Войната, която отвори неудобния разговор
Статията на Дженифър Кавана е интересна не толкова заради самия разказ за войната срещу Иран, колкото заради това, че поставя под съмнение редица предположения, върху които американската външна политика се опира от края на Студената война насам. Авторката не разглежда конфликта като отделно събитие, ограничено в рамките на Близкия изток. За нея той е момент, в който се пресичат процеси, натрупвани с години – военни, икономически, индустриални и политически. Още в началото тя настоява, че проблемът не е в една погрешна операция или в една неуспешна администрация. Според нейния прочит войната е показала нещо по-дълбоко – разминаването между американските глобални амбиции и реалните възможности за тяхното поддържане.
Текстът започва от оценката за самия конфликт. Кавана приема, че операцията не е постигнала основните си цели. Тя обръща внимание на факта, че не е настъпила смяна на режима в Техеран, че ядрената програма на Иран не е била окончателно ликвидирана и че значителна част от военния потенциал на страната е останала съхранена. Според цитираните от нея оценки Иран е запазил голяма част от своите ракетни и безпилотни способности, както и достъп до повечето ключови военни обекти. Доколко всички тези данни са напълно точни трудно може да бъде проверено независимо, но за автора е важно не само какво се е случило на бойното поле, а какво внушение оставя резултатът след края на първия етап на войната.
Особено внимание е отделено на Ормузкия проток. В продължение на десетилетия присъствието на американския флот в региона се разглеждаше като гаранция за сигурността на едно от най-важните енергийни трасета в света. След началото на конфликта обаче корабоплаването беше сериозно нарушено и въпреки опитите на Вашингтон да възстанови нормалния трафик, несигурността остана. Кавана използва именно този пример, за да постави по-широк въпрос. Ако държавата с най-мощния военноморски флот в света среща подобни трудности в сравнително ограничен географски район, какви изводи ще направят съюзниците и противниците ѝ за други потенциални конфликти?
Това е моментът, в който текстът престава да бъде анализ на Иран и започва да се превръща в анализ на Америка. Постепенно става ясно, че за авторката войната е по-скоро тест за състоянието на американската мощ, отколкото самостоятелен регионален конфликт. Вниманието се измества към ресурсите, които са били необходими за провеждането на операцията, към загубите, към изразходваните боеприпаси и към състоянието на военната инфраструктура след края на активните бойни действия.
Кавана посочва, че официалните оценки за разходите вероятно са значително по-ниски от реалните. Тя отбелязва, че в сметките трудно могат да бъдат включени всички щети по американските бази, пораженията върху системите за наблюдение и противовъздушна отбрана, както и стойността на загубената техника. В текста се споменават повредени или унищожени самолети, удари по военни съоръжения в различни държави и необходимост от мащабни инвестиции за възстановяване на част от инфраструктурата. Отново трябва да се направи уточнението, че значителна част от тези оценки идват от източници, които подлежат на допълнителна проверка, но за авторката по-важен е общият извод – войната се оказва значително по-скъпа и по-тежка от предварителните очаквания.
Най-съществената част от анализа започва, когато разговорът стига до производството на въоръжение. Кавана разглежда войната не като сблъсък между политически лозунги, а като изпитание за способността на една държава да поддържа продължителни военни операции. Според нея именно тук се е появил един от най-сериозните проблеми. Огромни количества високоточни боеприпаси са били използвани за сравнително кратък период от време. Част от запасите от ракети за противоракетна отбрана и далекобойни ударни системи са били изчерпани с темпове, които поставят въпроси за възможностите за бързо възстановяване.
Този аргумент не е нов. Подобни опасения се появиха и по време на войната в Украйна, когато редица западни държави установиха, че производствените линии не могат лесно да компенсират разхода на боеприпаси в мащабен конфликт. Разликата е, че тогава ставаше дума за подкрепа на съюзник. В случая с Иран, според Кавана, става дума за пряко участие на американските въоръжени сили. Това придава на проблема съвсем различно значение.
