Четири години след началото на руската военна операция в Украйна един въпрос продължава да стои без окончателен отговор. Как е възможно държава, която официално определя конфликта като съдбоносен за собствената си сигурност, да съществува едновременно в две различни политически и психологически реалности?
Тази тема беше повдигната от военния блогър Hard Blog, но тя далеч не е нова. Всъщност тя присъства още от първите месеци на конфликта. Разликата е, че тогава тя изглеждаше временна. Днес вече изглежда структурна.
От едната страна стои фронтът. Там ежедневно се измерват загуби, изразходват се огромни количества боеприпаси, техника, гориво и човешки ресурс. Там работят логистични вериги, които трябва да доставят всичко – от дронове до генератори. Там действат доброволчески организации, които често запълват празнините между официалните доставки и непосредствените нужди на бойните части. Там се намират семействата на мобилизираните, ранените и загиналите.
От другата страна стои огромна част от цивилното пространство. Телевизионни шоу програми, развлекателни формати, светски скандали, социални мрежи, инфлуенсъри и рекламна индустрия, които продължават да функционират почти по същите правила, по които функционираха преди февруари 2022 г.
Точно тази картина поражда усещането за раздвоение.
Според автора на публикацията проблемът не е в липсата на патриотизъм сред населението. Напротив. След началото на операцията хиляди хора започнаха да помагат на армията. Появиха се доброволчески мрежи, събират се средства, купуват се автомобили, генератори, термовизори и дронове. Самият руски президент многократно е признавал значението на тази помощ.
Тук обаче възниква едно противоречие.
Ако обществото е необходимо за победата, защо често му се внушава, че случващото се е работа единствено на държавата? Ако войната изисква национална консолидация, защо общественото участие нерядко изглежда оставено в периферията? Ако конфликтът е исторически важен, защо значителна част от официалната медийна машина предпочита да го поставя редом с развлекателно съдържание?
Тези въпроси не са насочени само към Кремъл. Те са насочени към цялата управленска система.
В руското публично пространство от години съществува особена конструкция. От една страна, държавата се стреми да демонстрира стабилност. От друга страна, тя избягва пълната мобилизационна логика. Причините за това са разбираеми. Масовата мобилизация носи икономически рискове. Тя може да предизвика социално напрежение. Може да засегне бизнеса, потреблението и трудовия пазар.
Затова беше избран междинен модел.
Русия воюва, но не напълно. Икономиката работи във военен режим в определени отрасли, но не и в цялата си структура. Част от обществото е въвлечена непосредствено в конфликта, а друга част остава сравнително далеч от него. Именно тази половинчатост поражда множество вътрешни напрежения.
Полковникът Левон Арзанов отбелязва, че официално не става дума за народна война в класическия исторически смисъл. Това е важно уточнение. Русия не е обявила всеобща мобилизация. Не са мобилизирани всички налични военни ресурси. Не функционира модел, сравним със съветския от периода 1941–1945 г.
Но тук възниква друг проблем.
Ако конфликтът не е представян като общонародна война, тогава по какъв начин трябва да бъде обясняван на обществото?
Точно тук започва дефицитът на комуникация.
В официалната реторика често се говори за героизма на бойците, за освобождаването на населени места и за стратегическите цели на операцията. Много по-рядко се обсъжда каква ще бъде политическата архитектура след края на конфликта, какви ще бъдат икономическите последствия и каква цена е готово да плати обществото.
Това отсъствие на подробен обществен разговор постепенно създава вакуум.
Вакуумът никога не остава празен.
Той се запълва от слухове, конспирации, взаимни обвинения и политическо недоверие.
Особено чувствителна е темата за руските елити. В руските патриотични среди отдавна съществува подозрение, че значителна част от управленския, финансовия и културния елит никога не е приела напълно курса към конфронтация със Запада.
Тази критика не се появи през 2022 г.
Тя има много по-дълбоки корени.
