В международната политика съществува един парадокс, който историята потвърждава многократно. Големите сили често действат предпазливо, защото познават цената на войната. По-малките съюзници понякога се оказват далеч по-склонни към риск, особено когато вярват, че зад гърба им стои мощен покровител. Именно този въпрос започва да тревожи все повече анализатори в Азия, където отношенията между Китай, Япония, Филипините и Съединените щати навлизат в нова фаза.
Поводът този път изглежда сравнително ограничен. Китайската брегова охрана проведе демонстративен патрул в районите около спорните острови Дяоюйдао, известни в Япония като Сенкаку. Подобни операции не са новост. През последните две десетилетия районът многократно е ставал сцена на дипломатически конфликти, морски инциденти и взаимни обвинения. Новото не е самият спор. Новото е политическият контекст, в който той се развива.
Според наличната информация Япония и Филипините подготвят по-тясна координация относно разграничаването на морските пространства между двете държави. На пръв поглед става дума за технически и юридически процес. В действителност подобни действия засягат изключително чувствителни въпроси, свързани с континенталния шелф, изключителните икономически зони, морските комуникации и потенциалните енергийни ресурси. В региона всяка линия върху картата може да придобие стратегическо значение.
Географията сама по себе си обяснява напрежението. От юг на север се простират Филипините, Тайван и японските острови. Между тях преминават някои от най-важните морски маршрути в света. През тези води се транспортират огромни количества суровини, енергийни ресурси и промишлени стоки. Китай разглежда района като критично важен за собствената си сигурност и икономика. Япония вижда в него жизненоважни комуникации за своята икономика. Тайван има собствени претенции. Филипините също защитават национални интереси. Пространството е твърде малко за толкова много конкуриращи се стратегически визии.
През по-голямата част от следвоенния период подобни противоречия бяха управлявани чрез доминиращата роля на Съединените щати. Вашингтон поддържаше военни бази, гаранции за сигурност и система от двустранни договори, която превърна Америка в основен арбитър на регионалния баланс. Япония разчиташе на американския ядрен чадър. Южна Корея правеше същото. Филипините също поддържаха специални отношения със САЩ, макар и не толкова мащабни като японските.
Тази система не изчезва, но започва да се променя. Причините са няколко и нито една от тях не е временна.
Първата е финансовата и индустриалната реалност на самите Съединени щати. Американските политически елити все по-често говорят за необходимостта съюзниците да поемат по-голяма част от разходите за собствената си защита. Подобни послания не започват с Доналд Тръмп, но именно при неговите администрации те придобиват по-рязка и директна форма. Европейците ги чуват ежедневно в рамките на НАТО. Същото се случва и в Азия.
Втората причина е свързана с производствените възможности на западния военно-промишлен комплекс. Конфликтът в Украйна, последван от кризите в Близкия изток, показа ограниченията на производствените капацитети дори на най-развитите държави. Боеприпасите, противовъздушните ракети, артилерийските системи и високоточните оръжия изискват години за производство и огромни инвестиции. Все повече правителства в Азия наблюдават тези процеси и си задават неудобния въпрос дали Вашингтон действително би могъл едновременно да поддържа няколко големи военни театъра.
Третата причина е политическата непредсказуемост на американската вътрешна политика. Смяната на администрации често води до резки корекции в международните приоритети. Съюзниците започват да се адаптират към възможността американските ангажименти утре да изглеждат различно от днешните.
Именно тук се появява Япония.
Дълго време Токио поддържаше модел на ограничена военна активност, наложен след Втората световна война. Този модел постепенно ерозира. Японските военни разходи нарастват. Разширяват се производствените мощности на отбранителната индустрия. Развиват се нови ракетни програми. Увеличават се възможностите за далечни операции. Все повече ограничения върху износа на оръжия отпадат.