През по-голямата част от последните три десетилетия Съединените щати воюваха срещу противници, които не можеха да нанасят съществени удари по американската инфраструктура. Афганистан, Ирак след 2003 година и редица други операции се развиваха в условия, при които американското технологично превъзходство изглеждаше почти безусловно. Войната срещу Иран според Кавана е показала различна картина. Дронове, ракети и сравнително евтини средства за нападение са успели да създадат проблеми на системи, чиято стойност се измерва в милиарди долари. Това не означава, че американската армия е загубила технологичното си предимство. Означава, че цената на поддържането му расте, а ефективността му вече не изглежда толкова безспорна.
В текста се усеща и още едно притеснение. Авторката многократно прави връзка между Иран и Китай. Тя разглежда случилото се в Близкия изток като предупреждение за бъдещи сценарии в Азия. Ако американските сили срещат трудности срещу държава като Иран, как биха изглеждали подобни операции срещу противник с несравнимо по-голям индустриален и военен потенциал? Този въпрос не получава окончателен отговор, но присъства постоянно между редовете.
Тъкмо тук започва да се оформя основната линия на статията. Кавана не твърди, че Съединените щати са престанали да бъдат най-силната държава в света. Тя не говори за непосредствен срив или за внезапна загуба на влияние. Вместо това описва ситуация, при която разходите за поддържането на глобално военно присъствие започват да растат по-бързо от ползите, които това присъствие носи. Войната с Иран според нея е направила този проблем по-видим, защото е показала колко бързо могат да бъдат изразходвани ресурси, които доскоро изглеждаха практически неизчерпаеми.
Оттук нататък разговорът постепенно се измества от бойното поле към икономиката, индустрията и способността на американската държава да поддържа система от глобални ангажименти, изградена в съвсем различна историческа епоха. Именно там се намира и най-важната част от анализа на Дженифър Кавана, защото според нея въпросът вече не е как Съединените щати да спечелят следващата война, а дали могат да продължат да поддържат едновременно всички отговорности, които сами са поели през последните десетилетия.
Цената на империята започва да надвишава ползата от нея
Най-същественият момент в текста на Дженифър Кавана не е военният. Военните аргументи са само вход към по-голям въпрос. Истинският спор е дали Съединените щати все още разполагат с икономическата основа, необходима за поддържането на глобалната система, която изграждаха след края на Втората световна война. Именно тук анализът става неудобен, защото навлиза в територия, която американският политически елит дълго време избягваше.
В продължение на десетилетия Вашингтон можеше да компенсира почти всяка грешка с повече ресурси. Загубена война можеше да бъде покрита с по-голям военен бюджет. Неуспешна операция можеше да бъде последвана от нова операция. Финансовите дефицити можеха да бъдат финансирани чрез дълг. Производството можеше да бъде изнесено в чужбина, защото американската икономика оставаше център на световната финансова система. Това създаде особен политически навик. Американските администрации постепенно свикнаха да мислят първо за целите и едва след това за ресурсите.
Кавана обръща тази логика. Според нея след войната с Иран Вашингтон ще бъде принуден да започне от обратното. Първо ще трябва да се изчисли какво реално може да бъде поддържано и едва след това да се формулират амбиции. Подобен подход изглежда очевиден, но всъщност представлява драматична промяна за държава, която повече от тридесет години беше свикнала да действа като безспорен център на международната система.
В текста многократно се появява една дума, която обяснява почти всичко – свръхразтягане. Това е термин, използван от историци и геополитици още от времето на Британската империя. В един момент разходите за поддържане на системата започват да растат по-бързо от ползите, които тя носи. Отвън подобна империя изглежда огромна и силна. Вътре обаче се натрупват все повече финансови и организационни проблеми.
Любопитното е, че Кавана не представя тази тенденция като резултат от една администрация или един президент. Нито Байдън, нито Тръмп са основната тема на текста. Според нея става дума за процес, който започва много по-рано. Войните в Афганистан и Ирак, разширяването на ангажиментите в Европа, растящото напрежение около Тайван, постоянните операции в Близкия изток – всичко това постепенно натрупва тежест върху една и съща система.
Проблемът е, че същевременно светът се променя.
