Светът след революциите и защо Фурсов смята, че XX век е приключил
Още в началото на разговора с Диана Панченко Андрей Фурсов прави нещо характерно за своя стил. Вместо да тръгне по актуалния новинарски поток за рейтинги, протести и социално недоволство, той изважда темата от дневната политика и я поставя в историческа перспектива. Въпросът е прост: може ли в Русия да има революция? Отговорът му е категоричен – не. Но по-интересното е защо.
Фурсов не разглежда революцията като емоционален взрив, като масов протест или като недоволство срещу властта. За него революцията е специфичен исторически механизъм, който възниква само при определени условия. Според неговата логика хората често бъркат социалното напрежение с революционна ситуация. Едното не означава автоматично другото. Историята познава десетки общества с огромно напрежение, които никога не стигат до революция, както познава и революции, които избухват сравнително неочаквано.
Основният му аргумент е свързан с изчезването на класическите социални групи, които са правили революциите през XIX и XX век. Тук той стъпва върху старата школа на историческата социология. Френската революция, Руската революция, Китайската революция – всички те според него се раждат в общества, където съществуват масови социални слоеве с обща идентичност, общи интереси и относително ясна организационна структура. Имало е индустриални работници, имало е огромни маси безработна или полубезработна младеж, имало е политически организации, които могат да превърнат недоволството в действие.
Фурсов твърди, че днес тази среда практически не съществува. Работническата класа на индустриалната епоха е раздробена. На нейно място се е появила пъстра смес от временна заетост, услуги, дигитална икономика, платформи и несигурни професии. Той използва понятието „прекариат“, което през последните години стана популярно сред редица западни социолози. Според тази гледна точка съвременният човек често няма стабилна професионална идентичност, няма дългосрочна принадлежност към колектив и няма ресурс да се превърне в революционен субект.
Тук Фурсов всъщност влиза в спор не само с либералните анализатори, но и с част от левите. През последното десетилетие се появиха множество прогнози за нови социални революции в резултат от неравенствата, технологичните промени и концентрацията на богатство. Фурсов не отрича самото неравенство. Той просто смята, че социалната структура, способна да го превърне в революция, вече не съществува.
Това е интересна теза, защото съдържа едновременно силна и слаба страна. Силната страна е очевидна. Наистина съвременните западни общества изглеждат значително по-фрагментирани от обществата на индустриалната епоха. Работникът от автомобилен завод през 1960 г. и куриерът на платформа през 2026 г. живеят в напълно различни социални реалности. Единият е част от организирана структура с профсъюзи, квартал, политическа партия и колективна идентичност. Другият често е сам срещу алгоритъма.
Слабата страна на тезата е, че историята рядко възпроизвежда старите форми. Фактът, че няма работническа класа от 1917 г., не означава автоматично, че не може да възникне нова форма на масова мобилизация. Впрочем самият XXI век вече показа примери за огромни протестни вълни – от Арабската пролет до движението Black Lives Matter. Фурсов ги разглежда като безредици и социални конфликти, а не като революции. Тук спорът остава открит.
Особено интересна е следващата му теза. Според него големите вътрешни конфликти на бъдещето няма да бъдат между класи, а между различни групи население, формирани по етнически, религиозен и културен принцип. Именно тук разговорът започва да се отдалечава от класическата марксистка схема и да влиза в полето на цивилизационните конфликти.
Фурсов обръща внимание на миграционните процеси в Европа. Той разглежда концентрацията на големи групи млади мигранти в западноевропейските градове като потенциален източник на бъдещи сблъсъци. Според него това не са революции в класическия смисъл на думата, а конфликти между общности. Разликата е съществена. Революцията предполага нов проект за обществото. Междуетническият конфликт обикновено не предлага нов модел, а просто разрушава стария.
