Паниката на една партия без идентичност
БСП отново откри Димитър Благоев. След години на идейна безтегловност, на вътрешни разцепления, на непрекъснато свиващо се влияние и на все по-слаби резултати, партията реши да се върне към своя основател. Само по себе си това не би трябвало да предизвиква никакво раздразнение. Напротив. Всяка политическа сила има нужда от памет, традиция и разбиране за собствените си корени. Проблемът започва тогава, когато историята се превръща в заместител на политиката. Когато липсата на ясна посока се компенсира с юбилейни речи. Когато миналото започне да изпълнява ролята на последен резерв, към който се посяга в момент на криза.
Точно това усещане оставят днешните опити за връщане към Благоев. Те не изглеждат като резултат от дълбоко идейно преосмисляне. Изглеждат като реакция на натрупаните поражения. Като опит да бъде намерена морална опора там, където политическата опора постепенно е изчезнала. Колкото повече БСП губеше своето влияние, толкова по-често започна да говори за историята си. Колкото повече се отдалечаваше от собствените си избиратели, толкова по-настойчиво започна да се обръща към своите символи.
Това не е случайно. В политиката съществува едно просто правило. Когато една партия престане да бъде убедителна в настоящето, тя започва да живее от миналото. В началото това изглежда безобидно. После постепенно се превръща в основен механизъм за самосъхранение. Накрая започва да замества реалния разговор за причините, довели до кризата.
А причините са известни.
БСП не загуби влиянието си заради една грешка. Не го загуби заради един председател. Не го загуби заради една коалиция. Загуби го след дълъг процес на идейно размиване, който продължи десетилетия. Партията постепенно престана да изглежда като политическия дом на хората, които живеят от труда си. Все по-трудно беше да се разбере какво точно я отличава от останалите формации. На думи продължаваше да бъде лява партия. На практика все по-често изглеждаше като участник в един общ политически консенсус, в който истинските различия са сведени до нюанси.
Това се случваше в страна, която обективно има огромна нужда от силна левица. България е държавата с най-ниските доходи в Европейския съюз. Стотици хиляди хора живеят на границата на бедността. Огромни територии се обезлюдяват. Социалните различия растат. Цели поколения напускат страната в търсене на по-нормален живот. В подобна среда една партия, която поставя социалния въпрос в центъра на своята политика, би трябвало да разширява влиянието си. Вместо това БСП продължава да се свива.
Този факт сам по себе си е диагноза. Той показва, че проблемът не е в липсата на социални проблеми. Проблемът е в липсата на доверие, че именно БСП е силата, която може да ги решава. Хората не напускат една партия само защото са се променили. Напускат я и когато тя самата се е променила до степен, в която вече не я разпознават.
През последните години това усещане се натрупваше непрекъснато. Все по-често се създаваше впечатление, че партията е по-загрижена за собственото си позициониране в политическата система, отколкото за хората, които би трябвало да представлява. Все по-често езикът ѝ започваше да прилича на езика на брюкселските администрации, а не на езика на хората от малките градове, индустриалните райони и застаряващите български села. Това не е просто стилистичен проблем. Това е политически проблем. Защото една партия започва да губи себе си много преди да започне да губи избори.
Именно тук се появява Димитър Благоев.
Колкото повече човек наблюдава днешните усилия да бъде превърнат в централен символ на партийното обновление, толкова по-силно става усещането за противоречие. Защото Благоев не е неутрална историческа фигура. Той не е празен символ, който всеки може да запълни със съдържание по свой вкус. Той принадлежи към много конкретна политическа традиция. Традиция, изградена върху защитата на труда, върху социалния въпрос, върху противопоставянето на икономическото господство и върху убеждението, че държавата трябва да служи преди всичко на мнозинството, а не на привилегированите малцинства.
Тъкмо затова позоваването на Благоев неизбежно поражда сравнения. То кара хората да се питат дали между неговия политически свят и света на сегашното партийно ръководство действително съществува връзка. И колкото по-често се произнася името му, толкова по-трудно става този въпрос да бъде избегнат.
