Караганов и връщането на страха
Разговорът започва рязко, почти грубо, без обичайното подгряване за подобни интервюта. Диана Панченко не въвежда Караганов като поредния руски експерт, който ще коментира фронта, Тръмп, Зеленски или Брюксел. Тя го поставя веднага в най-тежката точка — ядреното оръжие, Запада и въпроса дали човек, който говори за възможност за ядрен удар, не води всички към унищожение. Това начало не е телевизионен трик. То задава рамката на целия разговор. Караганов не е поканен да обясни новината на деня. Поканен е да бъде притиснат по най-страшната тема, която самият той от години вкарва в руския и международния дебат.
Той не се отдръпва. Не смекчава особено. Не казва, че е бил разбран погрешно в удобния смисъл, в който политиците обикновено се измъкват от собствените си думи. Казва друго: че никога не е твърдял, че Русия трябва непременно да нанесе ядрен удар по Запада, но е настоявал, че Москва трябва да бъде готова за ограничено използване на ядрено оръжие, ако това е начинът да бъде спряна войната, която според него Западът води срещу Русия на украинска територия. В този отговор има цялата вътрешна тежест на разговора. Караганов не продава ядрена война като победа. Той я поставя като последно средство в свят, в който според него страхът от катастрофата е изчезнал, а заедно с него е изчезнала и спирачката пред голямата война.
Неговата логика не започва от ракетата. Започва от страха. Караганов говори за ядреното оръжие не като за средство за унищожение, а като за политически инструмент, чиято основна функция е да не бъде използвано, защото всички се боят от него. В неговия разказ светът след Втората световна война е оцелял не заради добротата на елитите, не заради международното право, не заради ООН и не заради красивите декларации, а заради ужасното знание, че след определена граница няма връщане. Този страх, според него, е изчезнал. И когато страхът изчезне, думите стават по-леки, решенията — по-безотговорни, а кабинетите в Брюксел, Лондон, Париж и Берлин започват да говорят за война така, сякаш става дума за бюджетна програма, а не за континентална катастрофа.
Панченко усеща слабата точка и го пита направо: а ако Западът не се уплаши? Този въпрос е по-силен от всяка полемика, защото изважда от теорията онова, което теорията предпочита да държи в полумрак. Караганов отговаря с ледена последователност. Ако не се уплашат, следва ескалация. Ако първият сигнал не е достатъчен, следва нов. Той говори за демонстративни взривове, за удари по военни цели, за европейски държави, които участват във войната чрез подкрепа за Украйна. Това вече не е абстрактна философия за възпирането. Това е опит да се върне в политическия език забранената дума — готовност. Не желание, не възторг, не милитаристична еуфория, а готовност.
Тук разговорът става неприятен именно защото Караганов не изглежда като човек, който фантазира. Той говори бавно, тежко, с онази увереност на човек, който отдавна е минал през моралното отвращение към собствената си мисъл и вече я е приел като необходима. Когато казва, че използването на ядрено оръжие е гигантски грях, това не е украса. Но веднага след това добавя, че да не го използваш, ако така допускаш падането на държавата или плъзгането към световна термоядрена война, би било още по-страшен грях. Това е страшната част от интервюто. Не защото звучи войнствено, а защото поставя ядреното решение не в регистъра на техниката, а в регистъра на греха, дълга и историческата вина.
Европа, която Караганов вижда, и Европа, която вече не съществува
В един момент разговорът почти престава да бъде за войната. Украйна остава на заден план, ядреното оръжие също, а пред слушателя постепенно се появява нещо друго. Става ясно, че Караганов не разговаря с Европа като с противник от последните няколко години. Той разговаря с Европа като с цивилизация, с която Русия води спор от поне три века.
Личи си, че този спор не е роден през 2022 г. и няма да приключи с подписването на някакво бъдещо примирие. За Караганов войната е само една от проявите на по-дълбок процес. Затова и когато говори за европейските лидери, той много бързо преминава към европейските елити, а след това към самата Европа като историческо явление. Понякога дори границите между тези понятия изчезват напълно.
В думите му има нещо любопитно. От една страна говори за Европа с раздразнение, което понякога граничи с презрение. От друга страна личи, че това е човек, който познава Европа отвътре. Не говори като човек, който никога не е стъпвал там. Напротив. Споменава приятели, имущество, лични връзки и дългогодишно присъствие в европейския свят. Именно това прави оценките му по-интересни. Те не идват отвън. Идват от човек, който смята, че е наблюдавал упадъка отблизо.