Тази линия на разсъждение го отвежда към САЩ и Франция. Той припомня стара прогноза на социолога Имануел Уолърстийн, според която Америка ще преживее собствена версия на „перестройка“, съпроводена от расови и социални конфликти. Според Фурсов събитията около движението Black Lives Matter са само предварителен сигнал за подобни процеси.
Тук разговорът започва да придобива по-широк смисъл. Защото всъщност Фурсов не говори толкова за Русия. Той говори за края на историческия цикъл, започнал през XVIII век. Светът на революциите, масовите партии, идеологиите и индустриалните общества според него постепенно остава в миналото. На негово място идва свят на фрагментирани общества, конкуриращи се идентичности и управленски системи, които се стремят да контролират населението чрез технологии, информация и социално инженерство.
Любопитното е, че още тук започва да се очертава една от основните идеи на целия разговор. Фурсов многократно се връща към мисълта, че личностите вече са по-малко важни от системите. Именно затова той омаловажава темата за отделни политически лидери и се интересува повече от структурите зад тях. По негово мнение хората продължават да мислят в категориите на XX век, когато фигури като Сталин, Хитлер или Наполеон изглеждат способни да променят историята сами. Днешният свят според него работи по друг начин.
Тази логика ще стане още по-ясна, когато разговорът премине към Доналд Тръмп, американските елити и представата за това кой всъщност взема решенията в съвременната глобална система.
Тръмп, системата и хората, които според Фурсов стоят зад завесата
Една от най-интересните части на разговора започва там, където повечето телевизионни анализи обикновено свършват – при личността на Доналд Тръмп. През последните десет години около него се натрупаха толкова митове, че вече трудно може да се разбере къде свършва реалният политик и къде започва политическият символ. За едни той е спасителят на Америка, за други е разрушителят на американската демокрация, за трети е просто богат шоумен, попаднал случайно във властта. Фурсов предлага друга интерпретация.
Според него най-голямата грешка е Тръмп да бъде разглеждан като самостоятелен играч. Той смята, че в англосаксонския свят личностите са значително по-малко важни, отколкото в континенталните политически традиции. В разговора дори прави характерно сравнение между държави като Русия, Германия или Франция, от една страна, и Великобритания и САЩ от друга. Според него появата на фигури от мащаба на Наполеон, Сталин или Хитлер е симптом за момент, в който системата изпитва проблеми и обществото компенсира институционалната слабост чрез силна личност. Англосаксонският модел според него работи по друг начин – там системата остава по-важна от отделния лидер.
Тази идея е ключова за разбирането на цялото интервю. На практика Фурсов се опитва да измести вниманието от имената към механизмите. Затова и когато Панченко го пита дали елиминирането на определени политически фигури би променило ситуацията, той отговаря отрицателно. Независимо дали става дума за Зеленски, Тръмп или когото и да било друг, според него отделният човек е заменим елемент в много по-голяма конструкция.
Тук има една особеност, която често се пропуска в популярните геополитически анализи. Повечето медии персонализират процесите. По-лесно е да се говори за Байдън, Тръмп, Путин или Макрон, отколкото за сложни финансови, корпоративни и бюрократични структури. Човешкият мозък обича конкретните лица. Те създават усещане за разбираема история. Фурсов обаче настоява, че истинската политика се намира на друго равнище.
Той използва любопитна метафора от бойните изкуства. Според него Тръмп напомня на така наречения „пиян стил“ в кунг-фу, където боецът изглежда некоординиран, хаотичен и дори смешен, но всъщност непрекъснато отклонява вниманието на противника. В интерпретацията на Фурсов зад външната импулсивност на Тръмп стои определена логика. Не защото самият Тръмп е гениален стратег, а защото изпълнява функция в по-широк процес на разрушаване на старата система и подготовка на нова.
Тук разговорът става особено интересен, защото Фурсов практически отхвърля популярната представа за Тръмп като миротворец. Според него обещанията за бързо уреждане на конфликти, включително украинския, са преди всичко публична реторика. Той не вярва, че американските стратегически интереси предполагат бързо приключване на всички конфликти. Напротив, допуска, че зад декларациите за мир могат да стоят съвсем различни цели – икономически сделки, прегрупиране на ресурси, подготовка за следващ етап от глобалната конкуренция.