Благоев е живял в епоха на сурови социални конфликти. Неговият поглед към политиката е бил изграден около труда, бедността, собствеността и социалната несправедливост. Целият му живот е бил посветен на убеждението, че именно тези въпроси определят съдбата на обществото. Днешният политически свят изглежда различно. Но дали е толкова различен? България остава страна на огромни социални различия, на икономическа несигурност и на задълбочаваща се демографска криза. Ако Благоев беше сред нас днес, едва ли щеше да започне разговора от символите. Вероятно щеше да започне от социалната реалност.
Точно това прави сегашното позоваване на него толкова неудобно. Защото колкото повече се връщаме към неговите идеи, толкова по-ясно започва да се вижда колко далеч се е отдалечила съвременната левица от тях. Не само в България. В цяла Европа.
Именно там се намира същинският въпрос. Не дали БСП има право да говори за Благоев. Разбира се, че има. Въпросът е дали е готова да приеме политическите последици от това позоваване. Защото историята не предоставя авторитет без условия. Тя винаги изисква последователност.
А когато между символите и реалната политика се отвори твърде голяма пропаст, символите престават да помагат. Те започват да задават неудобни въпроси.
Истинският Благоев и хората, които се крият зад името му
Колкото повече днешното ръководство на БСП говори за Димитър Благоев, толкова по-неизбежен става въпросът дали изобщо разбира кого цитира. Защото през последните години името на Благоев постепенно беше превърнато в нещо като общ политически символ, който може да бъде използван от всеки и за всичко. Веднъж е знак за историческа приемственост, друг път е доказателство за идейна последователност, трети път е просто задължителен елемент от партийния ритуал. Само че истинският Благоев няма много общо с този удобен и обезопасен образ.
Благоев не е създател на партия, която да се движи според политическата мода на деня. Не е човек, който се е опитвал да се хареса на всички. Не е търсил удобен баланс между противоположни обществени интереси. Напротив. Целият му политически живот е преминал в открит конфликт с господстващите идеи на неговото време. Той не се е стремял към приспособяване. Стремял се е към промяна.
Днес това звучи почти необичайно. Свикнали сме политиците да говорят за консенсус, за европейски практики, за баланси и за необходимостта да не се нарушава общоприетата рамка. Светът на Благоев е бил друг. Той е разглеждал политиката като сблъсък на интереси. Като борба за разпределението на общественото богатство. Като спор за това кой носи тежестта на развитието и кой прибира неговите плодове.
Тъкмо затова социалният въпрос е заемал централно място в неговото мислене. Не като една от многото теми, а като основната тема. В неговите текстове няма да намерим опит социалните противоречия да бъдат прикривани зад красиви формулировки. Няма да намерим убеждението, че пазарът сам ще реши проблемите на обществото. Няма да намерим възхищение от икономическите модели, които концентрират богатството в ръцете на малцина и прехвърлят риска върху мнозинството.
Затова изглежда толкова странно, когато днес към Благоев посягат хора, чието политическо формиране е преминало в съвсем различна идейна среда. Среда, в която пазарът е представян като естествен арбитър на обществените отношения. Среда, в която социалният въпрос постепенно е изместен от други теми. Среда, в която левицата все по-често започва да говори на езика на либералния център.
Тук не става дума за лични биографии. Става дума за политически светове.
Благоев принадлежи към свят, в който левицата се измерва чрез отношението си към труда, собствеността, държавата и социалното неравенство. Значителна част от съвременната европейска левица принадлежи към свят, в който тези въпроси все по-често отстъпват място на други приоритети. Именно оттук идва усещането за фалш между историческата фигура и хората, които се опитват да се легитимират чрез нея.
Особено показателно е, че в днешните речи за Благоев почти не се говори за онова, което е било най-важно за него. Говори се за традицията. Говори се за историята. Говори се за приемствеността. Но рядко се говори за икономическата власт, за концентрацията на капитала, за разпада на социалната държава и за драматичните социални различия, които характеризират съвременна България.
А именно там би трябвало да започва разговорът, ако някой наистина иска да се върне към Благоев.
Няма как да говориш за неговото наследство и едновременно да избягваш темите, които са изграждали неговата политическа философия. Няма как да използваш авторитета му като знаме, а да подминаваш въпросите, които са били смисълът на неговия живот. Няма как да представяш себе си като продължител на една традиция, ако не си готов да приемеш нейните най-важни принципи.