Когато описва европейските елити, Караганов използва думи, които в класическата дипломация биха били немислими. Говори за деградация, за загуба на разсъдък, за липса на чувство за опасност. В неговото описание европейските управляващи не изглеждат като прагматични противници. Изглеждат като хора, които вече не разбират последствията от собствените си действия. Тази мисъл се повтаря на различни места в интервюто и явно е една от основните му тревоги.
Това не е случайно. Поколението на Караганов е израснало в свят, в който всяко решение между Москва и Вашингтон е било измервано през риска от глобална война. За хората, формирани през Студената война, предпазливостта не е слабост. Тя е условие за оцеляване. Днешна Европа обаче е формирана от поколения, които не са преживели Карибската криза, не са живели под заплахата от масирана ядрена размяна и не са виждали какво означава реална възможност за унищожение на континента.
Разликата между тези поколения преминава през цялото интервю, макар и никога да не е формулирана пряко.
Караганов слуша европейските изявления за нови оръжейни програми, за разширяване на военните бюджети, за подготовка за евентуален конфликт и в тях чува безразсъдство. В същото време мнозина в Европа слушат Караганов и чуват същото. Получава се странна ситуация, в която всяка страна е убедена, че именно другата е загубила връзка с реалността.
Тази взаимна увереност е може би най-тревожният момент в целия разговор.
По време на Студената война Москва и Вашингтон се страхуват един от друг, но същевременно се уважават като противници. Днес уважението постепенно изчезва. Остава само подозрението. Караганов не крие това. Когато говори за сегашните европейски ръководители, той не звучи като човек, който смята, че с тях може да бъде постигнат голям компромис. По-скоро звучи като човек, който вече е стигнал до извода, че тези хора разбират единствено езика на силата.
Тук разговорът започва да излиза извън рамките на текущата политика.
Все повече става дума за историческа умора.
Караганов принадлежи към поколението руски интелектуалци, които през деветдесетте години искат интеграция с Европа. Мнозина от тях виждат бъдещето на Русия в общо пространство от Лисабон до Владивосток. Тази идея присъства в руските стратегически среди десетилетия наред. Днес от нея почти нищо не е останало.
Най-интересното е, че Караганов не обвинява само Европа за това. Между редовете непрекъснато прозира разочарование и от самата Русия. Разочарование, че толкова дълго е вярвала, че сближаването е възможно. Разочарование, че е инвестирала политическа енергия в посока, която според него никога не е имала шанс да доведе до истинско партньорство.
Именно затова разговорът постепенно започва да се отдалечава от европейската тема.
Колкото повече говори за Европа, толкова по-често Караганов насочва погледа си на изток. Не към Китай като съюзник. Не към БРИКС като политически проект. Към нещо много по-дълбоко. Към представата, че Русия е допуснала историческа грешка, когато е започнала да възприема Европа като свой естествен център на тежестта.
В този момент интервюто сменя посоката си.
Спорът вече не е за Брюксел.
Не е за НАТО.
Не е дори за войната.
Започва разговор за това къде според Караганов се намира истинската Русия и защо бъдещето ѝ според него няма да бъде определяно от Берлин, Париж или Лондон, а от пространства, които европейците обикновено виждат само на картата.
Сибир като нов център на руската държава
Някъде около средата на разговора Караганов започва да говори за Сибир и тогава става ясно, че всъщност войната не е главната тема на интервюто. Тя присъства постоянно, връща се отново и отново, определя тона на разговора, но не е неговият център. Центърът е въпросът каква държава иска да бъде Русия след всичко, което се случи през последните тридесет години.
Одеса, Киев, НАТО, Европа, санкциите – всичко това в един момент остава на заден план. Караганов започва да говори за пространство. За география. За огромните територии отвъд Урал, които според него винаги са били истинският източник на руската мощ. Не звучи като политолог, а по-скоро като човек, който разглежда историята през картата.
