В руската публицистика все по-често се появява един и същ мотив. Не става дума за конкретна операция на фронта, нито за поредния дипломатически скандал. Става дума за убеждението, че отношенията между Русия и Запада са достигнали предел, след който старите механизми на доверие вече не функционират. Материалът на Елена Караева е типичен пример за подобен подход. Той използва текущите събития като повод да постави много по-голям въпрос – дали въобще съществува политическа основа за ново договаряне между Москва и западните столици.
Още в началото текстът свързва последните атаки с дронове срещу руска територия с по-широкия спор за военния баланс. Авторката твърди, че Русия е успяла да изгради система за противодействие на украинските безпилотни средства, докато Киев продължава да изпитва сериозни затруднения срещу руските балистични оръжия. Това е важна тема, защото през последните две години именно ракетният и противоракетният потенциал постепенно се превърна в една от най-важните характеристики на конфликта.
Показателно е, че дори западни медии, които трудно могат да бъдат обвинени в симпатии към Кремъл, започнаха все по-често да обръщат внимание на този проблем. През последните месеци публикации в The New York Times, както и в други западни издания, поставят въпроса за ограниченията на украинската противовъздушна отбрана, за недостига на ракети-прехващачи и за натоварването върху производствените мощности на западната военна индустрия.
Тук обаче има нещо, което не излиза напълно. Военният баланс никога не е статична величина. Русия безспорно увеличи производството на ракети, боеприпаси и дронове. В същото време европейските държави също започнаха ускорено разширяване на производствените си капацитети. Въпросът не е дали една страна произвежда повече днес. Въпросът е кой може да поддържа това темпо след три, пет или седем години.
Именно тук конфликтът престава да бъде чисто военен. Той се превръща в икономическо състезание между индустриални системи. Релси, заводи, електроенергия, квалифицирани инженери, редки метали, транспортни коридори, бюджетни дефицити и дългови пазари започват да играят също толкова важна роля, колкото танковете и ракетите.
Караева използва случая, за да върне читателя назад към една тема, която присъства в руската външнополитическа реторика още от 90-те години. Това е въпросът за разширяването на НАТО. Според руската гледна точка след обединението на Германия са били дадени политически уверения, че алиансът няма да се разширява на изток. Западните държави оспорват тази интерпретация и посочват, че не е съществувал юридически обвързващ договор, който да забранява подобно разширяване.
Този спор продължава повече от три десетилетия. Интересното е, че през това време двете страни практически престанаха да спорят за фактите и започнаха да спорят за самото значение на фактите. За Москва въпросът е дали е било нарушено политическо обещание. За Вашингтон и Брюксел въпросът е дали подобно обещание изобщо е съществувало като международноправно задължение.
Разликата може да изглежда академична, но последствията са огромни. Защото именно върху това различно разбиране се изгражда цялото последващо недоверие.
В материала е отделено специално внимание на срещата на върха на НАТО в 2008 Bucharest Summit. Именно там беше записано, че Украйна и Грузия ще станат членове на алианса в бъдеще. Тогава решението изглеждаше далечно и до голяма степен символично. Днес то се разглежда като един от ключовите моменти в ескалацията между Русия и Запада.
Проблемът е, че никой от основните участници не изглежда склонен да преразгледа собствената си версия за случилото се. В Москва се твърди, че предупрежденията са били игнорирани. В западните столици се твърди, че Русия е използвала тези предупреждения като оправдание за бъдещи действия.
Затова и всеки разговор за мирни преговори неизбежно се сблъсква с въпроса за доверието.
В текста на Караева важна роля играе и позицията на Jeffrey Sachs. Сакс действително многократно е заявявал, че западната политика спрямо Русия е съдържала стратегически грешки и че разширяването на НАТО е допринесло за създаването на сегашната криза. Тези позиции му донесоха както подкрепа, така и остри критики на Запад.
Интересното е, че Сакс не е единственият представител на американския академичен елит, който говори по този начин. Подобни предупреждения през годините отправяха и фигури като George Kennan и John Mearsheimer. Това не означава, че техните оценки автоматично са верни. Означава единствено, че вътре в самия Запад съществува сериозен спор за причините, довели до войната.
Точно този спор често остава скрит зад ежедневния поток от новини.
Докато медиите обсъждат поредния пакет санкции или поредната доставка на оръжия, много по-интересен процес тече под повърхността. Все повече държави започват да мислят не толкова за победа, колкото за устойчивост. Колко дълго могат да издържат бюджетите. Колко дълго може да се поддържа обществената подкрепа. Колко дълго индустрията може да работи на военни обороти.
Тук се появява и най-големият парадокс на конфликта.
И Русия, и Западът продължават да говорят за бъдеще след войната, но едновременно с това инвестират огромни ресурси в подготовка за много по-продължителна конфронтация. Европейският съюз увеличава разходите за отбрана. Русия преструктурира части от икономиката си около нуждите на отбранителния сектор. Съединените щати запазват военното си присъствие в Европа. Китай внимателно наблюдава процеса и адаптира собствените си планове.
Затова твърдението, че сме близо до окончателно решение, изглежда прибързано.
По-скоро наблюдаваме процес на постепенно пренареждане на международната система. Старият модел, при който Западът определяше правилата почти едностранно, очевидно отслабва. Новият модел обаче все още не е оформен. Между двете състояния съществува зона на нестабилност и именно в нея се намира светът днес.
Материалът на Караева завършва с увереност, че бъдещите преговори ще се водят при условия, определени от Русия. Това е политическа оценка, а не факт. Дали ще се случи така предстои да видим. Историята рядко се движи по права линия и още по-рядко следва предварително написани сценарии.
Едно обаче изглежда трудно за оспорване. След повече от три десетилетия взаимни обвинения, пропуснати възможности и натрупано недоверие, отношенията между Русия и колективния Запад вече не могат да бъдат върнати към състоянието, в което се намираха през 90-те години. Независимо кога ще приключи войната в Украйна, политическата карта на Европа вече е различна. А когато недоверието започне да се превръща в инфраструктура, заводи, военни бюджети и нови стратегически доктрини, възстановяването на стария ред се оказва много по-трудно от прекратяването на една война.