Тук започва и голямото противоречие на днешната БСП.
От една страна се прави опит за символично завръщане към историческите корени. От друга страна значителна част от политическите позиции на партийния елит през последните години показват движение в съвсем различна посока. Именно затова сред традиционните леви избиратели все по-често се появява подозрението, че Благоев е необходим не като източник на идеи, а като източник на легитимност.
Това подозрение не възниква случайно.
Хората виждат разликата между думи и действия. Виждат разликата между историческата реторика и политическата практика. Виждат как името на Благоев се произнася все по-често, докато неговите основни теми остават все по-назад в дневния ред.
Историята обаче има едно неудобно свойство. Тя не позволява подобни противоречия да бъдат скривани безкрайно. Рано или късно всяко позоваване на миналото започва да поражда сравнения. А сравненията невинаги са удобни.
Колкото повече БСП се опитва да черпи авторитет от своя основател, толкова по-внимателно ще бъде разглеждано поведението на нейното ръководство. Колкото по-често бъде призовавано името на Благоев, толкова по-често ще възниква въпросът какво всъщност е останало от неговия политически свят в партията, която претендира да бъде негов наследник.
Това е въпрос, който не може да бъде избегнат с декларации и юбилейни речи. Защото става дума не за историческа памет, а за политическа идентичност.
А без ясна идентичност дори най-голямото име от миналото не може да спаси никоя партия.
Как европейската левица изгуби работника
Ако искаме честно да разберем какво се случи с БСП, трябва за малко да излезем от България. Удобно е да обясняваме всичко с местните партийни борби, с един или друг председател, с определени коалиции или с поредния организационен провал. Само че кризата на българската левица не е изцяло българско явление. Тя е част от много по-голям процес, който през последните тридесет години премина през почти цяла Европа и промени из основи партиите, които някога представляваха хората на труда.
След края на Студената война в западните общества се появи усещането, че големите идеологически спорове са приключили. Пазарната икономика беше обявена за безалтернативна, глобализацията беше представена като естествен и необратим процес, а левите партии постепенно започнаха да приемат правилата на играта, които дотогава бяха оспорвали. Това не се случи с гръм и трясък. Нямаше конгрес, на който някой официално да обяви, че левицата се отказва от собствената си историческа мисия. Процесът беше бавен, почти незабележим. Именно затова се оказа толкова дълбок.
Постепенно започна да се променя самият език на левицата. Темите за собствеността, за икономическата власт, за социалните различия и за защитата на труда започнаха да отстъпват място на други въпроси. Политическите ръководства все по-често се състояха от хора, които никога не бяха работили във фабрики, мини или големи индустриални предприятия. Все по-рядко можеше да се види лидер на голяма лява партия, който действително познава света на физическия труд отвътре. Левицата започна да се премества от производствените райони към университетите, неправителствените организации, експертните среди и държавната администрация.
Тази промяна изглеждаше модерна. Дълго време дори изглеждаше успешна. Левите партии продължаваха да печелят избори, да участват във властта и да заемат ключови позиции в европейските институции. Само че под повърхността вече се натрупваше огромен проблем. Хората, които десетилетия наред бяха гръбнакът на левицата, постепенно преставаха да се разпознават в нея.
Работникът от индустриалния град, миньорът, служителят в производството, дребният земеделец, хората от периферията започнаха да усещат, че политическият разговор се води някъде другаде и за някой друг. Те продължаваха да живеят със същите тревоги – доходи, работа, сигурност, бъдеще на децата си, социални услуги, здравеопазване, образование. В същото време все по-голяма част от левия политически елит започваше да се занимава с теми, които за тези хора изглеждаха далечни от ежедневния им живот.
Това отчуждение не се прояви веднага. Първоначално изглеждаше като временен проблем. После започнаха да идват първите изборни загуби. След това цели региони, които десетилетия наред бяха смятани за непревземаеми крепости на левицата, започнаха да сменят политическата си ориентация. Във Франция, Германия, Италия, Австрия, Нидерландия и още много държави се повтори една и съща картина. Традиционният работнически избирател започна да напуска партиите, които някога бяха създадени именно за него.
