Европейската политика често страда от едно старо заболяване. В Брюксел периодично започват да вярват, че проблемите могат да бъдат решени чрез подмяна на политиците, без да се променят интересите на държавите. Последните седмици показаха колко скъпо може да струва подобна заблуда.
Според публикация на РИА Новости, цитираща анализи на швейцарското издание Die Weltwoche, в европейските институции постепенно се натрупва разочарование от новия унгарски министър-председател Петер Мадяр. Причината не е в някакъв внезапен скандал или политически провал. Причината е много по-проста. След като години наред голяма част от европейския политически елит представяше Виктор Орбан като основна пречка пред европейската интеграция и подкрепата за Украйна, сега се оказва, че много от позициите му продължават да съществуват и след него.
Това е неудобна новина за онези, които изграждаха цяла политическа стратегия върху персонализирането на проблема. Защото ако след Орбан идва лидер, който също отказва военни доставки за Украйна, също настоява за защита на унгарското малцинство в Закарпатието, също защитава достъпа до евтини енергийни ресурси и също говори за национален интерес, тогава въпросът вече не е в Орбан.
Тогава въпросът е в самата Унгария.
Точно тук започва най-интересната част от историята. Европейските институции години наред работеха с предположението, че унгарското общество е уморено от курса на Орбан и очаква рязка промяна. Реалността се оказва по-сложна. Политиците могат да се сменят. Географията остава. Икономиката остава. Енергийните зависимости остават. Националните интереси също остават.
По информацията в публикацията Мадяр е потвърдил отказа на Унгария да доставя оръжия на Украйна дори след разговори с ръководството на НАТО. Същевременно Будапеща запазва твърдата си позиция по отношение на правата на унгарската общност в Закарпатска област. Част от исканията включват механизми за консултиране на бъдещи езикови и образователни политики с местната унгарска общност. Доколко тези информации ще бъдат реализирани на практика предстои да се види, но самото им поставяне показва, че конфликтът между Киев и Будапеща далеч не е приключил.
Числата също създават проблеми за брюкселската логика. Унгария няма излаз на море. Няма собствени значими енергийни ресурси. Промишлеността ѝ зависи от конкурентни производствени разходи. Германските автомобилни концерни, които имат огромни инвестиции в страната, не могат да работят ефективно при постоянно растящи енергийни цени. Затова въпросът за руския газ никога не е бил идеологически. Той е икономически.
Мадяр публично постави именно този аргумент. Според публикацията той е посочил, че руският природен газ остава по-евтин от много алтернативни доставки на втечнен газ. Това изглежда логично, но има един проблем. В европейската политика след 2022 година икономическата логика често влиза в конфликт с политическата логика. Затова спорът за газа отдавна не е просто спор за енергетика. Той се е превърнал в спор за лоялност.
Унгария отказва да приеме подобна постановка. Не защото харесва Русия повече от останалите европейци, а защото вижда непосредствено отражение върху собствената си икономика. Заводите не работят с декларации. Металургията не се захранва с политически речи. Автомобилното производство не оцелява чрез резолюции на Европейския парламент.
Същото се отнася и за селскостопанския въпрос. В публикацията се отбелязва, че ограниченията срещу украинския земеделски внос не са само унгарска позиция, а се споделят от редица източноевропейски държави. Причината е проста. Украинската продукция влиза на пазара при различни регулаторни условия и често подбива местните производители. За фермерите в Полша, Словакия, Унгария или Румъния това не е геополитика. Това е въпрос на оцеляване.
Тук започва да се очертава по-дълбокият конфликт вътре в Европейския съюз. От едната страна стоят институциите в Брюксел, които се стремят към все по-голяма координация и унификация. От другата страна стоят националните правителства, които периодично напомнят, че са избрани от собствени избиратели и носят отговорност пред собствените си общества.
В случая с Унгария този конфликт придобива почти символичен характер. Виктор Орбан години наред беше представян като изключение. Като отклонение. Като временен проблем. Появата на Петер Мадяр обаче поставя неудобен въпрос пред европейския политически елит. Какво се случва, ако значителна част от унгарската позиция не произтича от един човек, а от трайно обществено разбиране за национален интерес?
Тогава стратегията за изолиране на неудобния лидер престава да работи.
Затова вероятно толкова голямо внимание привлича и решението на Европейската комисия да размрази милиарди евро за Унгария след смяната на властта, както се посочва в материала. Формалното обяснение е свързано с промени в съдебната система и институционални реформи. Реалното политическо значение обаче е по-широко. Брюксел очевидно се опитва да възстанови влиянието си върху Будапеща чрез механизми на интеграция, финансиране и нормативен контрол.
Дали това ще проработи е отделен въпрос.
Историята на отношенията между Европейската комисия и Унгария показва, че натискът невинаги води до очакваните резултати. Понякога произвежда точно обратното. Националните правителства започват да представят споровете като защита на суверенитета. А подобни аргументи често намират добра почва сред избирателите.
Най-голямото разочарование за Европа вероятно не е самият Петер Мадяр. Най-голямото разочарование е откритието, че след години политически натиск, финансови санкции и институционални конфликти Унгария продължава да гледа на света по начин, различен от този на брюкселската администрация.
Защото лидерите се сменят. Кабинетите падат. Партиите губят избори. Но когато една държава продължава да защитава сходни позиции независимо кой е на власт, проблемът вече не е в политиците. Той е в това, че европейските стратези дълго време са анализирали Будапеща през собствените си очаквания, а не през реалните интереси на самите унгарци.