През деветдесетте години американското военно превъзходство изглеждаше почти безкрайно. Китай все още беше индустриален гигант без глобални военни амбиции. Русия преминаваше през период на тежък упадък. Европейските държави намаляваха разходите си за отбрана и все повече прехвърляха отговорностите към НАТО. Американските корпорации контролираха огромна част от високите технологии и световните финансови потоци.
Днес картината е различна.
Китай произвежда повече кораби от Съединените щати. Китай разполага с индустриален капацитет, който в някои сектори надвишава американския многократно. Русия, независимо от санкциите, успя да адаптира значителна част от военното си производство към продължителен конфликт. Индия се превръща в самостоятелен център на икономическа и политическа тежест. Турция, Саудитска Арабия и други регионални сили водят все по-независима политика.
Това не означава автоматично американски упадък. Но означава, че разликата между Съединените щати и останалите постепенно намалява.
Именно затова Кавана отделя толкова голямо внимание на производствените мощности. Тя поставя под съмнение широко разпространеното убеждение, че достатъчно голям военен бюджет може да реши всеки проблем. В нейния прочит въпросът вече не е колко пари отпуска Конгресът. Въпросът е колко бързо могат да бъдат произведени ракети, самолети, кораби и електронни компоненти.
Това е различен разговор.
През Студената война американската индустрия разполагаше с огромен резервен капацитет. Част от него беше създаден именно заради съперничеството със СССР. След края на Студената война значителна част от производството беше изнесена. Глобализацията изглеждаше по-евтина и по-ефективна. Много заводи бяха затворени. Цели вериги за доставки се преместиха извън американска територия.
Днес последствията от тези решения започват да се усещат.
Според Кавана войната с Иран е показала колко трудно е да се възстановят бързо изразходваните запаси. Това не е само технически проблем. Това е въпрос на квалифицирана работна ръка, машини, редки суровини, транспортна инфраструктура и години инвестиции. Фабриките не се строят за няколко месеца. Военнопромишленият комплекс не се разширява със скоростта, с която политиците произнасят речи.
Тук се появява една особено интересна последица.
Ако американската индустрия е принудена да работи за възстановяване на собствените запаси, тогава неизбежно ще намалее количеството оръжие, достъпно за съюзниците. Авторката разглежда именно този ефект като начало на по-дълбока промяна в отношенията между Вашингтон и неговите партньори.
През последните години европейските държави многократно увеличаваха военните си бюджети. Голяма част от тези планове обаче предполагаха достъп до американско въоръжение. Същото важи за Япония, Южна Корея и Тайван. Ако производствените линии започнат да работят основно за американските нужди, възниква неизбежен дефицит.
Тогава започва търсене на алтернативи.
В текста се споменават Израел, Турция и Южна Корея като потенциални доставчици. Това на пръв поглед изглежда техническа подробност. Всъщност става дума за политически процес с много по-големи последици. Военната зависимост е една от основите на американското влияние. Ако държавите започнат да диверсифицират доставките си, постепенно ще започнат да диверсифицират и политиката си.
Това не означава скъсване със САЩ. Но означава повече свобода на действие.
Парадоксът е, че самата Америка години наред настояваше съюзниците да поемат по-голяма отговорност за собствената си сигурност. Сега може да се окаже, че този процес действително започва, но не по начина, който Вашингтон е очаквал.
Най-интересната част от анализа идва именно тук. Кавана не описва американското отстъпление като внезапен срив. Тя не говори за катастрофа. Не говори за колапс. Не използва езика на сензационните прогнози.
По-скоро описва бавно преразпределение на тежестта.
Някои държави ще започнат да поемат повече функции сами. Други ще изграждат регионални коалиции. Трети ще търсят нови партньори. Част от процеса вероятно ще бъде незабележим в ежедневните новини. Но в дългосрочен план именно подобни промени пренареждат международната система.
Тук има един особено любопитен момент.
Кавана твърди, че войната с Иран не е просто регионален конфликт. Според нея тя е демонстрирала пределите на американската мощ по начин, който се наблюдава внимателно в Москва, Пекин и десетки други столици. В международната политика възприятията често са толкова важни, колкото и реалните възможности. Ако противниците започнат да вярват, че американската сила има ограничения, самото им поведение започва да се променя.