Това не означава, че работническата класа е изчезнала. Напротив. Тя продължи да съществува. Продължи да работи, да плаща данъци и да носи основната тежест на икономиката. Изчезна не работникът. Изчезна политическата връзка между него и левицата.
Именно тук се намира един от най-важните уроци за БСП.
Българската левица също започна да върви по този път, макар и със закъснение. След промените през 1989 година тя беше поставена в изключително трудна ситуация. От една страна трябваше да се адаптира към новата политическа реалност. От друга страна трябваше да съхрани собствената си идентичност. Постепенно първата задача започна да измества втората. Приспособяването се превърна в цел само по себе си. Малко по малко БСП започна да възприема същия политически речник, същите аргументи и същите представи за развитие, които доминираха в европейската социалдемокрация.
Така партията започна да губи най-ценното си качество – способността да бъде различна.
А една левица, която престане да бъде различна от либералния център, рано или късно започва да губи причината за собственото си съществуване.
Тъкмо затова днес звучи толкова противоречиво, когато същата тази партия внезапно се обръща към Димитър Благоев като към свой спасител. Защото Благоев принадлежи към свят, в който социалният въпрос е бил началото и краят на политиката. За него няма по-важна тема от труда, от икономическата справедливост и от отношенията между богатство и власт. Трудно е човек да си представи Благоев, който поставя тези въпроси на втори план и ги заменя с всичко останало.
Именно затова днешното позоваване на неговото име поражда толкова много съмнения. Не защото някой оспорва правото на БСП да се гордее със своя основател. А защото все повече хора започват да се питат дали между света на Благоев и света на днешното партийно ръководство действително съществува идейна връзка.
Това е въпросът, който постепенно се превръща в най-голямото изпитание пред българската левица. Не какво е била тя преди сто години. А дали днес все още знае защо е била създадена.
БСП по пътя на европейския неолиберализъм
Всичко това би останало само исторически и теоретичен спор, ако нямаше пряко отношение към състоянието на БСП днес. Проблемът е, че процесите, които промениха европейската левица, оставиха дълбоки следи и в България. Разликата е, че тук те се развиха в общество, което преживя много по-тежък социален удар от повечето западноевропейски държави. Българският преход не беше просто икономическа реформа. Той беше разрушаване на цели производствени системи, обезлюдяване на региони, масова емиграция и драматично социално разслоение. Тъкмо в такава среда би трябвало да се формира силна, настъпателна и социално чувствителна левица.
Вместо това БСП постепенно започна да губи увереност в собствената си историческа роля. Партията все по-често се стремеше да доказва, че е приемлива за съществуващия политически ред, вместо да поставя под съмнение самия този ред. В началото това изглеждаше като прагматизъм. После започна да прилича на навик. Накрая се превърна в политическа идентичност.
Така постепенно се стигна до парадоксална ситуация. Партия, която исторически е възникнала като критика на господстващите икономически модели, започна все по-рядко да ги критикува. Партия, която би трябвало да бъде естествен изразител на социалното недоволство, започна все по-често да изглежда като част от системата, срещу която това недоволство е насочено.
Точно тук се намира една от причините за нарастващото недоверие сред традиционните леви избиратели. Те не четат партийни програми всеки ден. Не анализират политическа теория. Но много добре усещат кога между тях и политическото ръководство започва да се отваря културна и ценностна дистанция. Усещат кога езикът на партията престава да бъде техният език. Усещат кога приоритетите се разминават.
Затова и някои на пръв поглед второстепенни въпроси придобиват много по-голямо значение, отколкото изглежда. Те започват да се възприемат като симптоми на по-дълбок процес.
Такъв е и въпросът за Крим.
Става дума не толкова за международноправния спор, който продължава вече повече от десетилетие, колкото за политическия сигнал, който подобна позиция изпраща към традиционния електорат на БСП. В продължение на десетилетия българската левица поддържа особено отношение към Русия, основано не само на геополитика, но и на историческа памет, културна близост и определена представа за мястото на България в света. Независимо дали човек споделя тези възгледи или не, те са част от политическата реалност.
Когато лидер на лява партия започне да заема позиции, които голяма част от неговите избиратели възприемат като практически неразличими от официалната линия на брюкселския политически елит, неизбежно възниква усещане за отчуждение. Не защото хората очакват сляпо подчинение на обществените настроения. А защото започват да се питат дали ръководството изобщо разбира собствената си социална и политическа база.
