/Поглед.инфо/ Най-бедната страна в Южна Америка – Гвиана изтегли щастлив билет: компания ExxonMobil откри на нейния шелф колосални залежи от петрол. Проблем е, че това откритие заплашва Гвиана с война срещу една от най-мощните армии в региона, която е и отдавна готова за подобна война. И тук изобщо става дума за агресията на САЩ.

Корпорацията ExxonMobil бе удостоена с наградата „Изследовател на година“ за 2017 г. Международната асоциация „Световен нефтогазов съвет“ ѝ я присъди в знак за признание на значителните успехи в отткриването на петрол и използването на най-нови изследователски технологии. През 2017 г. корпорацията съобщи, че е открила цяла редица находища на територията и по бреговете на Бразилия, Кипър, Екваториална Гвинея, Мавритания, Папуа-Нова Гвинея и Суринам. Но основен успех станаха шест петролни области на шелфа на Гаяна - Liza, Payara, Snoek, Deep, Turbot и Rander 1 (за откриването на последното бе съобщено през януари 2018 г.).

Сътрудниците на компанията могат единствено да бъдат поздравени, особено специалистите по издирване на петрол, операторите на сондите и моряците, открили толкова огромни запаси от черното злато. По предварителни данни, откритият от тях залеж в най-дивата държава в Южна Америка е в размер на повече от 3,2 млрд. барела. Това в пъти компенсира търпящата в последно време загуби ExxonMobil, а на Гвиана обещава норвежки разцвет. Бяха без пукната пара, а изведнъж – варел. Повод за банкет.

Друго е, че всичко това може да завърши с война. При това скоро.

От просешка тояга до царски палати

В случаите, когато американците откриват ново находище в забутаните части на света, започва работа под слогана „тогава ние идваме към вас“. Но сега петролните работници в САЩ направо са се задминали и направо влязоха на територия, която почти 200 години се смята за спорна. Борбата за тази зона нееднократно води до конфликти, достигащи дори до геноцид на местното население още преди петрола да влезе в списъка с особено важните полезни изпитания.

Но засега ръководството на Кооперативна Република Гайана (така държавата се нарича официано заради курса на „корпоративния социализъм“,провъзгласен след като получава независимост) ще бъде в екстаз. „За такава страна, намираща се на последно място сред всички страни от полукълбото, тази находка значи невероятно много, тя преобръща живота в Гайана. Ние бедствахме в течение на много десетилетия и сега нашето време дойде“, заяви прессекретарят на правителството Рафаел Тротман, според който „път назад вече няма“.

Сега 800-те хил. жители на Гайана живеят в пълна нищета. Инфраструктурата отсъства. Електроенергията се пуска по разписание и с големи прекъсвания, а в много региони, включитело и този с петролните находища, нея я няма изобщо като явление. Официалната безработица достига до 20%, но в действителност по-голямата част от хората са заети единствено със сезонна селскостопанска работа. По БВП на глава от населението страната заема 157-о място в света и последно в Карибския басейн. Веднага след като получава независимост през 1966 г. от Гайана започва масова емиграция (най-вече към Великобритания и Холандия) и сега там на практика няма останала квалифицирана работна сила. Международните банкери постоянно отписват неизплатимите дългове на корпоративната република.

Но основаната беда на Гайана не е в икономиката ѝ , а в нейната история. Единствената англоезична държава в Южна Америка (което, впрочем, е условно: населението говори на множество креолски диалекти, включително и местен хинди) се образува случайно – в резултат на малки периферни сблъсъци от Наполеоновите войни.

Наполеон и горските негри

Испанските конкистадори не се интересуват от тази блатиста земя, преминаваща в непроходими джунгли, дори и докато издирват Елдорадо. Въпреки това две трети от съвременна Гайана официално се намират под испански контрол в състава на вицекралството Велика Колумбия. На останалата част се установяват холандци, които започват масово да водят чернокожи роби за работа в плантациите със захар и тютюн, защото местните индианци не искат да се преклонят на белите и бягат от тях в джунглата. Скоро техният пример започват да следват и робите, а и на холандците не им достигат ресурси да контролират цялата си колония от Кюрасао до Нагасаки.