А това вече води към следващия въпрос.
Какво се случва с една имперска система, когато основният инструмент на нейното влияние престане да изглежда неоспорим?
Когато съюзниците започнат да се съмняват
В международната политика има един момент, който трудно може да бъде измерен с цифри, бюджети или военни баланси. Това е моментът, в който съюзниците започват да задават въпроси, които доскоро не са си позволявали да задават. Не защото са решили да скъсат отношенията си със своя покровител. Не защото внезапно са сменили геополитическата ориентация. А защото са започнали да се съмняват дали системата ще работи по същия начин и утре.
Именно тук анализът на Дженифър Кавана става особено интересен. Тя разглежда войната с Иран не само като американски проблем, а като събитие, което ще бъде внимателно анализирано от всяка държава, изградила своята стратегия върху предположението, че Съединените щати винаги ще бъдат в състояние да се намесят решително и успешно.
Това предположение е в основата на цялата следвоенна архитектура на Запада.
След 1945 г. Европа постепенно прехвърля значителна част от своята сигурност върху американските военни гаранции. След края на Студената война този процес дори се ускорява. Много европейски армии се свиват. Част от индустриалната база изчезва. Военните бюджети намаляват. Политическата логика е проста. След като съществува НАТО и след като в НАТО съществуват Съединените щати, рискът изглежда управляем.
По сходен начин се развиват отношенията в Азия. Япония, Южна Корея, Филипините, Тайван и други партньори изграждат стратегиите си около американското присъствие. Не защото не разполагат със собствени въоръжени сили, а защото американският чадър създава усещане за допълнителна сигурност.
Кавана задава въпрос, който доскоро би изглеждал почти еретичен за голяма част от вашингтонския елит. Какво се случва, ако тези държави започнат да се съмняват не в намеренията на Америка, а в нейните възможности?
Разликата е огромна.
Дълги години повечето спорове бяха свързани с политическата воля на САЩ. Дали американският президент ще реши да се намеси. Дали Конгресът ще одобри операция. Дали обществото ще подкрепи военни действия. Предполагаше се, че ако бъде взето политическо решение, необходимите ресурси ще бъдат намерени.
В текста на Кавана този ред е обърнат. Според нея постепенно навлизаме в период, в който въпросът ще бъде дали необходимите ресурси изобщо съществуват.
Това може да изглежда преувеличено, но нека погледнем какво всъщност се случва през последните години. Европейските държави все по-често говорят за стратегическа автономия. Франция отдавна настоява за по-самостоятелна европейска отбранителна политика. Германия започна да инвестира значително повече средства във въоръжените си сили. Полша изгражда една от най-големите армии в Европа. Турция развива собствена отбранителна индустрия с темпове, които преди десетилетие изглеждаха трудно постижими.
Същевременно в Азия се наблюдава сходна картина. Япония увеличава военните си разходи до нива, които дълго време бяха политически немислими. Южна Корея се превръща в един от големите световни износители на оръжие. Австралия инвестира огромни средства в нови военноморски програми.
Нито една от тези държави не излиза от американската орбита. Но всички започват да се подготвят за по-несигурна среда.
Тук има още един аспект, който рядко се обсъжда открито.
Американското влияние никога не е било само военен въпрос. Огромна част от неговата сила идваше от способността да организира коалиции. Вашингтон беше центърът, около който се подреждаха десетки държави с различни интереси. Тази роля изискваше не само мощ, но и репутация.
Репутацията е особена категория. Тя се натрупва трудно и се губи бавно, но когато започне да ерозира, последствията често се проявяват години по-късно.
В текста на Кавана личи опасението, че именно това може да се случи след Иран.
Ако държавите започнат да възприемат американските гаранции като по-малко надеждни, те няма да реагират шумно. Няма да има драматични декларации. Няма да има официални скъсвания. Вместо това ще започне процес на тихо застраховане срещу бъдеща несигурност.
Ще се купуват повече оръжия от различни доставчици.
Ще се изграждат регионални съюзи.
Ще се водят паралелни дипломатически разговори.
Ще се търсят резервни варианти.