Това усещане не възниква само по темата за Русия. То се натрупва постепенно. От едно изказване към друго. От една позиция към следващата. От едно политическо решение към друго. В един момент отделните случаи започват да се сливат в обща картина. А картината, която много традиционни леви избиратели виждат днес, е на партия, която все по-трудно може да обясни с какво се различава от либералния политически център.
Тъкмо затова позоваването на Благоев поражда толкова силен вътрешен конфликт. Защото колкото повече се говори за него, толкова по-ясно изпъкват разликите между неговия свят и политическите нагласи, които доминират в значителна част от днешния партиен елит.
Благоев никога не е разглеждал политиката като упражнение по приспособяване към господстващите възгледи. Той не е търсил одобрението на силните на деня. Не е изграждал политическата си философия върху стремежа да бъде приемлив за управляващите кръгове на своето време. Напротив. Целият му живот е бил посветен на противопоставянето срещу онова, което е смятал за несправедливо обществено устройство.
Тук разликата става особено видима.
Днешната БСП все по-често изглежда като партия, която се стреми да докаже своята предвидимост и умереност пред съществуващата система. Благоев е бил човек, който е поставял под съмнение самата система. Това не е малка разлика. Това е разлика в самото разбиране за политиката.
Именно затова опитът да бъде използван като символ на партийно възраждане изглежда толкова рискован. Защото колкото повече се връщаме към неговите идеи, толкова по-неудобни стават въпросите към онези, които днес говорят от негово име.
Това е и причината все повече леви хора да гледат скептично на внезапното благоевско вдъхновение на партийното ръководство. Те не се съмняват в значението на Благоев. Съмняват се в искреността на хората, които са решили да се скрият зад неговия авторитет.
Историята обаче рядко позволява подобни укрития да продължават дълго. Рано или късно идва моментът, когато всяка партия трябва да покаже не кого цитира, а какво защитава. Точно този момент постепенно наближава и за БСП.
А когато той настъпи, няма да има значение колко пъти е било произнесено името на Димитър Благоев. Ще има значение единствено дали политиката на партията има нещо общо с неговото наследство.
Благоев като алиби и Благоев като присъда
Най-голямата опасност за БСП днес не идва от нейните политически противници. Не идва от медиите, от конкурентните партии или от поредната предизборна кампания. Най-голямата опасност идва от разминаването между това, което партията казва за себе си, и това, което все повече хора виждат в действителност.
Политическите партии могат дълго време да живеят с подобни противоречия. Могат години наред да произнасят едни думи и да следват друга практика. Могат да говорят за традиция, докато постепенно се отдалечават от нея. Могат да се позовават на историята, докато в същото време забравят най-важните уроци от нея. Но идва момент, в който натрупаното разминаване става прекалено голямо и започва да подкопава самите основи на политическото доверие.
Именно това се случва с БСП.
Колкото повече партията отслабваше през последните години, толкова по-често започна да се връща към своите символи. Това е разбираемо. Всяка политическа организация в криза търси опора там, където все още вижда авторитет. Само че символите имат едно неприятно качество. Те не стоят неподвижно. Те започват да задават въпроси.
Когато днес БСП призовава Димитър Благоев като свой духовен ориентир, неизбежно възниква въпросът какво би казал самият Благоев за състоянието на партията. Не за отделни личности. Не за вътрешните интриги. А за посоката.
Би ли разпознал в нея онази сила, която трябва да защитава хората на труда?
Би ли видял партия, която поставя социалния въпрос в центъра на обществения дебат?
Би ли открил политическа организация, готова да влиза в конфликт с икономическите интереси, когато те влизат в противоречие с обществения интерес?
Или би видял партия, която твърде дълго се е опитвала да бъде приемлива за всички и в крайна сметка е престанала да бъде необходима на мнозина?
Тези въпроси звучат сурово, но именно те стоят в основата на кризата.
БСП не беше наказана, защото е прекалено лява. Българската действителност не дава основания за подобно твърдение. В страна с толкова ниски доходи, толкова висока социална несигурност и толкова тежка демографска криза трудно може да се говори за излишък на лява политика. Ако нещо липсва в България, това не е либерализъм. Това е силна и убедителна социална алтернатива.