В джунглите негрите от второ поколение подивяват, в резултат на което редом с коренното население – индианците араваки, се образува нова народност – „горските негри“. Те живеят като индианците, но се отличават от тях по цвета на кожата си и говорят на чудовищна смесица от езици – от пиджин-холандски до ашанти. Сега езикът на горските негри се смята за отделен диалект. На него се опитват дори и вестници да издават, но повечето му носители, както и автохтонните индианци, изобщо не могат да четат.

Превземайки Холандия, Наполеон провъзгласява т.нар. Батавска република, която, намирайки се в орбитата на неговата политика, веднага обявява война на Великобритания, заради което си плаща. Англичаните бъзо превземат повечето холандски колонии по целия свят с изключение на Индонезия, но включително Южна Африка, Кюрасао и Гайана. Холандскоговорещото население на Южна Афика решава, че няма да търпи английските власти и се отправя към дълбините на континента, в резултат на което се формира нов народ – африканерите-бури. Но в Гайана няма устойчиво бяло население. Англичаните пристигат и остават, без да пипат съседен Суринам (днес той е независима държава с холандски като държавен език ).

Освободителните войни на Симон Боливар, Сукре и Сен Мартин срещу испанското владичество в Южна Америка започват на практика веднага след падането на Наполеон. Но в провинция Есекибо (така се наричат две трети от територията на съвременна Гайана, където и откриват нашия петрол) не е формирано устойчиво испанскоезично население, въпреки, че формално това е територия на Испанската империя. Армията на Боливар в тези джунгли просто не влиза, а след това диктаторът е натоварен със собствените си проблеми и потенциално огромната държава, възникнала на имперски развалини се разделя на няколко по-малки – Венецуела, Колумбия, Перу, Боливия, Еквадор, Чили и Аржентина. А е можело в перспектива да се конкурира със САЩ по размер на територията и обем на изкопаемите, и тогава световната история щеше да има шанс да поеме в друга посока.

Англичаните решават да не чакат появата на нова супердържава и през 1831 г. анексират периферните земи на бившето вицекралство Велика Колумбия, т.е. самата тази покрита с джунгли и никому ненужна провинция Есекибо с нейните индианци, горски негри, папагали и крокодили. След три години те отменят робството и горските негри започват да се местят в града, но така и не започват да работят там, затова и Лондон е принуден да води в Гайана индуси и наемници португалци.

Междувременно англичаните не се отказват. Северната и източната граница на техните владения в Гайана не е определена дори на Виенския конгрес. Тук се отправят учени и естествоизпитатели, в частност немецът на британска служба Роберт Шомбург, първооткривател на няколко вида орхидеи. Той и документира контурите на британските владения по принципа „границата е там, докъдето стигнах“, което в тази епоха се смята за нормално. В края на краищата, Русия така и усвоява Сибир и Аляска.

Парче Гайана стига за всички

Новата съседна държава – Венецуела за първи път се събужда през 1841 г. и се учудва силно, откривайки, че 30 хил. кв.км. бивша Велика Колумбия отиват към британската корона. Първоначалните претенции на Каракас се разпространяват върху 5/8 от съвременна Гайана. После в спорната провинция Есекибо откриват злато и позициите на Венецуеа стават дори по-агресивни. През 1876 г. тя къса дипломатическите си отношения с Великобритания, но няма достатъчни въоръжени сили за конфликта с най-могъщата държава на света, затова и венецуелците се обръщат за помощ към САЩ, позовавайки се на „Доктрината Монро“.