Любопитно е, че тази тема присъства в руската стратегическа мисъл отдавна, но рядко достига до широката публика. Обикновено Русия се разглежда през европейската ѝ част. Москва, Санкт Петербург, западната граница, отношенията с Европа. Там са концентрирани населението, финансовите центрове, администрацията и голяма част от политическия живот. Караганов обръща картата в обратната посока. За него Русия е преди всичко континентална сила, чийто ресурсен и геополитически фундамент се намира на изток.
Това не е просто романтика по безкрайните пространства. Зад думите му стоят конкретни реалности. През последните години руската икономика беше принудена да пренасочва огромна част от търговията си. Потоците, които десетилетия наред се движеха към Европа, започнаха да се насочват към Азия. Нефтът потегли към Индия. Газовите проекти започнаха да се преразглеждат през китайския фактор. Морските маршрути в Арктика придобиха значение, което преди десет години изглеждаше по-скоро теоретично.
Зад всички политически декларации стоят влакове, пристанища, тръбопроводи и товарни терминали. В крайна сметка всяка геополитика се свежда до движението на ресурси. Нито една държава не променя стратегическата си посока с речи. Прави го с железници, енергийни коридори и инвестиции.
Караганов говори за Сибир като за бъдеще, но част от това бъдеще вече се строи. Въпросът е дали се строи достатъчно бързо.
Защото колкото и големи да са ресурсите, те не отменят демографията. Това е мястото, където красивите геополитически карти започват да се сблъскват с реалността. Огромна част от Сибир е слабо населена. Разстоянията са чудовищни. Климатът е тежък. Изграждането на инфраструктура струва значително повече, отколкото в европейската част на Русия. Всеки нов завод, всяка железопътна отсечка, всяко ново селище изискват съвсем различни ресурси.
Караганов не влиза в тези детайли. Те не са тема на разговора. Но присъстват зад всяка негова фраза. Когато говори за завръщане към Сибир, всъщност говори за пренареждане на цялата руска държава. Подобен процес не се измерва в месеци или години. Измерва се в поколения.
Тук интервюто става особено интересно. В един момент той казва, че Русия не е европейска държава. Не го казва като обида към Европа. Не го казва и като политическа декларация за деня. Изглежда като извод, до който е стигал десетилетия. Споменава Византия. Споменава ислямския свят. Споменава будистките традиции. След това говори за влиянието на Монголската империя върху руската държавност. Получава се картина на Русия като самостоятелна цивилизация, която е взаимодействала с Европа, но никога не се е сливала напълно с нея.
Това е стара руска дискусия. Спорът между западници и евразийци съществува от векове. Новото е друго. За първи път от много време насам този спор се води в условия, при които политическото скъсване с Европа изглежда реално, а не теоретично.
През деветдесетте години подобни идеи звучат маргинално. В началото на новия век също. Тогава доминира представата, че рано или късно Русия ще намери общ език със Запада. Дори когато възникват конфликти, повечето анализатори ги възприемат като временни.
Днес подобни очаквания почти липсват.
Точно това се усеща в разговора.
Караганов не звучи като човек, който чака възстановяване на старите отношения. Не говори за бъдещо помирение. Не говори за нова архитектура на сигурността между Русия и Европа. Той говори така, сякаш този исторически период вече е приключил.
Понякога дори остава впечатлението, че според него войната е ускорила процес, който така или иначе е бил неизбежен. Не войната е създала разрива. Войната просто е направила невъзможно повече да бъде прикриван.
Но колкото повече Караганов говори за бъдещето на Русия, толкова по-често се връща към Украйна.
Не защото вижда бъдещето там.
А защото именно там според него се решава въпросът при какви условия Русия ще влезе в следващия исторически етап.
И когато разговорът стига до Одеса, Киев и бъдещите граници, тонът му става много по-конкретен. Изчезват разсъжденията за цивилизации и континенти. Появява се въпросът, който продължава да определя съдбата на милиони хора и от двете страни на фронта.
Украйна, Одеса и границите на руските цели
Когато разговорът стига до Украйна, Караганов започва да говори по различен начин. Дотогава разсъжденията му се движат през големи исторически периоди, цивилизации и геополитически пространства. При Украйна обаче мащабът се променя. Появяват се конкретни градове, конкретни решения и конкретна цена. И именно тук започват най-интересните противоречия в цялото интервю.
