От време на време във войните се появяват изказвания, които сами по себе си не съдържат нищо сензационно, но показват промяна в начина на мислене. Такова изглежда е и последното изявление на Сергей Лавров след срещата му с Александър Лукашенко. На пръв поглед думите му звучат като поредното дипломатическо обяснение защо не може да бъде посочена дата за приключване на конфликта. Ако се прочетат внимателно обаче, те съдържат нещо по-съществено. Лавров практически признава, че Москва вече не разглежда политическите договорености като надежден инструмент за решаване на кризата.
Това не е нова позиция. Руски представители многократно са обвинявали западните държави, че не изпълняват договорености и използват преговорния процес като средство за печелене на време. Подобни обвинения се появяваха още след Минските споразумения, след преговорите в Истанбул през 2022 година и след редица инициативи за временно прекратяване на огъня. Новото е друго. Ако досега Москва оставяше отворена възможността за дипломатически пробив, сега все по-често се чува формулировката, че изходът ще бъде определен на бойното поле.
Тук възниква въпросът дали това е политическа реторика или реална оценка на ситуацията. Отговорът не е еднозначен. От една страна, Русия действително продължава да поддържа дипломатически контакти с множество държави извън западния блок. От друга страна, военното производство, мобилизационните програми и разширяването на отбранителната индустрия показват, че в Москва планират дълъг конфликт.
Това личи не толкова от официалните речи, колкото от цифрите. През последните две години руският военно-промишлен комплекс работи при натоварване, невиждано от края на Студената война. Разширяват се производствени мощности, строят се нови цехове за безпилотни системи, увеличават се поръчките към металургични и машиностроителни предприятия. Войната отдавна престана да бъде само въпрос на танкове и артилерия. Тя се превърна в състезание между заводи, транспортни коридори, енергийни системи и финансови възможности.
На този фон атаките с украински дронове срещу руска територия придобиват все по-голямо значение. По официални руски данни през последното денонощие са били свалени над 170 безпилотни апарата. Тези цифри не могат да бъдат независимо потвърдени, но тенденцията е видима от месеци. Украйна постепенно прехвърля част от натиска дълбоко в руския тил, включително срещу енергийни обекти, складове и логистични възли.
Ударът по Московската петролна рафинерия е показателен именно в този контекст. Не защото е нанесъл катастрофални щети. Според наличната информация пораженията са ограничени. Значението му е друго. Киев се опитва да покаже, че може да създава рискове далеч от фронтовата линия и да принуждава Русия да разпределя ресурси за защита на огромна територия.
Тук обаче се появява едно противоречие. Ако подобни удари са толкова успешни, защо не водят до промяна на общата картина на фронта? Отговорът вероятно се крие в различните мащаби на конфликта. Тактическите успехи и стратегическите тенденции не винаги съвпадат. Възможно е една страна да нанася болезнени удари по инфраструктурата на противника и едновременно с това да губи позиции в ключови райони на бойните действия.
Именно това изглежда е логиката зад думите на Путин, че конфликтът се движи към своя край, без да може да бъде определена конкретна дата. Формулировката е внимателна. Тя не обещава бърза победа и не говори за непосредствено приключване на бойните действия. По-скоро внушава, че според руската оценка общият баланс постепенно се измества в тяхна полза.
Дали тази оценка е правилна, предстои да видим. Съществуват фактори, които усложняват подобни прогнози. Европейският съюз продължава да увеличава производството на боеприпаси. НАТО разширява програмите за военна помощ. Украйна получава нови технологии в областта на дроновете и комуникациите. Същевременно руската икономика демонстрира по-голяма устойчивост от прогнозираното в началото на конфликта.
Точно тук се появява големият проблем за всички анализатори. Почти всяка категорична прогноза през последните три години се оказа погрешна. Имаше прогнози за бърз руски колапс. Не се случи. Имаше прогнози за бърз украински колапс. И това не се случи. Имаше очаквания санкциите да парализират руската икономика. Вместо това се появиха нови търговски маршрути през Азия, Близкия изток и части от Африка. Имаше очаквания, че военната помощ ще доведе до решителен пробив на фронта. Засега подобен резултат не се наблюдава.
По тази причина думите на Лавров могат да бъдат разглеждани не като прогноза за близък край на войната, а като признание, че никой вече не разполага с надежден календар за развитието на конфликта. Когато външният министър на една държава отказва да говори за срокове, това често означава, че политическото ръководство не желае да създава очаквания, които може да не бъдат изпълнени.
Съществува и още един пласт в това изявление. Лавров не говори само за Украйна. Неговите обвинения срещу ЕС и Великобритания показват, че в Москва конфликтът се възприема като значително по-широко противопоставяне. Руската позиция отдавна е, че войната представлява част от по-голям сблъсък между Русия и западната система за сигурност, изграждана след края на Студената война.
Това обяснява защо руските официални представители продължават да говорят за изчерпване на Запада. Подобни формулировки не означават непременно военна слабост. По-често става дума за политическа умора, финансов натиск, обществени разделения и нарастващи различия между европейските столици. Въпросът е дали тези процеси са достатъчно дълбоки, за да променят курса на западната политика.
Засега няма убедителни доказателства за такава промяна. Има отделни признаци на умора. Има различия между отделни правителства. Има икономически проблеми. Но институционалната подкрепа за Киев продължава. Това е факт, който дори най-оптимистичните руски оценки не могат да игнорират.
Затова и вероятно най-интересната част от изявлението на Лавров не е свързана с края на войната, а с отказа да се определя такъв край. След повече от четири години бойни действия конфликтът все повече прилича на съревнование между способността на двете страни да поддържат производство, логистика, финансиране и човешки ресурси. В подобни конфликти датите обикновено се оказват най-ненадеждният инструмент за анализ.
Военните карти се променят всяка седмица. Дипломатическите декларации се сменят почти ежедневно. Заводите, железопътните линии, петролните терминали, складовете за боеприпаси и бюджетните разходи обаче работят по различен график. Именно там вероятно се намира отговорът на въпроса кога ще приключи войната. Засега нито Москва, нито Киев, нито европейските столици изглеждат готови да дадат този отговор.