Основният проблем на бившата испанска колония е пълното отсъствие на промишленост в нея, затова тази гигантска територия бързо се превраща в американска полуколония. През 1895 г. Вашингтон започва да упражнява натиск в рамките на тази същата „Доктрина Монро“, надявайки се, че така ще получи Венецуела цяла. Президентът Хауърд Кливлънд заплашва да реши въпроса със всички средства и в америакнските медии започва сериозно да се говори за война с Великобритания заради настояща Гайана. Това се случва в навечериет на англо-бурската война – символ на общата криза на управлението на разноплеменната империя. На Лондон само това му липсва и лорд Солсбъри свиква международен арбитраж, който, за удивлението на Венецуела, се решава в полза на Англия.

Но основен резултат в тази история е повишаването на ролята на Вашингтон в Южна Америка, защото Венецуела остава под американския „чадър“ в очакване на по-добри времена. Освен това за САЩ това е практически първият случай, когато заявяват за себе си като за световна държава.

Цялата първа половина на ХХ век конфликтът тлее под вида на регулярни рейдове на венецуелски командоси в Есекибо и сблъсъци с индианците и горските негри. И досега по-голямата част от населението са автохтонни племена, живеещи от лов и остатъците от „орските негри. Да се договориш с тях е невъзможно – за тях белите хора от всяка националност са сродни с демони. Затова и местните жители са покосявани от инфекциозни заболявания, а социалната и транспортата инфраструктура отсъстват. Програмите за съхраняване на автохтонните племена няма, за разлика от всички останали страни в Южна Америка. Някои смятат това за геноцид, но оправданието е желязно – пари няма.

Венецуела на няколко пъти събира експедиционни войски за завземането на Гайана. По време на Втората световна война това противостояне дори поражда ръст на прогерманските настроения, но американците успяват да удържат Каракас от влизане във войната на страната на Берлин.

По-нататък става по-зле. „Военните учения на границата с Гайана“ стават постоянни и до пряка агресия не се стига единствено, защото Каракас има териториални претенции към мнозина, но най-важния сред тях е Колумбия, а това е значително по-страшен противник, отколкото малобройния британски контингент в тогавашна Гайана. Венецуела до сега държи голяма част от армията си на границата с Колумбия, конфликтът с която носи концептуален характер. Симон Боливар настоява за създаването на единна държава поне в рамките на съвременна Венецуела, Колумбия и Панама (т.е. бивше кралство Велика Колумбия), но се проваля заради конфликта между венецуелския и колумбийския елит.

През 1962 г., четири години преди Гайана да получи независимост, Венецуела иска ново прекрояване на територия в случай на отделянето на Гвиана от вехнещата империя. Тогава на нея просто не и обръщат внимание, но ситуацията започва рязко да се изостря в края на 80-те години. На фона на световната петролна криза, болезнено ударила по доходите на страната, президентът на Венецуела Луис Херера Кампинс денонсира всички договори с Гайана, обвинява Великобритания за страна-агресор иска две трети от съседа в качество на компенсация. В страната започва патриотичен подем (антибританските и антиамериканските настроения там се появяват дълго преди Уго Чавес) и доброволците започнат да се записват като „командо“.

След година започва англо-аржентинската война за Фолклендските острови, а още след година американците нахлуват в съседна Гренада. Гайана се паникьосва, решавайки, че Венецуела ще последства англосаксонците и ще нахлуе в Есекибо. Частичното помиряване със съседите се отдава едва след десет години чрез заплахи и натиск спрямо Каракас. Венецуела дори сваля ветото си за влизането на Гайана в Организацията на американските държави, но и до сега гледа на нея с недобро око.

Покойният Уго Чавес игра с Гайана на котка и мишка: нееднократно говореше, че „гвианците са наши братя“, но държа на границите голям армейски корпус. В масовото създание на венецуелците територията Есекибо се смята за своя.

Пътем към деконструкцията на Гайана се включва и съседен Суринам, при това в Парамабиро мислите са къде-къде по-радикални отколкото в Каракас. През 1969 г. суринамците просто нахлуват в Гайана, достигайки с танкове до река Коратейн в източната част на страната. Усилията на ООН ги заставят да се върнат на своя територия, но при всеки удобен слумай в Парамабиро започва подрънкване на оръжие.