Любопитното е, че той не звучи като човек, който мечтае за поглъщането на цяла Украйна. Напротив. Няколко пъти повтаря, че не вижда смисъл Русия да поема територии, които ще изискват огромни ресурси за управление и стабилизиране. Когато става дума за Киев, в думите му няма обичайната патетика, която често присъства в руските телевизионни студиа. Говори за града с уважение, дори с известна носталгия. Спомня си свои посещения, говори за общите духовни корени и за значението на Киево-Печерската лавра. Но почти веднага добавя нещо друго. Не вижда причина Русия да плаща нова огромна цена, за да върне Киев под свой контрол.
Тази позиция е показателна. Тя показва колко далеч се е отдалечила част от руската стратегическа мисъл от представите за възстановяване на съветското пространство. В началото на конфликта мнозина както на Запад, така и в Русия предполагаха, че крайната цел е именно такава. В интервюто на Караганов подобна идея почти отсъства. Вместо това той говори за граници на възможното и за цена, която не бива да бъде плащана безкрайно.
Одеса е съвсем друга история.
Там тонът се променя рязко.
Ако за Киев говори предпазливо, за Одеса говори категорично. Нарича я руски град и дори не се опитва да смекчи формулировката. В тези няколко минути се вижда колко различно място заема Одеса в руското историческо въображение. Това не е просто пристанище. Не е просто голям град. В руската историческа памет Одеса е свързана с цяла епоха на експанзия към Черно море, с търговията, с културния живот на империята и с достъпа към Средиземноморието.
Но и тук разговорът не трябва да се чете само през историята.
Одеса има и съвсем практическо значение.
През нейното пристанище минават огромни товарни потоци. Там се пресичат транспортни коридори, енергийни интереси и военни изчисления. Всеки щаб, независимо дали е руски, украински или натовски, вижда на картата не само града, а възлите около него. Пътища, складове, железопътни линии, пристанищни мощности. Войните винаги се описват с лозунги, но се водят чрез логистика.
Точно тук се вижда и друго. Караганов не говори за Украйна като за самостоятелен център на конфликта. Почти през цялото време той разглежда страната като поле, върху което се сблъскват по-големи сили. Това е една от основните линии в разговора. В неговото описание войната не започва през 2022 г., а много по-рано. Започва с постепенното натрупване на противопоставяне между Русия и Запада, в което Украйна се оказва най-важният фронт.
Тази гледна точка е широко разпространена в руските стратегически среди, но интервюто показва и нещо друго. Караганов не звучи като човек, който вярва, че времето работи безусловно в полза на Русия. Напротив. Няколко пъти говори за човешките загуби с тон, който трудно може да бъде определен като триумфален. Споменава най-добрите мъже на Русия. Говори за кръвопролитието. В думите му няма ентусиазъм от продължителната война. По-скоро се усеща раздразнение от факта, че тя продължава толкова дълго.
Това е важен детайл.
Защото през последните години в публичното пространство се оформи образът на Караганов като човек, който постоянно настоява за още по-твърди действия. В интервюто картината е по-сложна. Той продължава да настоява за решителност, но същевременно непрекъснато се връща към цената. Връща се към загубеното време, към изгубените животи и към въпроса защо Русия е допуснала да стигне дотук.
Точно тук разговорът започва да се измества към най-неочакваната си тема. Постепенно обвиненията срещу Запада остават на заден план. Появяват се обвинения срещу самата Русия. Не срещу армията. Не срещу държавата. А срещу онези среди, които десетилетия наред са определяли нейния курс.
Към края на интервюто Караганов започва да говори за руския елит с тон, който понякога е по-остър от този, с който говори за европейските лидери. И точно там разговорът става най-ценен за разбиране на руската вътрешна дискусия, защото престава да бъде спор с външния свят и се превръща в равносметка за собствените грешки.
Руският елит под обвинение: най-неочакваната част от интервюто
Молдова и Армения се появяват в разговора късно, но зад тях стои въпрос, който очевидно тежи много повече от съдбата на двете държави. Защо Русия се оказа в положение да губи позиции в пространства, които дълго време смяташе за близки, предвидими и естествено свързани с нея?
В продължение на години в Москва изглеждаше достатъчно да има общ пазар, евтини енергийни ресурси, свободно движение на хора и тесни икономически връзки. Влаковете се движеха. Стоките преминаваха границите. Руският език оставаше широко използван. Милиони хора работеха, учеха или живееха в общо пространство, което формално беше разделено на различни държави, но продължаваше да функционира по инерцията на предишната епоха.
