През четвъртата година на войната една особеност започва да се набива на очи. Военните действия все по-често се пренасят от фронтовата карта към картата на логистиката. Ако през 2022 г. основните спорове бяха свързани с настъпления, контранастъпления и контрол върху населени места, днес разговорът се върти около железопътни възли, пристанища, складове, енергийна инфраструктура и транспортни коридори.
На този фон интервюто на руския политолог Вадим Авва пред Царград представлява интерес не толкова заради скандалните си формулировки, колкото заради логиката, която стои зад тях. Авторът не разглежда Одеса като самостоятелна цел. Той поставя въпроса дали унищожаването на украинска инфраструктура изобщо може да доведе до стратегическа промяна, ако основните канали за снабдяване продължават да функционират извън украинска територия.
Тази постановка не е нова. От години руски военни блогъри и част от експертната общност посочват Жешов в Полша като основен логистичен възел за западните доставки към Украйна. През него преминава значителна част от военната помощ, идваща от Съединените щати и европейските държави. Подобна роля играе и румънското пристанище Констанца, което след 2022 г. придоби особено значение за транспортните маршрути в Черноморския регион.
Тук обаче се появява първото сериозно противоречие.
Жешов и Констанца не са украински обекти. Те се намират на територията на държави членки на НАТО. Удар срещу тях автоматично би означавал пряк конфликт между Русия и Северноатлантическия алианс. Именно поради това Москва през цялата война избягва подобни действия независимо от многократните обвинения, че през тези маршрути преминават оръжия, боеприпаси и техника.
Авва предлага друга логика. Според него европейските политически елити могат да бъдат възпирани единствено чрез страх от непосредствени последствия. В неговата интерпретация войната не се решава на фронтовата линия, а чрез психологическо въздействие върху политическите центрове на вземане на решения.
Това е теза, която съществува в руското стратегическо мислене още от времето на Студената война. Разликата е, че тогава подобни идеи се обсъждаха предимно в затворени военни среди. Днес те се появяват открито в медии и телеграм канали.
Показателно е и друго. Авторът на интервюто практически не разглежда украинската армия като самостоятелен фактор. В неговата схема Украйна е част от по-широка система, която включва НАТО, западната разузнавателна инфраструктура, финансовите механизми за подпомагане и военно-промишлените комплекси на САЩ и Европа.
Подобен подход се среща все по-често и в официалната руска реторика. Конфликтът се описва не като война между Москва и Киев, а като продължителна конфронтация между Русия и колективния Запад.
Именно тук възниква въпросът защо Одеса продължава да заема толкова важно място в тези дискусии.
От чисто военно-логистична гледна точка Одеса остава най-големият украински пристанищен комплекс на Черно море. През него преминават товари, горива, резервни части, оборудване и значителна част от външнотърговския обмен на страната. Унищожаването или парализирането на този възел би създало сериозни затруднения за украинската икономика.
Но дори това не гарантира решаващ ефект.
Войната през последните години показа, че съвременните логистични системи могат сравнително бързо да променят маршрутите си. Железопътни линии се пренасочват, складове се разпръскват, а транспортните потоци намират алтернативни решения. Именно затова все повече наблюдатели обръщат внимание не към отделните обекти, а към цялата мрежа от доставки.
Тук има нещо, което не излиза напълно в сметките на привържениците на радикалната ескалация.
Ако целта е принуда на Европа чрез страх, тогава подобна стратегия предполага рационално поведение на всички участници. Историята обаче показва, че при кризи подобен тип изчисления често се провалят. Особено когато става дума за ядрени оръжия.
От гледна точка на НАТО всяка атака срещу Полша или Румъния би поставила под въпрос самото съществуване на Алианса като система за колективна сигурност. От гледна точка на Русия пък отстъплението след подобен удар би изглеждало като стратегическо поражение. Именно затова подобни сценарии изглеждат по-подходящи за информационно въздействие, отколкото за реално планиране.
Не е случайно, че дори в интервюто Авва първоначално говори за демонстрационни действия в неутрални води, а не за непосредствен удар по населени територии. Това показва, че дори сред привържениците на най-твърдата линия съществува разбиране за риска от неконтролируема спирала на събитията.
Междувременно войната продължава да се определя от далеч по-прозаични фактори. Производството на боеприпаси, ремонтът на техника, мобилизационният ресурс, капацитетът на железопътните системи и възможностите на военно-промишлените комплекси. Именно там се решават повечето реални въпроси.
Колкото повече конфликтът се проточва, толкова по-често публичното пространство се изпълва с предложения за „решаващи удари“, „последни предупреждения“ и „окончателни решения“. Досегашният ход на войната обаче показва друго. Нито една страна не е успяла да намери магическо средство, което да прекрати конфликта с един удар.
Затова интервюто на Авва трябва да се разглежда преди всичко като симптом за настроенията в част от руската експертна среда. Там все по-често се чува разочарование от продължителния характер на конфликта и желание за по-рязка промяна на правилата на играта.
Дали подобни идеи ще останат само в сферата на медийните дискусии или ще окажат влияние върху реалната политика, предстои да видим. Засега фактите сочат, че всички големи играчи продължават да избягват пряка военна конфронтация между Русия и НАТО. А именно тази граница, независимо от агресивната реторика, остава най-важната червена линия на настоящия конфликт.