В известен смисъл това е класическият Фурсов. Той винаги е гледал с подозрение на официалните обяснения и публичните лозунги. За него политиката не е това, което се говори на пресконференциите, а това, което се случва в бюджетите, договорите, корпорациите и военните програми. Ако се абстрахираме от конкретните му оценки, именно този подход прави анализите му интересни дори за хора, които не споделят изводите му.
След това той преминава към една много по-амбициозна теза. Според него сегашната американска стратегия напомня определени схеми от 30-те години на XX век. Тук вече навлизаме в зона, където историческите аналогии са спорни и трябва да се използват внимателно. Фурсов припомня ролята на британския финансов елит в края на 20-те години и твърди, че големите сили често използват чужди конфликти, за да отслабят конкурентите си. От тази гледна точка той разглежда и сегашните отношения между САЩ, Европа, Русия и Китай.
Най-същественият момент в неговата конструкция е следният: Вашингтон според него няма интерес от силна и самостоятелна Европа. Това не е нова теза. Под различни форми тя присъства в европейския дебат още от времето на Шарл дьо Гол. Новото при Фурсов е предположението, че част от американския елит би предпочел продължителна конфронтация между Русия и Европа, защото подобен сценарий отслабва и двете страни едновременно.
Това е една от точките, където читателят трябва да бъде особено внимателен. Част от аргументите на Фурсов стъпват върху реални процеси – милитаризацията на Европа, увеличаването на военните бюджети, енергийната криза след 2022 година, пренареждането на индустриалните вериги. Но когато от тези факти се правят заключения за дългосрочни стратегически намерения на цели елитни групи, доказателствата неизбежно стават по-слаби.
И все пак има нещо показателно в тази линия на мислене. Тя отразява начина, по който значителна част от руската аналитична среда възприема случващото се. За тези анализатори украинският конфликт не е самостоятелна война. Той е само един елемент от много по-голям процес на преразпределение на влияние между големите центрове на сила.
Фурсов нееднократно подчертава, че според него светът навлиза в период, в който старият модел на глобализация се разпада. В продължение на десетилетия западните икономики изграждаха производствени вериги, които свързваха континенти, държави и корпорации. Евтините стоки идваха от Азия, капиталът се движеше свободно, а финансовите пазари играеха ролята на универсален посредник. Днес тази конструкция започва да се пропуква.
В неговата картина на света бъдещето принадлежи не на глобалната икономика, а на големите регионални блокове. Тъкмо затова въпросът за Европа придобива такова значение. Ако светът наистина се движи към система от няколко конкуриращи се макрозони, тогава европейската дилема става много по-сериозна. Европа трябва да реши дали е самостоятелен център на сила или остава зависима от чужди стратегически решения.
Любопитно е, че тук Фурсов не изглежда особено оптимистичен за европейските перспективи. Според него европейските елити все още не са успели да осигурят собствена устойчива геоикономическа база. Затова и част от сегашната агресивна реторика според него е свързана не само със сигурността, но и с търсенето на нови ресурси и ново място в променящия се световен ред.
Целият този разговор постепенно води към още по-големия въпрос, който стои зад интервюто. Ако глобализацията действително приключва, ако старите правила се разпадат и ако големите сили се подготвят за ново преразпределение на влияние, тогава как ще изглежда обществото вътре в самите държави? Как ще бъдат управлявани хората, които са свикнали с комфорт, потребление и относителна стабилност?
Именно там Фурсов насочва разговора в следващата част – към поколението Z, изкуствения интелект, социалната дисциплина и въпроса дали съвременните общества изобщо са способни да понесат големи сътресения.
Поколението Z, изкуственият интелект и кризата на човек