Постепенно започнаха да се променят други неща. Появиха се нови политически поколения. В университетите влязоха хора, които нямаха личен спомен от Съветския съюз. В министерствата започнаха работа чиновници, за които Москва вече не беше естествен център на света. В медиите и образованието се появиха различни интерпретации на историята. Някъде тези процеси бяха по-бавни, другаде по-бързи, но общата посока постепенно започна да се очертава.
Договорите продължаваха да съществуват, но политическата среда вече не беше същата.
Това е един от редките моменти в интервюто, когато темата за Запада остава на заден план. Вниманието се насочва към годините, през които Москва е била убедена, че икономическите връзки сами по себе си са достатъчни. Газът се продава. Пазарите работят. Бизнесът печели. На пръв поглед всичко изглежда нормално.
Само че политическите процеси не следват графика на търговските договори.
Докато едни гледат приходите, други работят с училища, университети, неправителствени организации, медии и нови политически кадри. Това не се вижда веднага. Не се измерва в милиарди долари. Не влиза в статистиките за износ и внос. Ефектът се вижда много по-късно, когато цели поколения започнат да възприемат света по различен начин.
Тогава се оказва, че общият език не гарантира обща политика.
Общата история не гарантира обща посока.
Общата памет не гарантира общ интерес.
В думите на Караганов се усеща раздразнение именно от това разминаване. Не от един конкретен провал, а от натрупването на десетки по-малки решения, които години наред са изглеждали разумни. Печалбата е била реална. Търговията е била реална. Ресурсите също. Само че успоредно с тях се е променяла и средата, в която тези ресурси трябва да работят като инструмент за влияние.
Украйна е най-големият пример за това, но не е единственият.
Зад войната стоят години, през които различни общества постепенно започват да гледат в различни посоки. Процесът е бавен. Няма конкретна дата, на която започва. Няма едно решение, което да го обясни. Натрупва се година след година, докато един ден вече е невъзможно да бъде пренебрегван.
Тъкмо тук разговорът придобива съвсем различен оттенък. Темата вече не е какво правят противниците на Русия. Темата е какво е правила самата Русия през това време.
Колко внимание е отделяла на хората.
Колко внимание е отделяла на образованието.
Колко внимание е отделяла на формирането на бъдещи елити.
Колко внимание е отделяла на собственото си присъствие извън икономиката.
Войната постоянно присъства във фона на разговора, но в тези минути тя изглежда по-скоро като резултат от дълъг процес, отколкото като негово начало. Зад фронтовите линии стоят десетилетия политически, културни и обществени промени. Зад всеки конфликт има период, в който решенията изглеждат маловажни и затова почти никой не им обръща внимание.
След време именно тези решения започват да определят посоката на цели държави.
Ядреното оръжие като грях и като отговорност
Да използваш ядрено оръжие е гигантски грях. Формулировката се повтаря няколко пъти и звучи необичайно на фона на цялата съвременна политическа реч. В продължение на десетилетия държавите говорят за ядрения арсенал чрез числа, ракети, бойни глави, далечини на полета и вероятности за ответен удар. Тук речникът е различен. Появяват се думите вина, дълг, служение и отговорност.
Светът след Втората световна война живее под сянката на оръжие, което почти никога не е използвано, но непрекъснато присъства в изчисленията на всички големи сили. Поколения политици израстват с убеждението, че съществува граница, която не трябва да бъде прекрачвана. Самото наличие на тази граница действа като ограничител. Тя не прави хората по-мъдри. Не ги прави по-добри. Просто ги принуждава да помнят, че съществуват последствия, които не могат да бъдат поправени.
С времето тази памет започва да отслабва. Хората, които лично помнят Карибската криза, постепенно изчезват. Хората, които са живели с усещането за непосредствена ядрена опасност, също. На тяхно място идват поколения, за които всичко това принадлежи на учебниците и архивите. Страхът престава да бъде личен опит и се превръща в историческа справка.
Оттук идва и настойчивото връщане към думата страх. Не като емоция, а като ограничител. Когато изчезне страхът от последствията, започват да се променят и решенията. Появяват се нови рискове. След тях идват следващите. Всяка отделна стъпка изглежда управляемо малка. Никой не започва с намерението да стигне до катастрофа. Натрупването върши останалото.