Точно така се променят международните системи. Не чрез едно събитие, а чрез натрупване на малки решения.
В известен смисъл самата Европа вече започва да преминава през подобен процес. Войната в Украйна показа колко трудно е поддържането на продължителен конфликт дори при наличието на най-богатия военен съюз в света. Производството на боеприпаси се оказа по-бавно от очакваното. Някои оръжейни програми се сблъскаха със забавяния. Военните складове започнаха да се изпразват.
Това не означава, че НАТО е слаб. Означава, че войната е много по-скъпо занимание, отколкото мнозина бяха свикнали да мислят след края на Студената война.
Кавана прави още една крачка напред. Тя предполага, че войната с Иран е показала не просто недостиг на определени ресурси, а ограничения в самия модел на американската глобална стратегия. Този модел беше създаден в период, когато САЩ можеха едновременно да поддържат мащабно присъствие в Европа, Близкия изток и Азия, без това да поставя под въпрос общия баланс на силите.
Днес ситуацията е различна.
Всяка нова криза започва да влияе върху останалите театри. Всеки изразходван ресурс вече има алтернативна цена. Всяка операция намалява гъвкавостта на друга операция.
Това е логиката на ограничените ресурси, която великите сили винаги рано или късно срещат.
Британската империя се сблъсква с нея през първата половина на XX век. Съветският съюз я среща през осемдесетте години. Днес Кавана предполага, че подобен момент постепенно настъпва и за Съединените щати.
Разбира се, тук има място за сериозен спор. Американската икономика остава най-голямата в света по номинален БВП. Доларът остава водеща резервна валута. Военният бюджет на САЩ надвишава този на всеки потенциален противник. Американските технологии продължават да доминират в редица ключови отрасли.
Но точно затова текстът е интересен. Той не твърди, че Америка губи, защото е слаба. Той твърди, че Америка може да започне да губи, защото се опитва да прави повече, отколкото дори най-силната държава може устойчиво да поддържа. Оттук нататък разговорът вече не е за Иран, за Ормузкия проток или за конкретна военна операция. Разговорът става много по-фундаментален.
Как изглежда светът, ако Вашингтон сам реши да се откаже от част от ролите, които изпълнява от десетилетия?
Америка след хегемонията
Най-провокативната част от текста на Дженифър Кавана започва едва след като приключва разговорът за войната. Всичко написано дотук служи като подготовка за една много по-неприятна дискусия. Ако приемем поне част от нейните аргументи, тогава следващият въпрос не е как Съединените щати да възстановят предишното положение, а дали изобщо могат да го възстановят.
Тук авторката влиза в открит спор с онези среди във Вашингтон, които смятат, че проблемите са временни. Според тази гледна точка Америка просто трябва да инвестира повече средства в отбранителната индустрия, да увеличи производството, да възстанови запасите си и след няколко години ще може отново да изпълнява същата глобална роля. Кавана очевидно не вярва в подобен сценарий.
Причината е, че според нея проблемът не е количествен, а структурен. Ако една система е проектирана за условия, които вече не съществуват, наливането на допълнителни средства не променя основния проблем. То може да забави последствията, но не може да ги отмени.
В това отношение текстът напомня повече на анализите за британската империя след Втората световна война, отколкото на традиционните американски стратегически публикации. След 1945 г. Лондон все още разполагаше с огромен флот, огромна дипломатическа мрежа и влияние на всички континенти. Проблемът не беше липсата на активи. Проблемът беше, че разходите за поддържането им започваха да надвишават възможностите на държавата.
Кавана вижда подобна опасност и пред Съединените щати.
Това не означава, че Америка ще се превърне във второстепенна сила. Подобни прогнози са по-скоро политическа публицистика, отколкото сериозен анализ. Американската икономика, технологичен сектор, научна база и финансова система остават без аналог. Въпросът е друг. Дали тези ресурси са достатъчни за поддържането на военно присъствие в десетки държави, за гарантиране сигурността на множество съюзници и за едновременно съперничество с няколко големи центъра на сила.
Авторката смята, че отговорът постепенно се превръща в отрицателен.
