И точно затова този случай е толкова голям. Не заради една местност. Не заради един инвеститор. Не дори само заради Олег Невзоров. А заради натрупванията.
Години наред България беше въвлечена в морална истерия, в която всяко съмнение около Украйна се обявяваше едва ли не за предателство. Всяка критика към безрезервната финансова, политическа и институционална подкрепа се заклеймяваше като „руска пропаганда“. Всяко питане къде отиват парите, кой влиза в страната, кой получава защита, кой строи, кой пере влияние, кой си купува спокойствие — се посрещаше с готови обвинения и морални присъди.
А сега какво виждаме?
Виждаме, че насред българска гора край Варна е действала частна структура със сериозна организация, самочувствие и охрана. Виждаме данни за незаконно строителство в огромен мащаб. Виждаме хора, които твърдят, че са купували имоти през документи, нотариуси, съд и общински плащания. Виждаме институции, които или не са видели, или са видели и са мълчали, или са видели и са съдействали чрез бездействие.
И най-важното — виждаме, че около този случай се появяват имена, снимки, политически контакти, служби и дипломатически сенки.
Тук вече въпросът не е технически. Въпросът е морален.
Когато един кмет като Благомир Коцев претендира да бъде морална алтернатива, да бъде ново лице, да бъде символ на промяна, почтеност и дистанция от старите модели, тогава този скандал не може да бъде заметен с административни обяснения. Не може да се каже просто: „Знаехме, подавали сме сигнали, процедурите вървяха.“ Това не стига.
Защото ако си знаел — защо обществото разбира сега?
Ако си знаел — защо не превърна този случай в публична битка?
Ако си знаел — защо не излезе пред Варна и пред България да кажеш: „В гората се строи незаконен град, институциите мълчат, службите не действат, държавата е пробита“?
Моралът не е статус във Facebook. Моралът не е пресконференция след скандала. Моралът е да вдигнеш шум, когато схемата още работи, а не когато вече е политически удобно всички да се разграничават от нея.
И тук идва голямата претенция към Коцев и към цялата градска десница във Варна. Ако години наред сте говорили от позицията на морално превъзходство; ако сте сочили другите като мафия; ако сте искали доверие като чиста алтернатива — тогава стандартът към вас е по-висок. Не по-нисък. Не може при едните да е мафия, а при другите — „административно наследство“. Не може при едните да е чадър, а при другите — „бавни процедури“. Не може при едните да е модел, а при другите — „сложен казус“.
Баба̀ Алино удря точно в това лицемерие.
Удря в самата претенция, че има политически лагер, който по презумпция е чист, европейски, демократичен и морален. Защото законността не се доказва с правилна геополитическа поза. Не ставаш почтен, защото си сложил украинско знаме на профила си. Не ставаш демократ, защото говориш срещу Путин. Не ставаш европейски политик, ако в собствения ти град, в собствената ти административна реалност, в българска гора се издига незаконна схема, а институциите изглеждат парализирани, уплашени или зависими.
Още по-тежък е дипломатическият пласт. Присъствието на украинската посланичка в публичния контекст на този сюжет, снимките, контактите и твърденията за разговори около Невзоров правят скандала още по-неудобен. Българското общество има право да пита: какви хора получават достъп, легитимация и защита? Кой ги въвежда в политическия и институционалния кръг? Кой ги пази? Кой мълчи за тях? И защо всяка критика към подобни зависимости досега беше заглушавана с геополитически морализъм?
Тук не става дума за украинския народ. Тук не става дума за войната. Тук не става дума за човешкото съчувствие към жертвите. Става дума за нещо съвсем друго: за начина, по който българската държава може да бъде употребена под прикритието на „правилната кауза“.
Защото най-опасната корупция е тази, която си слага морална маска.
Когато се дават пари, подкрепа, политическо доверие и институционален достъп без въпроси, без контрол, без критичност и без национално самоуважение, резултатът е точно такъв. Появяват се посредници, схеми, мрежи, защитени фигури, недосегаеми хора и удобни мълчания. И после всички се правят, че са изненадани.
Не, не сте изненадани. Вие сте част от атмосферата, която направи това възможно.
Но има и още по-жесток човешки пласт. Има нещо особено цинично в това украинец да продава мечта на други украинци — хора, избягали от разрушени градове, от война, от страх, от несигурност — и накрая те да се окажат пред ново разрушение, този път не от ракети, а от багери. Да избягаш от руините на една война, да купиш дом в България, да повярваш на документи, нотариуси, институции, обещания и „уредени“ процедури — и после да гледаш как същият този дом се оказва незаконна постройка, която държавата трябва да премахне.