Тук не става дума само за Китай. Японските стратези разглеждат сигурността през много по-широка призма. Северна Корея продължава да развива ракетни и ядрени способности. Русия остава значим военен фактор в Далечния изток. Морските комуникации през Тайванския проток са критични за японската икономика. Натрупването на рискове кара Токио да изгражда по-самостоятелни инструменти за действие.
Филипините се вписват идеално в тази логика.
Президентът Фердинанд Маркос-младши възприе значително по-твърд курс към Китай в сравнение с предшествениците си. Манила засили военното сътрудничество със САЩ, отвори допълнителни бази за американско присъствие и увеличи участието си в съвместни учения. Паралелно с това започна интензивно сближаване с Япония.
Подписаните споразумения между Токио и Манила вече надхвърлят символичните жестове. Говори се за обмен на чувствителна информация, координация на военни операции, доставки на техника и интеграция на системи за наблюдение. Япония предлага на Филипините не просто оборудване, а цялостен пакет за модернизация на въоръжените сили.
Това включва кораби, самолети, ракетни системи и средства за ранно предупреждение. Зад тези сделки стоят конкретни индустриални интереси. Японският военно-промишлен комплекс търси пазари. Филипините търсят технологии и гаранции за сигурност. Получава се естествено съвпадение на интереси.
Пекин наблюдава тези процеси с очевидно безпокойство. Китайските власти разглеждат подобни действия като част от стратегия за ограничаване на китайското влияние в региона. От китайска гледна точка всяко разширяване на военните способности на съседните държави, особено когато е свързано с Тайван или Южнокитайско море, неизбежно придобива стратегически характер.
Тук обаче има една особеност, която често остава встрани от публичните дискусии. Китай отлично познава американската система за вземане на решения. Между Пекин и Вашингтон съществуват десетилетия дипломатически контакти, канали за комуникация и натрупан опит в управлението на кризи. При регионалните играчи картината е различна.
Колкото повече Япония, Филипините и други държави започват да действат самостоятелно, толкова повече се увеличава вероятността от погрешни оценки. Военноморските инциденти, въздушните прихващания и кризите около спорни острови рядко се развиват по предварително написан сценарий. Една грешка на капитан, пилот или местен командир може да постави политиците пред свършен факт.
Именно затова все повече експерти започват да говорят за риска от така наречената автономизация на съюзниците. Не защото Вашингтон напуска Азия. Това не се случва. Американските бази остават. Американският флот продължава да присъства. Американските съюзи съществуват.
Промяната е друга. Регионалните държави започват да изграждат паралелни механизми за сигурност, които не винаги минават през Белия дом. Те развиват собствена индустрия, собствени коалиции и собствени приоритети.
Това създава нова стратегическа среда. Ако през последните десетилетия основният въпрос беше какво ще направят Съединените щати, днес все по-често възниква друг въпрос – какво ще направят съюзниците на Съединените щати.
Отговорът засега не е ясен. Япония продължава да декларира привързаност към съюза с Америка. Филипините не показват намерение да се дистанцират от Вашингтон. Австралия остава ключов партньор на американската стратегия в Индо-Тихоокеанския регион.
Същевременно всички тези държави инвестират в способности, които им позволяват да действат и самостоятелно. Подобен процес може да укрепи регионалната сигурност. Може и да произведе нови рискове. Историята показва примери и за двете.
Днес спорът около Сенкаку изглежда ограничен. Утре вниманието може да се премести към Тайванския проток. След това към Южнокитайско море. Всяка от тези точки съдържа собствена логика на ескалация, собствен набор от участници и собствени вътрешнополитически фактори.
Точно тук се намира най-интересната част от историята. Докато светът продължава да следи отношенията между Вашингтон и Пекин, в периферията на голямото съперничество се оформя нова реалност. Държави, които десетилетия наред разчитаха на американска защита, постепенно изграждат собствени инструменти за влияние и натиск. Те разполагат с по-малко ресурси от великите сили, но понякога именно това ги прави по-трудни за прогнозиране.