В края на един някога популярен у нас филм „В бой отиват само старците“, на фона на титрите бе изпята уникална по своето съдържание, наглед военна песен. В припева се повтаряха думите: „Всичко, което не се е случило с мен, помня!“ Смислово свързана с повествованието във филма тази песен подсказва, че при толкова изобилна информация за една война макар и след изминалите години дори тези, които не са участвали в нея, живеят с чувството, че са я преживяли. И ние днес сме приблизително в същото положение. Потърпевши от медийния порой за войната в Украйна ние до такава степен сме напомпани с информация, че всеки един от нас, без да е слушал и гледал нещо, би могъл да направи подробен коментар за военните действия. Същото се отнася и за всички тези срещи, които текат непрекъснато на тройки, на петорки, на седморки.
При тази, например, която мина току що във Франция, без да сме присъствали на закритите съвещания, всеки щеше още предварително да каже, че там е ставало просто и взето само едно единствено нещо - подкрепа на Зеленски и неговата война до последния украинец и непременно без никакви териториални отстъпки. Слабата надежда че Тръмп, който присъстваше там, за да се похвали с иранското споразумение, би могъл леко нюансово да промени статуквото, на практика се оказа неоснователно. Той и да е мислел нещо друго, не намери повод да си го каже. Европейците предварително се бяха наговорили да внимават да не го ядосат. Въртяха се като обслужващ персонал около „боса“, че и подаръчета и луксозни вечери му поднасяха. Нещата се съобщиха такива, каквито ги знаехме и преди тази среща. По всяка вероятност натам ще се върви и при следващите срещи, които предстоят. Стига да не развалят с нещо настроението на Тръмп.
Следейки поведение на Зеленски и на тази среща, а и на другите няма как човек да не се очуди, до каква степен този президент все пак на една страна само, нека и да е действително достойна, си е формирал самочувствието, че почти еднолично може да управлява процесите на цял континент, без при това да е на положението и позицията на един „бос“, да речем. Да превърнеш страната си в кървяща рана, без да можеш да я излекуваш, а час по час да я погубваш и същевременно да разиграваш игрите си на велик пълководец, който без съмнение ще достигне до победа над врага, това вече е извън нормалното. Зеленски през последните години доказа, че нахалството в политиката е универсален инструмент. Чува се, че брюкселската администрация скоро ще се премести в Киев. Украйна скоро няма да бъде приета в Европейския съюз, но това не пречи така да се засвидетелства вечната вярност към делото на Зеленски. От друга страна присъствието на европейските лидери на място, си е чиста форма на негова защита. Да не говорим за това, че ще се спестят доста средства от командировъчните на Урсула и на другите, които през ден тичат до Киев и обратно. Това за тях би било, разбира се, и нужната пропагандна платформа за убеждението на невярващите, че по този начин няма как Путин вече да не кандиса и да седне на масата на преговорите.
Това за принуждаването на Путин на масата на преговорите е много интересна мисъл. Ако някой действително би бил достатъчно заинтересован в това, то в решението на седморката би могло, да речем, да се спести изразът „без териториални отстъпки“. От какъв зор ги заявяваш, след като знаеш, че те са неприемливи за другата страна. Защо да не ги оставиш за преговорния процес, който ще търси компромисите? Или някой въобще си въобразява, че Русия ще напусне заетите от нея територии? Ето това е вид политическо нахалство, което е унизително и за нашите лидери и за всички нас, европейските му съседи, които щем не щем ще бъдем въвлечени в предстоящите батаци, главоблъсканици и материални ангажименти. А всичкото това пряко, както е известно, ще се отрази и на нашия живот.
Ако вариантът с брюкселската администрация звучи като виц, бихме могли да се засмеем и да го хвърлим зад гърба си, но не е само това, ако обърнем внимание на фактите от последната седмица. Възниква въпросът, отново свързан с нахалството, какво прави Зеленски на оперативни съвещания на седморката, след като не е неин официален член. Щом е поканен да присъства, той би трябвало да се придържа в рамките на качеството си на присъстващ, а не да се разпорежда , едва ли не да определя дневния ред на срещата. Стигна до там, че от името на седморката кани руския президент да присъства. Един немски коментатор директно и също така „нахално“ запита, какъв е този, откъде накъде може да си позволи да отправя покана към президент на страна да участва в съвещание на формация, към която той няма никакво отношение. Естествено комбинаторът е знаел, че Путин няма да дойде, което ще рече, че си позволява да си прави шеги със своете партньорите, на които той разчита. Представям си как се е почувствал Макрон. Той си го каза дори, че е, меко казано, удивен от такава реакция. А заявеното по време на срещата на седморката пред група журналисти. Украинският президент ни повече ни по-малко заяви, че, ако не се приемат неговите искания, и той няма да приеме тези на Европейския съюз. Който иска, да си го обяснява както иска.
Всичките тези масирани бомбардировки на дълбоко в руската територия, всичките тези убийства на висши военни, да не говорим за заканите, че и ядрено оръжие може би скоро ще се появи в Украйна, някак си не приличат на подготовка за преговори. Човек, който в тежко положение се готви за преговори, природно е известно, че трябва да има друг вид държане. Не е казано да се прекланя или да приема тезите на противника си, но поне трябва да има лице, с което да седне срещу него. Освен това, повечето натовски страни вече приеха на тяхна територия украински предприятия да произвеждат оръжия и по този начин да бъдат априори пазени от руснаците. Което си е също вид форма на нахалство, защото дори и не помисляш, че по този начин поставяш партньорите, на които се надяваш, под, в това число, и на ядрена заплаха. Немците по студията започнаха на шега на истина като на лотария да предполагат вече, къде ще падне първата ракета, след като на няколко места в Германия се произвежда не немска, а украинска военна техника.
Накрай да си кажем, че и нас ни „жилна“ въпросното нахалство, което сме принудени да търпим всеки ден и всеки час по нашите улици. Никой не е нарамил случайно намерена в Украйна торба с пари, за да се запъти насам и да се разпищолеви и прави каквото си иска. Да се стигне чак до там, че посланичката на Украйна да заяви че Варна е украинска. Ще минат скоро всичките тази струпани на куп срещи и тогава от понеделник е интересно, какво ще се случи. Почти е сигурно, че нищо няма да се случи друго, освен това което следва като логика на войната. Както във оня филм, без да участваме в тези събития, знаем и помним, какво ни очаква.