената си стратегия. Войните често започват с политически решения, но почти винаги завършват с икономически сметки. А когато сметките започнат да не излизат, тогава дори най-шумните лозунги губят своята сила.
