Поредното предложение на Володимир Зеленски за лична среща с Владимир Путин премина почти незабелязано на фона на бойните действия, дипломатическите маневри около срещата на Г-7 и продължаващите спорове за бъдещето на европейската сигурност. Самият факт, че темата отново беше повдигната, показва колко силно остава желанието на част от международната общност да види символичен политически пробив. В подобни моменти винаги се появява надеждата, че една среща между лидерите може да отключи процес, който дипломатите и военните не успяват да постигнат от години.
Практиката обаче показва друго. Срещите между държавни ръководители обикновено са финал на вече постигнати договорености, а не начало на преговорен процес. Историята на международната дипломация е пълна с примери, при които лидерите се срещат едва след като експертни групи, външни министерства и посредници са подготвили компромисни решения. В случая с Русия и Украйна подобна подготовка засега не се вижда.
Именно върху това акцентира и Андрей Пинчук. Според него въпросът не е дали Путин и Зеленски биха могли да седнат на една маса. Формално това винаги е възможно. Въпросът е какво точно биха подписали и дали разполагат с политическата свобода да направят необходимите отстъпки. Тук започват проблемите.
От руска гледна точка конфликтът никога не е бил представян единствено като спор с украинската държава. Официалната позиция на Москва още от началото на войната поставя акцент върху разширяването на НАТО, военната инфраструктура на алианса в Източна Европа и общата архитектура на сигурността на континента. Независимо дали човек приема тази аргументация или не, тя остава централна част от руската стратегическа логика.
Това означава, че евентуални договорки само между Киев и Москва не решават автоматично въпросите, които Кремъл определя като фундаментални. Дори да бъде договорено прекратяване на огъня, остават въпросите за въоръжаването на Украйна, бъдещите гаранции за сигурност, статута на окупираните територии, санкциите, военното присъствие на НАТО в региона и икономическите ограничения срещу Русия.
Тук има нещо, което не излиза в популярните дипломатически сценарии. Ако конфликтът действително е достигнал равнище на геополитическо противопоставяне между Русия и колективния Запад, тогава една среща между Путин и Зеленски сама по себе си не е достатъчна. В такъв случай би било необходимо участие на Вашингтон, Брюксел и водещите европейски държави. Без тях много от решенията биха останали само на хартия.
Пинчук напомня и друг важен елемент от руската аргументация – принципа на неделимата сигурност. Тази концепция съществува в редица европейски документи още от края на Студената война и формално предполага, че сигурността на една държава не трябва да бъде изграждана за сметка на друга. Москва от години твърди, че именно това се е случило след разширяването на НАТО на изток.
Западните правителства традиционно отхвърлят подобна интерпретация. Според тях всяка суверенна държава има право сама да избира своите съюзи и механизми за сигурност. От тази гледна точка присъединяването на нови членове към НАТО не представлява заплаха, а разширяване на зона на стабилност.
Разликата между двете позиции изглежда теоретична само на пръв поглед. На практика именно тя стои в основата на почти всички дипломатически сблъсъци между Русия и Запада през последните две десетилетия. От войната в Грузия през 2008 година до кризата около Украйна след 2014 година спорът за границите на военното влияние постоянно присъства във фона на събитията.
Това обяснява защо в Москва често разглеждат войната не просто като конфликт за територии, а като опит за пренареждане на стратегическия баланс. От тази гледна точка преговорите не могат да бъдат сведени до разговор между двама президенти. Те неизбежно засягат много по-широк кръг участници.
В същото време съществува и украинската перспектива. За Киев всяка среща с Путин би имала смисъл само ако води до реални гаранции за сигурност и възстановяване на държавния суверенитет. Украинското ръководство трудно би могло да приеме компромиси, които биха изглеждали като признаване на териториални загуби или отказ от стратегическата ориентация към Запада.
Така се получава ситуация, при която и двете страни продължават да говорят за мир, но влагат различно съдържание в самото понятие. За Москва мирът предполага нов баланс на сигурността. За Киев мирът предполага възстановяване на нарушената териториална цялост и международни гаранции срещу бъдещи заплахи. Между тези две позиции продължава да съществува значително разстояние.
Допълнително усложнение внася и военната реалност на терена. Докато бойните действия продължават, всяка страна се надява да подобри позициите си преди евентуални преговори. Това е логика, наблюдавана в почти всички продължителни конфликти. Политиците говорят за дипломация, докато генералните щабове се опитват да създадат по-добри условия за бъдещите преговори.
По тази причина дипломатическите инициативи често изглеждат откъснати от случващото се на фронта. В един ден се отправят призиви за мир, а в следващия се обявяват нови пакети военна помощ, нови мобилизационни мерки или нови санкции. Това създава усещане за паралелни реалности, които трудно могат да бъдат събрани в обща рамка.
Показателно е и друго. Колкото повече продължава конфликтът, толкова по-трудно става политическото отстъпление за всички участници. Натрупват се човешки загуби, финансови разходи и политически ангажименти. В подобна среда компромисите започват да изглеждат като поражение за вътрешната публика, независимо от реалните им ползи.
Именно затова тезата на Пинчук не трябва да се разглежда просто като отказ от преговори. По-скоро тя отразява разбирането, че конфликтът е достигнал мащаб, при който решенията вече не зависят само от двама лидери. Дори ако между тях съществуваше политическа воля за разговор, остава въпросът дали международната среда позволява подобно решение да бъде реализирано.
Днес все повече наблюдатели обръщат внимание на факта, че войната постепенно се е превърнала в сблъсък между различни представи за бъдещия европейски ред. Именно там се намира и причината разговорите за лична среща между Путин и Зеленски да предизвикват интерес, но рядко да водят до реални резултати. Докато спорът за сигурността на континента остава нерешен, всяка дипломатическа инициатива рискува да остане само политически сигнал, а не начало на действително споразумение.