През 1980 г. диктаторът на Суринам подполковник Дези Баутерсе обвинява гвианските фермери емигранти, че завишават цените на ориза и ги депортира, пътем завземайки две парчета земя. Оттогава Суринам държи на границата специални части, които залавят гвиански рибари, конфискуват им имуществото, бият ги и ги отпращат от другия бряг.

А след това в тези трогателни отношения се намеси ExxonMobil със своите оператори на сонди и свръхтехнологични кораби.

Война със страна без армия

През 2013 г. ВМФ на Венецуела атакува геоложко-изследователския флот на ExxonMobil и пленява голям специализиран съд.

През 2015 г. на фона на тежката икономическа криза и ръста на протестите президентът Николас Мадуро нарича гвианския си колега Дейвид Грейнджър „пешка“ в играта на транснационалните петролни компании. Дипломатическите отношения между двете страни бяха замразени. Каракас отзова от Джорджтаун своя посланик, а Гайана в отговор прекрати доставките на ориз във Венецуела.

Гайана няма собствен добив на петрол и горивна инфраструктура. Тя зависи напълно от доставките на петрол и бензин от Венецуела. Засега. Откриването на черното злато на шелфа в крайна сметка ще доведе до загубата на Венецуела на статута на регионална горивна свръхдържава. Освен това нейната най-голяма петролна рафинерия преди дни спря дейността си.

Петролните успехи на Гайана са последното, което е нужно в предверието на президентските избори. Венецуелците изобщо не смятат Гайана за страна, а гвианците за хора. С повод и без повод се спомня за горските негри, геноцида на индианците и събитията от 1978 г. – масовото „революционно самоубийство“ на членовете на т.нар „Храм на народите“ – псевдорелигиозна екстремистка секта. Трагедията се случи точно в джунглите на спорната провинция Есекибо и сега град Джонстаун, където едновременно сложиха край на живота си почти хиляда души, се е превърнал в призрачен град, обрасъл с лиани, където, обаче, не секва потокът на поклоници от последователите на сектата от цял свят. Венецуела и досега иска от САЩ провеждането на ново независимо разследване.

Сега Мадуро е в положението на Садам Хюсеин преди окупацията на Кувейт. Ако преди пет-шест години, когато започна цялата тази история с ExxonMobil на спорната територия на Гайана, за война да не ставаше и реч (Венецуела бе твърде заета с вътрешни проблеми), то сега въпросът е друг.

Никой не говори, че буквално утре венецуелците ще нахлуят в Гайана и ще провалят заслужения банкет на съдружниците на американската компания, но това е този необходим casus belli, който все го нямаше. Чудовищното положение на нещата във Венецуела напълно може да тласне Мадуро към такива събития, обще повече, че общественото мнение в страната е отдавна готово за това.

„Доктрината Монро“ вече не съществува, както и интересите на Британската империя. Има ги само интересите на транснационалните петролни корпорации, от които ExxonMobil не е най-бялата и невинната. Малцина се съмняват в това, че тя е способна самичка да купи цяла Гайана като страна и след това да привлече на помощ въоръжените сили на САЩ. Гайана няма армия – в мирно време е окомплектована само с една пехотна рота и щаб с един древен хеликоптер, докато Венецуела има солидна армия още от времето на реформите на Чавес. Ще и се противопоставя явно някоя частна военна компания на ExxonMobil, както в Африка в добрите стари времена.

Могат да се преброят десетки такива скрити конфликти по цяла Латинска Америка, а по света и стотици. Далеч не всеки от тях достига до пълномащабна война. Още през 2006 г. компания „Руски алуминий“ приватизира на спорна територия в Африка бокситни рудници. Повод ли е това? Едва ли. Но изключителните постижения на ExxonMobil в действителност могат да тласнат Южна Америка в серия от кървави събития.