Това е двойна измама: първо срещу българския закон, после срещу човешката надежда на хора, които вече веднъж са изгубили сигурността си.
И точно затова не трябва да има фалшиво милосърдие. Състраданието към измамените не може да стане амнистия за измамниците. Болката на купувачите трябва да получи защита чрез разследване, обезщетения, гражданска и наказателна отговорност по цялата верига. Но незаконният строеж не може да стане законен, защото някой е продал на отчаяни хора илюзията за дом.
Тук е границата. Правото или схемата.
Решението, колкото и тежко да изглежда, е само едно: незаконните постройки трябва да бъдат премахнати.
Не „преоценени“. Не „временно търпени“. Не „спасени заради социалния ефект“. Не „узаконени, защото вече са построени“. Защото ако след всичко това държавата намери начин да узакони Баба̀ Алино, тя няма да реши проблема. Тя ще го короняса.
Ще изпрати най-опасното послание: че в България първо строиш незаконно, после намираш чадър, после продаваш, после създаваш човешка драма — и накрая обществото е изнудено да ти узакони схемата.
Това не е хуманност. Това е правен рекет.
Незаконното не става законно, защото е продадено. Не става законно, защото е платено. Не става законно, защото нотариус го е изповядал. Не става законно, защото общината е събирала такси. Не става законно, защото много хора вече са въвлечени.
Ако държавата капитулира пред този аргумент, всяка бъдеща схема ще знае какво да направи: строи достатъчно много, продавай достатъчно бързо, въвлечи достатъчно хора — и после чакай политиците да нарекат узаконяването „решение“.
Не. Това е краят на правовата държава.
Случаят „Баба̀ Алино“ трябва да бъде разглеждан като пробив в националната сигурност, като провал на местната власт, като провал на службите, като провал на прокуратурата и като провал на политическата класа. Но той е и провал на публичната среда. На онези, които години наред отказваха да задават неудобни въпроси, защото темата Украйна беше превърната в свещена крава. На онези, които наричаха всяко съмнение „хибридка“. На онези, които замениха журналистиката с морална полиция.
И да — отговорност носят и журналистите. Защото ако една незаконна схема може да расте в гората, но не може да пробие през медийния комфорт, значи проблемът не е само в институциите. Проблемът е и в онези, които избират кога да виждат.
Днес най-важното е да не позволим скандалът да бъде сведен до удобна партийна употреба. Това не е само срещу един кмет. Не е само срещу една партия. Не е само срещу един посланик, един инвеститор или една служба. Това е срещу цялата технология на властта в България — технология, при която законът е за обикновените хора, а за силните има процедури, изключения, връзки и тишина.
Но Коцев няма право да се измъкне морално от тази история. Именно защото претенцията беше висока. Именно защото обещанието беше за друг стандарт. Именно защото Варна трябваше да бъде освободена от старите зависимости, а не да се окаже място, където новите моралисти откриват старите схеми чак когато вече горят публично.
Сега вече няма място за красиви думи.
Трябват оставки, проверки, разпити, документи, прокурорски действия, пълна ревизия на общинските процедури, проверка на службите и публичен отговор кой е пазил Невзоров, кой е допуснал строителството, кой е осигурил инфраструктурата, кой е легитимирал сделките и кой е мълчал, докато българска гора е превръщана в частна зона на беззаконие.
Защото ако от този случай не последва реална наказателна и политическа отговорност, изводът ще бъде ясен: държавата не е била измамена. Държавата е участвала.
А най-страшното е, че всичко това се е случвало в държава, която през цялото време ни обясняваше, че моралът е на нейна страна.
Омерзение е думата.
И този път тя не стига.
След омерзението трябва да дойде законът. Не като лозунг. Не като пресконференция. Не като поредна комисия, която ще произведе прах и забрава. А като багер, прокурор, обвинение, оставка и възстановена граница между допустимото и недопустимото.
Баба̀ Алино трябва да падне — не защото е удобно политически, а защото иначе пада правото.
И ако държавата не събори незаконното там, в гората край Варна, тя вече няма моралното право да събаря нищо на обикновения човек.
Тогава ще стане ясно, че в България достатъчно голямата измама не се наказва.
Тя се узаконява.