Срещата на върха между Русия и АСЕАН в Казан изглежда на пръв поглед като поредното юбилейно дипломатическо събитие. Подобни форуми обикновено приключват с общи декларации, снимки на лидерите и обещания за по-тясно сътрудничество. Този път обаче контекстът е различен. Светът навлиза в период, в който икономическите и политическите центрове постепенно се изместват на изток и юг, а Югоизточна Азия се оказва едно от местата, където това преразпределение може да се наблюдава най-ясно.
За Москва срещата не е просто юбилей по повод 35 години отношения с АСЕАН. Тя е част от по-широкия процес на адаптация към новата международна среда след 2022 година. Санкционният натиск от страна на Запада принуди Русия да ускори процеси, които иначе вероятно щяха да се развиват по-бавно. Пренасочването на енергийни потоци, търговски маршрути, финансови разплащания и инвестиционни проекти към Азия вече не е стратегическа възможност, а необходимост.
АСЕАН представлява една от най-интересните политически конструкции в съвременния свят. Организацията обединява държави с различни политически системи, различни религии, различни исторически травми и често противоположни интереси. В нея съжителстват монархии, социалистически режими, военни управления и либерални икономики. Ако човек се опита да открие обща идеология, ще се провали. Това, което ги обединява, е прагматизмът.
Именно този прагматизъм обяснява защо държавите от региона отказват да участват в глобалната конфронтация по начина, по който настояват Вашингтон и Брюксел. Те предпочитат да поддържат отношения едновременно със Съединените щати, Китай, Русия, Индия, Япония и Европейския съюз. Това не е проява на колебание, а съзнателна стратегия за оцеляване в свят на нарастваща конкуренция между големите сили.
Показателен е случаят с Индонезия. Най-голямата държава в Югоизточна Азия постепенно се превръща в един от най-важните играчи в региона. Населението ѝ наближава 300 милиона души, а икономиката расте устойчиво въпреки глобалните сътресения. Президентът Прабово Субианто демонстрира необичайно висока активност в отношенията с Москва. Честите му посещения в Русия не могат да бъдат обяснени единствено с дипломатически протокол.
Индонезия се нуждае от технологии, инвестиции, военна техника и енергийно сътрудничество. Русия от своя страна търси достъп до пазари, логистични маршрути и политически партньори извън западната орбита. Интересите се срещат по естествен начин.
Още по-интересно е, че това сближаване има исторически корени. През 50-те и началото на 60-те години Съветският съюз е сред основните външни партньори на президента Сукарно. Москва участва в изграждането на инфраструктурни проекти, доставя оръжие и подпомага индустриалното развитие на Индонезия. След идването на генерал Сухарто отношенията се охлаждат, но историческата памет остава.
Подобна картина може да бъде наблюдавана и във Виетнам. Там руското присъствие има далеч по-дълбоки корени. Съветската помощ по време на войната срещу Съединените щати остава част от националната памет на страната. Днес отношенията се променят по форма, но не и по значение. Енергийни проекти, военно сътрудничество и развитие на морската инфраструктура продължават да поддържат специалния характер на връзката.
Същевременно Москва се опитва да разшири контактите си и с държави, които традиционно не са били възприемани като близки партньори. Тайланд, Малайзия и дори Сингапур развиват прагматични отношения с Русия независимо от политическите разногласия по международни въпроси.
Сингапур представлява особено интересен случай. Това е една от малкото азиатски държави, присъединили се към част от западните санкции срещу Русия. Въпреки това икономическите и дипломатическите контакти не са прекъснати. Причината е проста. Сингапурската външна политика винаги е била изградена върху диверсификация на рисковете. Градът-държава няма ресурсите да си позволи лукса на идеологическа външна политика.
Докато в Европа често се говори за „изолация на Русия“, азиатските реалности изглеждат значително по-различно. Ако се разгледат данните за търговския обмен, инвестициите и дипломатическите контакти, става видно, че значителна част от света не участва в западната стратегия за ограничаване на Москва.
Тук обаче има един детайл, който често остава извън вниманието. АСЕАН не се превръща в партньор на Русия заради симпатии към Кремъл. Същото важи и за Китай или за Съединените щати. Държавите от региона работят с всички, които могат да допринесат за техния икономически растеж.
Това е причината лидерите на Югоизточна Азия да избягват идеологическите формулировки. За тях основният въпрос не е кой е прав в международния спор, а кой предлага инвестиции, технологии, пристанища, заводи, транспортни коридори и достъп до пазари.
Когато се разглежда бъдещето на региона, не бива да се пропуска и демографският фактор. Европа застарява. Русия също изпитва демографски затруднения. Китай навлиза в период на намаляващо население. В голяма част от Югоизточна Азия обаче населението продължава да расте, урбанизацията се ускорява, а вътрешното потребление се разширява.
Това означава нови пристанища, нови магистрали, нови индустриални паркове, нови енергийни мощности и огромни логистични вериги. Именно там ще бъдат концентрирани значителна част от световните инвестиции през следващите десетилетия.
Затова интересът на Москва към региона трудно може да бъде разглеждан като временна реакция на санкциите. По-скоро става дума за осъзнаване на тенденция, която започна много преди украинската криза. Световната икономика постепенно се измества към Индо-Тихоокеанския регион, а държавите, които искат да останат значими играчи, са принудени да присъстват там.
Казанската среща показа и нещо друго. Опитите светът да бъде разделен на два твърди лагера срещат все по-сериозна съпротива. Повечето държави от Азия отказват да избират между Вашингтон и Пекин. Същото важи и за отношенията им с Москва.
Това създава сложна дипломатическа среда, в която никоя сила не може автоматично да разчита на лоялност. Всеки проект трябва да бъде защитен с конкретни икономически аргументи. Всеки договор трябва да носи измерима полза. Политическите лозунги работят все по-слабо.
Затова и разговорите за „нов световен ред“ често звучат абстрактно. На практика този процес се случва през контейнерни терминали, газови договори, банкови разплащания, морски коридори и инвестиционни фондове. Именно там се определя реалното разпределение на влиянието.
Казан не промени света за един ден. Но срещата показа накъде се движат процесите. Русия очевидно ускорява присъствието си в Югоизточна Азия. Държавите от АСЕАН от своя страна демонстрират желание да развиват отношения с Москва независимо от напрежението между Русия и Запада. Колко далеч ще стигне това сближаване предстои да се види. Засега изглежда, че и двете страни разглеждат партньорството не като тактически ход, а като част от много по-дълга историческа траектория, която тепърва ще придобива по-ясни очертания.