Особено интересна е частта, посветена на Европа. През последните години европейските правителства многократно настояваха за по-силна американска ангажираност към континента. В същото време все по-често се чуват призиви за изграждане на самостоятелни европейски способности. На пръв поглед това изглежда противоречиво. Всъщност не е.
Европейските лидери отлично разбират, че независимо кой управлява във Вашингтон, американските стратегически приоритети постепенно се преместват към Азия. Китай е единственият конкурент, който има икономическа, технологична и военна тежест, способна да постави под въпрос американското глобално лидерство. Русия може да създава сериозни проблеми на европейския континент, но не разполага със сравним икономически потенциал. Именно затова голяма част от американските стратези от години настояват ресурсите да бъдат концентрирани в Тихия океан.
Кавана обаче прави следващата крачка. Според нея дори това вече може да не е достатъчно. Ако войната с Иран действително е разкрила толкова сериозни ограничения, колкото тя твърди, тогава самото прехвърляне на ресурси към Азия няма автоматично да реши проблема.
Тук се появява темата за Тайван.
В американските стратегически среди тя отдавна е централна. Почти всички големи военни сценарии през последните години се въртят около потенциален конфликт в Тайванския пролив. Почти всички оценки за американските способности се измерват през въпроса какво би се случило при китайска операция срещу острова.
Кавана заема необичайна позиция. Тя открито предлага Вашингтон да се откаже от стратегическата неяснота и да заяви, че няма да воюва за Тайван. За значителна част от американския външнополитически елит подобно предложение би било равносилно на капитулация. Именно затова текстът вероятно ще предизвика толкова много спорове.
Аргументът ѝ обаче е прагматичен. Ако една държава няма достатъчно ресурси да изпълни дадено обещание, тогава продължаването на това обещание създава по-голям риск от отказа от него. Според нея двусмислените гаранции могат да доведат до война, за която самите Съединени щати не са готови.
Тук има логика, но има и очевиден проблем.
Международните отношения не са счетоводна таблица. Ако Вашингтон започне да се отказва от ангажименти, това няма да бъде възприето само като техническа корекция. Противници и съюзници ще го интерпретират политически. Някои ще видят реализъм. Други ще видят слабост. Трети ще се опитат да използват ситуацията в своя полза.
Именно затова разговорът за съкращаването на американското присъствие е толкова сложен.
Историята показва, че великите сили рядко намаляват ангажиментите си доброволно. Обикновено подобни решения се отлагат до последния възможен момент. Причината е проста. Всеки ангажимент има свои защитници. Всяка база има своя политическа логика. Всеки съюз има свои институции, лобита и бюрократични структури. Намаляването на една система често се оказва по-трудно от нейното изграждане.
Затова вероятно най-важният въпрос, който поставя Кавана, не е дали Америка може да се съкрати. Въпросът е дали американският политически елит изобщо е способен да признае необходимостта от подобна промяна.
В голяма степен текстът представлява именно опит за такова признание. Авторката не говори за американски крах. Не говори за неизбежно поражение. Не предсказва свят, в който Китай ще замени САЩ като нов глобален хегемон. Всъщност тя е много по-предпазлива.
Според нея светът навлиза в период, в който никоя държава няма да може сама да изпълнява ролята, която Вашингтон изпълняваше след края на Студената война. Това означава повече регионални центрове на сила, повече локални баланси и повече необходимост от договаряне между различни играчи.
От тази гледна точка войната с Иран се превръща в символично събитие. Не защото сама по себе си е решила съдбата на американската мощ. Историята не работи така. По-скоро защото е събрала в едно място редица тенденции, които вече са били видими – проблеми с производството, ограничения на военната сила, нарастващи разходи, умора от постоянни конфликти и постепенно преразпределение на икономическата тежест в световен мащаб.
Дали тези процеси действително ще доведат до описания от Кавана резултат, предстои да видим. Историята рядко следва предварително написани сценарии. Но самият факт, че подобен текст е написан от представител на американския стратегически мейнстрийм, е показателен. Допреди десетина години подобни разсъждения щяха да бъдат възприети като маргинални.
Днес те вече са част от вътрешния разговор на самата Америка.