През цялото интервю стои въпросът къде се намира точката, след която събитията престават да се контролират. Не точката на войната. Тя вече съществува. Не точката на конфронтацията. Тя също съществува. Въпросът е къде свършва способността на политиците да управляват процесите, които самите те са започнали.
Именно тук се появява най-тежката формулировка. Да не използваш ядрено оръжие и да допуснеш унищожение на държавата или плъзгане към още по-голяма война може да се окаже по-тежка вина от самото решение за използване. Това не е военна логика. Това е опит да се мисли за катастрофата като за морален избор между различни степени на зло.
Паралелно с това постоянно присъства представата за служение. Не към кариера. Не към комфорт. Не към личен успех. Семейство, общество, държава, история. Тази последователност преминава през различни части на разговора и оформя общия му тон. Решенията не се измерват само с ефективност. Измерват се и с последствията, които остават след тях.
Темата за безпомощността се появява съвсем естествено. След толкова разговори за война, оръжия и държави отговорът изглежда почти личен. Страхът не е от смъртта. Не е от противника. Не е от поражението. Страхът е от състоянието, в което човек вече не може да влияе на случващото се около него.
Зад всички спорове за Европа, Русия, Украйна и Запада остава един по-стар въпрос. Доколко хората управляват историята и в кой момент историята започва да управлява тях. Войните обикновено започват като резултат от решения. След известно време самите решения започват да се подчиняват на логиката на войната.
Тогава цената престава да се измерва само в територии и ресурси. Започва да се измерва във време, поколения и съдби.
Именно там се намира и последният въпрос, който остава да бъде зададен след всички разсъждения за Русия, Европа и бъдещето на конфликта. Не как ще завърши войната. А какъв свят ще остане след нея.
Светът след войната: въпросите, на които още никой няма отговор.
Караганов не оставя след себе си завършена картина. Оставя множество отворени въпроси. Това е и причината разговорът да предизвиква толкова силни реакции. В него няма обещание за бързо уреждане на конфликта. Няма и вяра, че след няколко години всичко ще се върне към положението отпреди войната.
През цялото интервю присъства усещането, че става дума за разпадане на стар модел, а не за временна криза. Европа присъства като пространство, с което Русия е свързана исторически, културно и икономически, но едновременно с това като пространство, с което политическото отчуждение е достигнало равнище, непознато след края на Студената война. Оттук идва и постоянният стремеж разговорът да напуска фронтовата карта и да се връща към по-дълги исторически процеси.
Зад споровете за Украйна стои въпросът как ще изглежда самата Русия след края на войната. Зад споровете за Европа стои въпросът дали европейският политически модел ще успее да съхрани влиянието, което притежаваше десетилетия наред. Зад споровете за ядреното възпиране стои въпросът дали човечеството все още е способно да поставя граници пред собствената си конфронтация.
Най-същественото в разговора не е нито Одеса, нито Сибир, нито дори темата за ядреното оръжие. Най-същественото е убеждението, че навлизащият свят няма да прилича на света, който съществуваше до началото на украинската война. Това убеждение преминава през всяка тема и през почти всеки отговор.
Войната рано или късно ще приключи. Всяка война приключва. След нея обаче остават хората, институциите, границите, паметта и натрупаното недоверие. Именно то обикновено определя следващите десетилетия много по-силно от самите бойни действия.
Поради това интервюто не трябва да се чете като прогноза. Не трябва да се чете и като политическа програма. То е свидетелство за начина, по който част от руската стратегическа мисъл вижда света в момента. Свят на изчерпани илюзии, на възстановени граници, на растяща роля на държавата и на все по-малко доверие към универсалните модели, които доминираха след края на XX век.
Дали тази картина е вярна или не, предстои да покаже историята. Но самият факт, че подобни идеи вече се обсъждат открито и без дипломатически украси, показва колко дълбока е промяната, настъпила през последните години.
От тази гледна точка интервюто не е разказ за миналото. То е разказ за свят, който все още не е оформен докрай и в който всички големи играчи се опитват да намерят ново място, нов език и нови правила. Тъкмо това прави разговора важен далеч отвъд конкретните оценки за Русия, Украйна или Европа. Защото споровете около днешната война рано или късно ще приключат, но въпросът какъв международен ред ще се появи след нея тепърва ще определя политиката на цели поколения.