Преди няколко години проектът EastMed беше представян като бъдещият енергиен гръбнак на Източното Средиземноморие. Израелският газ от находищата „Левиатан“ и „Тамар“, кипърският газ от „Афродита“, гръцката инфраструктура и американската политическа подкрепа трябваше да създадат нова ос за доставки към Европа. След началото на украинската криза и последвалото прекъсване на значителна част от руските енергийни потоци към Европейския съюз тази идея отново придоби актуалност. Само че реалността в региона се оказа по-сложна от картите, които чертаят дипломатите.
Подписаната в Хюстън декларация между САЩ, Израел, Гърция и Република Кипър е поредният опит да бъде институционализирано сътрудничество, което съществува от години. Форматът „3+1“ не е нов. Новото е опитът той да бъде превърнат в постоянна структура с аналитичен център, работни групи и дългосрочна програма за развитие на енергийна и транспортна инфраструктура. На пръв поглед това изглежда логично. Европа продължава да търси нови енергийни източници. Израел разполага със значителни офшорни находища. Кипър отдавна иска да монетизира собствените си ресурси. Гърция се стреми да затвърди ролята си на енергиен вход към европейския пазар.
Само че още в първите километри на всяка бъдеща тръба се появява турският фактор.
Географията не подлежи на гласуване в Конгреса на САЩ. Независимо какви решения се вземат във Вашингтон, морските пространства между Израел, Кипър, Турция и Гърция остават същите. Именно затова през последното десетилетие спорът около изключителните икономически зони постепенно се превърна в един от най-сложните геополитически конфликти в Средиземноморието.
Анкара последователно изгражда стратегията си около доктрината „Мави Ватан“ – „Синя родина“. Зад гръмкото название стои съвсем практична логика. Турция се стреми да контролира максимално голяма част от морските маршрути, енергийните коридори и зоните за добив в Източното Средиземноморие. Това не е идеологически проект. Това е проект за влияние, транзитни такси, енергийна сигурност и валутни приходи.
Либийската криза от 2019-2020 година показа колко сериозно Анкара възприема тази задача. Турската военна намеса в подкрепа на правителството в Триполи не беше просто намеса във вътрешен конфликт. Тя позволи подписването на турско-либийското морско споразумение, което промени цялата картина в региона. От този момент нататък проектите за тръбопроводи, които трябваше да заобикалят Турция, започнаха да се сблъскват с правни, политически и военни усложнения.
Тук има нещо, което не излиза в официалните декларации на новия енергиен формат.
Ако целта е максимално евтина доставка на газ към Европа, турският маршрут остава един от най-кратките и най-икономически оправдани варианти. Ако целта е геополитическо ограничаване на Турция, тогава икономическата логика неизбежно започва да страда. Именно този конфликт между икономика и геополитика преследва проекта вече години наред.
Във Вашингтон добре разбират този проблем. Затова и речта на американския министър на енергетиката Крис Райт беше концентрирана върху търговията, инвестициите и взаимната изгода. Белият дом на Доналд Тръмп демонстрира значително по-прагматичен подход от администрацията на Байдън. Вместо идеологически конструкции се предлагат бизнес проекти. Вместо геополитически мисии – транспортни коридори и инвестиционни схеми.
Именно затова в дневния ред все по-често се появява коридорът IMEC, който трябва да свърже Индия, Близкия изток и Европа. Според поддръжниците му той може да се превърне в алтернатива на китайските транспортни инициативи и да създаде нова архитектура на търговските връзки между Азия и Европа. Само че и тук Турция се оказва неудобен фактор. Анкара вече заяви, че трудно би приела стратегически транспортен проект, който заобикаля нейната територия и намалява значението ѝ като мост между континентите.
Още един въпрос остава без ясен отговор.
Как точно ще бъде защитавана бъдещата инфраструктура?
Газови платформи, компресорни станции, подводни кабели, терминали за втечнен газ и транспортни коридори изискват не само инвестиции, но и сериозно военно присъствие. Именно затова в новото споразумение толкова голямо внимание е отделено на киберсигурността и физическата защита.
Причината е очевидна. Последните години показаха колко уязвима е критичната инфраструктура. След случая със „Северен поток“ никой не може да твърди, че подводните комуникации са гарантирано защитени. Всеки нов проект в Средиземно море автоматично изисква и нова система за сигурност.
Тук обаче възниква вторият проблем. Израел разполага със силни военноморски способности, но основните му ресурси са концентрирани около собствената сигурност. Гърция има модернизация на флота, но финансовите ограничения остават. Република Кипър няма ресурс за самостоятелно военно присъствие в подобен мащаб. Това означава, че всяка сериозна конфронтация би изисквала американско участие.
А дали Вашингтон е готов да влиза в открито противопоставяне с Турция?
Засега няма подобни признаци. Турция остава член на НАТО, контролира Черноморските проливи и има ключова роля както в Близкия изток, така и в Кавказ. Въпреки периодичните конфликти между Анкара и Вашингтон, нито една американска администрация не е показала готовност да жертва отношенията си с Турция заради Кипър или газовите находища край острова.
Затова вероятно наблюдаваме не изграждане на антитурски блок, а опит за натиск върху Анкара чрез създаване на алтернативни формати. Подобни механизми са характерни за американската дипломация. Вместо директна конфронтация се създават конкурентни структури, които да ограничават свободата на действие на неудобния партньор.
От турска гледна точка това изглежда като опит за обкръжаване. От американска гледна точка изглежда като система за балансиране. От гръцка и кипърска перспектива изглежда като необходима застраховка срещу нарастващото влияние на Анкара.
Точно тук започва най-интересната част от историята. Всички участници говорят за сътрудничество, но всеки от тях преследва различна цел. Израел търси нови маршрути за износ на газ. Гърция иска да укрепи позицията си в Европейския съюз. Кипър се стреми да монетизира ресурсите си. САЩ се опитват да поддържат контрол върху регионалния баланс. Турция защитава ролята си на незаменим транзитен център.
Тези цели могат временно да съвпаднат. Но не са идентични.
Затова шумът около новия формат вероятно е по-голям от непосредствените му практически резултати. Историята на Източното Средиземноморие е пълна с грандиозни проекти, които се сблъскват с географията, финансите и политическите противоречия. Засега новият съюз изглежда повече като инструмент за преговори и натиск, отколкото като готов механизъм за радикално пренареждане на региона.
Предстои да се види дали след декларациите ще последват реални инвестиции, реални строителни работи и реални решения за сигурност. Защото в Източното Средиземноморие политическите карти се рисуват лесно. Много по-трудно се строят тръбите.