Краят на американската империя или краят на американските илюзии
Когато човек прочете внимателно текста на Дженифър Кавана, остава с усещането, че най-интересното в него не е прогнозата за бъдещето, а диагнозата на настоящето. Авторката използва войната с Иран като повод да зададе въпрос, който дълго време отсъстваше от официалния американски дебат. Не дали Съединените щати са най-силната държава в света. Това почти никой не оспорва. Въпросът е дали най-силната държава в света може едновременно да бъде навсякъде, да гарантира сигурността на десетки съюзници, да поддържа военни бази на всички континенти и да остава достатъчно подготвена за конфликт срещу равностоен противник.
Разликата между тези два въпроса е огромна.
В продължение на десетилетия американската външна политика работеше върху предположението, че ресурсите рано или късно ще бъдат намерени. Ако възникнеше нова криза, се увеличаваше бюджетът. Ако се появеше нова заплаха, създаваше се ново командване. Ако някой регион се превърнеше в приоритет, там се изпращаха допълнителни сили. Така постепенно се натрупа система от ангажименти, изградена върху убеждението, че американската мощ няма реални граници.
Кавана всъщност атакува именно това убеждение.
Нейният текст не е манифест за американско поражение. Не е възхвала на Китай. Не е защита на Русия. Това е критика към американската склонност да се смесват желанията с възможностите. Войната с Иран според нея просто е направила тази разлика по-видима. Ако действително са били необходими огромни ресурси за конфликт срещу държава като Иран, ако действително са били разкрити проблеми в логистиката, производството и военната устойчивост, тогава всички бъдещи стратегически планове трябва да започват именно от тази реалност, а не от политическите декларации.
Тук обаче се появява и най-голямата слабост на самия анализ.
Историята рядко се подчинява на линейни сценарии. През последните сто години Съединените щати многократно са били отписвани. След Виетнам се говореше за край на американското лидерство. След нефтените шокове през 70-те години също. След японския икономически възход през 80-те години мнозина предвиждаха нов световен център в Токио. След финансовата криза от 2008 г. отново се появиха прогнози за необратим упадък.
Америка оцеля след всички тези прогнози.
Причината е проста. Военната мощ е само една част от националната сила. Американските университети, технологични компании, финансови пазари, научни центрове и способността да привличат таланти от целия свят продължават да бъдат фактори, които трудно могат да бъдат измерени с броя на ракетите или военните бази.
И все пак текстът на Кавана остава важен точно защото не говори за внезапен срив. Той говори за ограничения. А ограниченията са нещо, което всяка велика сила рано или късно среща.
Вероятно затова най-ценната част от статията не е прогнозата за края на американската империя. Най-ценна е готовността да се признае, че ресурсите не са безкрайни. Че дори най-могъщата държава е принудена да избира между различни приоритети. Че всяка нова война има цена не само в долари, но и в пропуснати възможности. Че всяка база, всяка ракета и всяка гаранция за сигурност трябва да бъдат поддържани от реална икономика, реални заводи и реални хора.
В известен смисъл именно това прави текста толкова показателен. Той е по-малко за Иран и много повече за Америка. По-малко за една война и много повече за състоянието на държава, която постепенно започва да обсъжда собствените си граници. А когато подобен разговор започне във Вашингтон, останалият свят обикновено слуша внимателно, защото последствията рядко остават само вътрешноамерикански.
Историята вероятно няма да потвърди всички прогнози на Дженифър Кавана. Някои от тях може да се окажат преувеличени. Други може да изглеждат различно след няколко години. Но едно вече е очевидно. В самото сърце на американския стратегически дебат все по-често се говори не за разширяване, а за ограничения; не за нови ангажименти, а за съществуващи възможности; не за това какво трябва да направят Съединените щати, а какво реално могат да направят.
Това е разговор, който до неотдавна почти не съществуваше. Днес той вече е започнал. А когато една империя започне да изчислява внимателно собствените си ресурси, обикновено това говори повече за състоянието ѝ от всяка победна реч или военен парад.
Източник: https://www.theamericanconservative.com/the-iran-war-and-the-future-of-american-empire/