Проблемът е, че огромна част от хората престанаха да виждат такава алтернатива в БСП.
Това е болезнената истина, която никоя юбилейна реч не може да промени.
Не става дума само за изгубени избиратели. Става дума за изгубено доверие. А доверието се възстановява много по-трудно от изборните резултати. То изисква последователност. Изисква ясна политическа физиономия. Изисква хората да знаят какво могат да очакват от една партия независимо от конюнктурата и независимо от моментните обстоятелства.
Именно тук се крие голямата ирония на сегашната ситуация. Ръководството на БСП се обръща към Благоев с надеждата да получи от неговото име допълнителна легитимност. Само че колкото повече се връща към него, толкова по-остро започват да се виждат противоречията. Така Благоев постепенно престава да бъде алиби и започва да се превръща в критерий.
А критериите са опасни за всяка партия, която е изгубила увереност в собствената си идентичност.
Защото Благоев не може да бъде използван избирателно. Не може да бъде взето само името му, а всичко останало да бъде оставено настрана. Не може да бъде превърнат в историческа марка, която се поставя върху политически продукт с различно съдържание.
В крайна сметка въпросът никога не е бил дали БСП има право да се позовава на своя основател. Разбира се, че има. Въпросът е дали е готова да понесе последствията от това позоваване. Защото истинското завръщане към Благоев не започва от паметници, юбилеи и декларации. То започва от връщането към социалния въпрос като сърцевина на политиката. Започва от ясното разбиране кого представлява една лява партия и защо съществува.
Без това всяко споменаване на Благоев ще изглежда като опит да се използва неговият авторитет за решаване на проблеми, които имат съвсем друга природа.
Историята може да вдъхновява. Може да предупреждава. Може да помага на политическите движения да намерят изгубената си посока. Но тя не може да извърши тяхната работа вместо тях.
Затова и бъдещето на БСП няма да бъде решено от това колко често нейното ръководство произнася името на Димитър Благоев. То ще бъде решено от отговора на един много по-прост въпрос – готова ли е партията отново да стане изразител на интересите на хората, заради които някога е била създадена.
Неолибералът, който търси убежище при Благоев
Най-острото противоречие в днешното обръщане на БСП към Димитър Благоев не е самото име на Благоев. То е в това, че това име се произнася от хора, чиято политическа чувствителност няма почти нищо общо с неговия свят. Един лидер може да поднесе цветя, да изговори правилните думи, да се позове на традицията и да обещае идейно възраждане. Но политиката не се измерва по ритуалите. Тя се измерва по инстинкта. А инстинктът на днешното ръководство твърде често изглежда не благоевски, а либерално-брюкселски, внимателен към правилните външни сигнали и подозрително глух към собствения си традиционен електорат.
Точно затова позицията за Крим не е дребна външнополитическа подробност. Тя се превърна в симптом. Значителна част от левите хора у нас гледат на Русия не през конюнктурния речник на евроатлантическите декларации, а през историческа памет, културна близост и дълбоко недоверие към геополитическите схеми на Запада. Може някой да харесва това или да не го харесва, но политик, който претендира да води БСП, няма право да не го разбира. Когато такъв политик започне да говори по начин, който звучи почти неразличимо от езика на Брюксел и Вашингтон, той не просто заема позиция. Той изпраща сигнал към своите хора, че техният исторически инстинкт му е чужд.
Същото разминаване личи и в начина, по който част от днешната либерализирана левица подменя социалния въпрос с културен дневен ред. Благоев е свят на труд, бедност, експлоатация, собственост, социална справедливост и народно достойнство. Днешният неолиберален ляв активизъм често е свят на идентичности, символични жестове, правилни формули и теми, които могат да звучат добре в градски либерален салон, но не казват почти нищо на човека, който се чуди как ще плати сметките си. Именно тук пропастта става непоносима. Не защото културните въпроси не съществуват, а защото не могат да бъдат поставяни на мястото на социалната сърцевина на левицата.