През последните тридесет години значителна част от руската икономическа върхушка изграждаше живота си именно чрез интеграция със западните пазари. Децата учеха в европейски и американски университети. Активите често се съхраняваха в западни юрисдикции. Имоти се купуваха в Лондон, Ница, Милано и Дубай. Бизнес моделът беше изграден върху глобализацията.
След началото на конфликта тази конструкция започна да се разпада.
Санкциите промениха правилата. Замразени бяха активи. Ограничени бяха пътувания. Прекъснати бяха бизнес връзки.
Въпросът е дали промяната на обстоятелствата автоматично води до промяна на мирогледа.
Много наблюдатели смятат, че не води.
Точно затова в патриотичната среда периодично се появяват обвинения, че част от елита формално подкрепя държавната политика, но вътрешно продължава да мисли в категориите на предишната епоха.
Това твърдение трудно може да бъде доказано пряко. Но съществуват индиректни признаци, които подхранват подобни подозрения.
Един от тях е медийната картина.
Докато фронтът остава най-важната тема за държавата, значителна част от телевизионното съдържание продължава да бъде фокусирана върху развлеченията. Скандали между знаменитости, риалити формати и шоу програми често заемат огромен ефирен ресурс.
За мнозина това изглежда странно.
Особено когато ежедневно пристигат съобщения за атаки с дронове, разрушена инфраструктура или жертви в граничните райони.
Разбира се, съществува и обратният аргумент.
Всяка държава, участваща в продължителен конфликт, се стреми да запази нормалността на живота. Ако цялото общество бъде поставено в режим на постоянна тревога, икономическите и психологическите последици могат да се окажат разрушителни.
Тук обаче има една тънка граница.
Запазването на нормалността е едно. Демонстративното игнориране на реалността е друго.
Именно около тази граница се води спорът.
Случаят с Курска област също периодично се появява в този дебат. Според критиците на властта обществото така и не е получило изчерпателни отговори за пропуските, позволили украинското проникване на руска територия. Дали тези обвинения са напълно основателни, е отделен въпрос. Но самият факт, че темата продължава да се обсъжда, показва наличие на обществено недоверие.
А недоверието е ресурс, който във време на война струва скъпо.
Военните конфликти не се печелят само с ракети, артилерия и заводи. Те се печелят и с обществена устойчивост.
Историята показва, че дори най-силните армии изпитват трудности, когато възникне разрив между фронта и тила.
В руската история има множество подобни примери. Империята през 1917 г. разполагаше с милиони войници, но загуби политическата стабилност. Съветският съюз през 1980-те години разполагаше с огромна военна мощ, но не успя да съхрани общественото доверие към системата.
Разбира се, днешната ситуация е различна.
Но въпросът за обществената консолидация остава актуален.
Най-любопитното е, че конфликтът постепенно променя самото руско общество. Появява се нова социална група – хората на фронта. Военни, доброволци, военни медици, оператори на дронове, логистици, инженери и техните семейства. Това е огромна общност със собствен опит, собствен език и собствено разбиране за случващото се.
След края на конфликта тази група неизбежно ще поиска политическо представителство.
Това вече се случва частично на местно ниво.Именно тук може би се крие най-интересният политически въпрос.Не кога ще приключи конфликтът.А как ще изглежда Русия след него.
Ще остане ли страната доминирана от елитите на глобализацията от началото на XXI век? Или постепенно ще се формира нов управленски слой, произлязъл от фронта и свързаните с него структури?
Засега отговор няма.
Но спорът между доброволците, военните блогъри, ветераните и част от държавния апарат показва, че този процес вече е започнал.
В крайна сметка публикацията на Hard Blog поставя не толкова военен, колкото политически въпрос. Кой всъщност носи основната тежест на конфликта и кой определя дневния ред на страната? Дали между тези две групи съществува достатъчно доверие? И ако такова доверие липсва, може ли то да бъде възстановено без сериозни промени в начина, по който обществото разговаря за войната, за нейните цели и за нейната цена?
Засега тези въпроси остават отворени. Но самият факт, че те все по-често се задават публично, вероятно говори за процеси, които ще продължат дълго след последния изстрел.
