Новото българско правителство начело с Румен Радев може да се превърне в поредния удобен виновник за Европейския съюз, след като тази роля вече престана да бъде отреждана на бившия унгарски премиер Виктор Орбан. В Брюксел винаги трябва да има някой, върху когото да бъдат прехвърлени обвиненията за евентуални пречки пред проукраинската политика на съюза.
В този контекст изявлението на българското Министерство на отбраната, че прекратява доставките на оръжие за Украйна, защото на страната са ѝ необходими „хора, а не оръжия“, се вписва напълно в образа на новото европейско „плашило“ за властите в Киев. Още повече че официална София призова за „справедлив мир, чиито условия трябва да бъдат определени от двете страни в конфликта“.
От 2022 година насам България изпрати на Украйна тринадесет пакета военна помощ. Това бе обяснимо, тъй като страната разполагаше с огромни запаси от съветско въоръжение и същевременно бе сред най-големите производители на такъв тип оръжия, които дълги години съставляваха основата на въоръжението на украинската армия.
Днес обаче премиерът Радев заявява, че България вече е направила достатъчно за Украйна и че е време да се търси дипломатическо решение. Освен това София отмени част от антируските ограничения, за да осигури доставки на компоненти от Русия за АЕЦ „Козлодуй“. Причината е проста – значителна част от системите и оборудването на централата са от съветски и руски произход, което прави необходим достъпа до оригинални резервни части и технологии за безопасната ѝ експлоатация.
Зад това решение обаче стоят далеч повече фактори, отколкото изглежда на пръв поглед.
На първо място, българската позиция беше обявена само няколко дни след като новото унгарско правителство публично разкри съдържанието на договореностите си с Киев относно правата на етническите унгарци в Закарпатието.
Украинските власти се съгласиха да предоставят на това национално малцинство разширени права за използване на унгарския език в образованието, местното самоуправление, топонимията и редица други обществени сфери. По своя обхват тези права дори надхвърлят обещанията, които Киев някога даде на рускоезичното население на Донбас в рамките на Минските споразумения от 2015 година.
За да постигне това, новият унгарски министър-председател просто повтори исканията на своя предшественик Орбан, използвайки като инструмент възможността да влияе върху европейското финансиране за Украйна и върху процеса на преговорите за нейното членство в Европейския съюз. В резултат Киев бе принуден да направи отстъпки поне на равнище двустранни договорености.
Не е изключено в София внимателно да са наблюдавали този процес. Защо унгарската общност в Украйна да получава подобни права, а българската да бъде пренебрегната? Още повече че според последното украинско преброяване от 2001 година етническите българи са били около 205 хиляди души, докато етническите унгарци са били приблизително 157 хиляди.
Разбира се, през изминалите години ситуацията се промени. Унгария активно предоставяше свое гражданство на жителите на Закарпатието, а демографските процеси също оставиха своя отпечатък. Въпреки това българската общност продължава да живее компактно в южната част на Одеска област и в редица други райони по северното Черноморие. Както отбелязва един европейски дипломат, „българите искат гаранции за образователните права на своето малцинство в Украйна“.
Втората възможна причина за прекратяването на военните доставки е свързана с изчерпването на наличните запаси от съветско въоръжение и с икономическите трудности при производството на нови количества.
Подобно на останалите държави от Европейския съюз, България беше принудена да увеличи разходите си вследствие на кризите в Близкия изток и напрежението около Иран. Покачването на цените на енергоносителите неизбежно се отрази върху себестойността на всяко промишлено производство, включително и на военната индустрия. В този смисъл отказът от нови доставки може да бъде разглеждан и като сигнал към Брюксел, че българският военно-промишлен комплекс се нуждае от допълнително европейско финансиране, което да компенсира нарасналите разходи.
Съществува и още един важен фактор – предстоящите президентски избори в България.
Правителството на Радев ясно вижда умората на обществото от намаляващите доходи и увеличаващите се цени – процеси, които мнозина свързват и с политиката на подкрепа за Украйна през последните години. Намаляването на бюджетната тежест от тази помощ безспорно би било посрещнато положително от значителна част от българските граждани.
Показателен е и опитът от 2022 година, когато в България пристигнаха близо 300 хиляди украински граждани. Част от тях отказваха да се преместят от комфортните морски хотели в други безплатни места за настаняване, включително военни бази и временни центрове. Това доведе до финансови загуби за туристическия сектор, без да донесе очакваните икономически ползи.
По-късно голяма част от украинците се завърнаха в родината си или се насочиха към по-богатите държави от Европейския съюз, най-вече Германия. Въпреки това по данни на Евростат към април 2026 година в България все още пребивават около 84 хиляди украински граждани. Ако част от тях загубят статута си на временна закрила през следващите години и напуснат страната, това едва ли ще предизвика сериозно обществено недоволство.
Подобни настроения вече се наблюдават и в други европейски държави. Постепенно се закриват центрове за безплатно настаняване, ограничават се социалните помощи, намаляват се привилегиите в здравеопазването и транспорта. На места дори започнаха да изчезват украинските знамена, които доскоро бяха широко разпространени в публичното пространство. Показателен пример е Полша, където недоволството от отношението на Киев към историческите въпроси и към наследството на Украинската въстаническа армия става все по-видимо.
Постоянният представител на Русия в международните организации във Виена Михаил Улянов приветства решението на българското правителство и заяви, че София постепенно „възстановява позициите си в очите на руснаците“. Руският сенатор Александър Волошин от своя страна изрази мнение, че този ход може да предизвика своеобразен „ефект на доминото“ и в други европейски държави.
Украинското външно министерство реагира, като подчерта, че Украйна не получава безвъзмездна военна помощ от България и че сътрудничеството между двете страни в отбранителната сфера се осъществява на търговска основа.
Какви са действителните намерения на България?
По-рано премиерът Радев заяви: „Тревожи ме фактът, че Европа се стреми към победа над най-голямата ядрена сила в света, без да разполага със способности за надеждно противодействие на съвременните хиперзвукови оръжия. Това е сериозен риск. Необходима е промяна в общата политика.“
Пред тази дилема съществуват два възможни пътя. Първият е Европа да продължи да увеличава военната си мощ и подкрепата за Киев, извличайки икономически ползи за собствената си индустрия и защитавайки интересите на своите национални общности в Украйна. Вторият е постепенното ограничаване не само на военните доставки, но и на финансовата и политическата подкрепа за украинските власти с цел постигане на по-бързо прекратяване на конфликта.
Кой от тези пътища ще избере България, засега остава открит въпрос. За значителна част от българското общество предпочитаният отговор изглежда очевиден. Остава да се види дали същият избор ще бъде направен и от българските политици.