Ако човек се опита да обобщи настроенията в големите западни медии през последните дни, ще открие любопитна особеност. Преди година доминиращият въпрос беше как Западът ще увеличава натиска върху Русия. Днес все по-често се обсъжда не как да бъде оказан натиск, а кой ще седне на масата, когато започнат реалните преговори. Разликата не е малка.
Публикации в германски, американски и европейски издания показват постепенно преместване на фокуса от военната реторика към дипломатическата архитектура след войната. Именно затова европейските столици следят толкова внимателно контактите между Вашингтон и Москва. Не защото някой очаква бърз мир, а защото съществува опасение, че решенията могат да започнат да се вземат извън европейските институции.
Според публикации в германския печат и американски политически издания около администрацията на Доналд Тръмп продължава да се оформя линия, която поставя преговорите преди нови мащабни ангажименти към Киев. Самият факт, че телефонните разговори между Вашингтон и Москва продължават, се възприема в част от европейските среди като сигнал за различен подход от този, който доминираше през предходните години.
Тук има нещо, което не излиза в официалните европейски изявления. Европа продължава да говори за единство, но зад кулисите все по-често се поставя въпросът кой реално контролира ресурсите за продължаване на войната. Отговорът е неудобен. Основните финансови механизми, сателитните системи, разузнавателната инфраструктура, производството на високотехнологично въоръжение и критичната логистика продължават да бъдат в огромна степен зависими от Съединените щати.
Европейските държави могат да приемат резолюции, да организират срещи на върха и да публикуват стратегии, но без американско участие възможностите им остават ограничени. Именно поради тази причина всяко посещение на американски представители в Москва предизвиква толкова нервни реакции в Брюксел.
Наблюдателите обръщат внимание и на друго. Докато Европа концентрира значителна част от дипломатическата си енергия върху Украйна, Китай постепенно разширява присъствието си в региони, които доскоро бяха смятани за периферни спрямо голямата конфронтация между Вашингтон и Пекин. Сред тях особено място заема Близкият изток.
Поредният повод за напрежение дойде след изявленията на Кая Калас относно предполагаемо обучение на руски военни специалисти на китайска територия. Пекин реагира остро и категорично отхвърли обвиненията. Засега публично не са представени доказателства, които да позволят независимо потвърждение на твърденията.
Самият спор обаче е интересен по друга причина. Той показва колко трудно става за европейската дипломация да намери работещ подход към Китай. През последните години Брюксел се опита едновременно да запази икономическите отношения с Пекин и да следва стратегическата линия на Вашингтон. Резултатът засега изглежда противоречив.
Европейският съюз остава силно зависим от китайския пазар в редица индустрии. От електромобилите и батериите до редките метали и електронните компоненти, веригите на доставки продължават да минават през китайски производители. Това прави всяка нова политическа конфронтация много по-сложна от декларациите пред медиите.
Докато Брюксел и Пекин си разменят обвинения, в Близкия изток се развива друг процес, който привлича вниманието на военните анализатори. Все повече публикации обсъждат задълбочаването на военното сътрудничество между Египет и Китай.
Причината не е само политическа. Става дума за конкретни системи, конкретни заводи и конкретни доставки. Египет е една от най-големите армии в региона. Всяка модернизация на неговите военновъздушни сили автоматично променя регионалния баланс.
Появата на съвременни китайски бойни самолети в египетския арсенал се разглежда от част от израелските експерти като фактор, който изисква преоценка на съществуващите военни сценарии. Това не означава, че война е неизбежна. Означава нещо по-просто – че Близкият изток става все по-многополюсен.
В продължение на десетилетия повечето държави от региона бяха принудени да избират между американски, руски или европейски системи. Днес Китай вече предлага алтернатива. При това не само оръжия, а кредити, инфраструктурни проекти, индустриални инвестиции и технологични решения.
Затова опасенията в Тел Авив не са свързани единствено с конкретен самолетен модел. Става дума за по-широк процес, в който китайското влияние постепенно прониква в пространства, които доскоро изглеждаха недостъпни за него.
Същевременно вниманието остава приковано към развитието около Иран. Последните съобщения за възможно споразумение между Вашингтон и Техеран предизвикаха смесени реакции в международните медии. Част от анализаторите го представят като дипломатически успех. Други го определят като отстъпление от първоначално поставените цели.
Тук също съществува сериозно противоречие. Ако основните елементи на иранската ядрена програма останат предмет на бъдещи преговори, възниква въпросът какво точно е постигнато в настоящия етап. Някои американски и европейски наблюдатели вече поставят този въпрос открито.
От икономическа гледна точка най-важният елемент остава Ормузкият проток. През него преминава значителна част от световния петролен износ. Всяко напрежение там автоматично влияе върху цените на енергията, транспортните разходи и индустриалното производство далеч извън региона.
Затова отварянето на морските маршрути беше посрещнато положително от енергийните пазари. Компаниите не се интересуват особено от политическите декларации. Те гледат танкерите, застраховките, пристанищата и цената на барел петрол. Именно там се виждат реалните последици от всяка криза.
Интересното е, че част от западните анализатори започнаха да оценяват конфликта не през призмата на военните операции, а през резултатите след тях. Някои публикации вече поставят въпроса дали Съединените щати са получили достатъчно стратегически дивиденти срещу вложените ресурси и политически рискове.
Подобни оценки остават спорни. Но самият факт, че се появяват в големи западни медии, е показателен за променящата се атмосфера.
Паралелно с това се оформя и още една тенденция. Докато световното внимание е насочено към Украйна и Близкия изток, Китай продължава да разширява икономическото си присъствие в Централна Азия, Африка и части от Латинска Америка. Тези процеси рядко попадат на първите страници, но в дългосрочен план могат да се окажат по-важни от много шумни дипломатически скандали.
Пекин строи железопътни линии, пристанища, индустриални паркове и логистични коридори. Това не носи драматични заглавия, но създава реални зависимости. Историята показва, че търговските маршрути често се оказват по-устойчиви от политическите коалиции.
Поради това и обвиненията срещу Китай се превръщат в постоянен елемент от международния дневен ред. За едни това е опит да бъде ограничено нарастващото му влияние. За други е признак, че съществуващият глобален баланс вече не може да бъде запазен в предишния му вид.
На този фон Украйна постепенно се връща в позицията на тема, която трябва да бъде решавана, а не просто управлявана. Именно тук се пресичат интересите на Вашингтон, Москва, Брюксел и Пекин. Всеки от тези центрове на сила има различни цели, различни ресурси и различен хоризонт на планиране.
Европа иска сигурност по източната си граница. Съединените щати все по-видимо разпределят вниманието си между Европа и Азия. Русия се стреми да закрепи постигнатите позиции. Китай наблюдава процеса през призмата на собственото си глобално издигане.
Затова зад ежедневния поток от изявления, обвинения и дипломатически жестове се вижда нещо по-значимо. Международната система навлиза в период, в който вече не е достатъчно една държава да има военна сила или икономическа мощ. Все по-важно става кой контролира транспортните маршрути, индустриалните вериги, енергийните потоци и финансовите канали.
Именно там вероятно ще се решава и следващият етап от голямото преразпределение на влиянието, което вече променя както Европа, така и Близкия изток и Азия.