Това прави сегашното позоваване на Благоев толкова политически фалшиво. Не можеш да се скриеш зад основателя на българската левица, докато мислиш през категориите на либералния център. Не можеш да се представяш за наследник на партията на труда, ако политическите ти рефлекси са формирани от средата на европейския консенсус, в който пазарът, НАТО, брюкселската дисциплина и културният активизъм отдавна са изяли живата социална енергия на левицата. Това не е връщане към Благоев. Това е опит Благоев да бъде препариран, обезвреден и използван като историческо алиби.
А Благоев е неудобен точно защото не позволява такава употреба. Той не е мек символ на приемственост. Той е твърд критерий. Ако го призоваваш, трябва да кажеш на чия страна стоиш в конфликта между труд и капитал. Трябва да кажеш какво мислиш за бедността, за разграбването, за неравенствата, за зависимата периферна икономика, за държавата, която все повече служи на силните и все по-малко защитава слабите. Ако тези въпроси останат на втори план, тогава Благоев не помага. Той обвинява.
Именно затова традиционните леви хора усещат измамата по-бързо от партийните апарати. Те може да не цитират теоретици, да не пишат резолюции и да не участват в идеологически комисии, но имат политически инстинкт. Те разбират кога някой говори от тяхно име и кога просто използва техните символи. Разбират кога левицата е лява и кога само носи старата табела над входа. Разбират кога един председател се опитва да върне партията към корените ѝ и кога просто търси историческо прикритие за собствената си идейна празнота.
Затова Благоев няма да спаси БСП, ако бъде използван като декор. Няма да я спаси като портрет, като лозунг, като юбилейна дата или като удобна фигура за речи. Той би могъл да бъде начало само ако партията има смелост да се върне към онова, което го прави Благоев – социалният конфликт, трудът, държавата, народът, достойнството на мнозинството. Всичко друго е политическа мимикрия. А българският ляв избирател, колкото и да е бил лъган, все още има достатъчно памет, за да различи паметника от подмяната.
Благоев като алиби и Благоев като присъда
БСП може да произнася името на Димитър Благоев колкото пъти иска. Може да организира чествания, да пише декларации, да подрежда портрети, да говори за корени и приемственост. Но една партия не се възражда чрез ритуали. Възражда се, когато отново стане необходима на хората, заради които е създадена. А точно там е най-тежкият проблем на БСП – тя не е изгубила само избори, тя е изгубила усещането, че е незаменима за своя народ.
В България има бедност, унижение, социална несигурност, обезлюдени райони, работещи бедни, разбита публична инфраструктура и цели поколения, които не виждат бъдеще тук. Това е страна, в която една истинска левица би трябвало да има огромно историческо поле за действие. И ако при такава реалност БСП се свива, причината не е, че обществото няма нужда от лява политика. Причината е, че все повече хора не вярват, че тази партия може да я носи.
Точно затова Благоев е опасен за днешното ръководство. Той не е само основател. Той е мярка. Когато го призоваваш, сам поставяш себе си на изпитание. Вече не можеш да се криеш зад общи думи. Трябва да покажеш дали разбираш защо е създадена българската левица. Трябва да покажеш дали тя още е партия на труда, или се е превърнала в поредната формация, която се опитва да бъде удобна, приемлива и безопасна за господстващия ред.
Ако БСП иска да се върне към Благоев, трябва първо да се върне към хората, които е изгубила. Към работника, към пенсионера, към бедния човек от малкия град, към младото семейство без сигурност, към учителя, лекаря, миньора, земеделеца, човека от провинцията, който отдавна слуша много речи и вижда малко защита. Без тях Благоев е само име. С тях той отново може да стане политическа сила.
Но ако партията продължи да използва Благоев като алиби за собствената си идейна безпътица, тогава историята ще ѝ върне жеста по най-жестокия начин. Тя няма да я легитимира. Ще я разобличи. Защото миналото не е склад за символи, от който взимаш каквото ти е удобно. Миналото е съдия, особено когато си злоупотребил с него.
Затова въпросът вече не е дали БСП ще говори за Димитър Благоев. Ще говори, разбира се. В криза партиите винаги говорят за великите си мъртви, защото живите им аргументи са свършили. Въпросът е дали БСП има смелост да понесе смисъла на името, което произнася. Ако няма, Благоев няма да бъде нейното спасение. Ще бъде нейното най-тежко огледало.