/Поглед.инфо/ Ако добронамерено се подходи към интервюто на Шараа, Джоулани, пред „Ал Арабия” от преди ден, някои атлантически настроени експерти у нас ще трябва да си посипят главите с пепел. Не за друго, а за да не си позволяват прибързани умозаключения, че Русия е бита карта в Сирия и военните й бази там ще бъдат принудени незабавно да напуснат територията на сирийската държава. Доколко ще бъде в бъдеще държава е друг въпрос. Защото има различни варианти за изход от ситуацията в Сирия след като Шараа влезе необезспокояван с групировката си Хайят Тахрир аш Шам, ХТС, в Дамаск. Лидер №1 в сирийската столица за момента, Шараа казва, че Сирия с Русия имат дългогодишни традиционни връзки, цялото въоръжение на сирийската армия е руско и двустранните връзки ще се запазят.Базите остават. Е, за колко време не става ясно, защото натискът, например на Великобритания, в това отношение е повече от сериозен, но тези думи са нещо различно от спекулациите, които съпътстваха анализи за свалянето на Асад т.е. за доброволното му напускане на Дамаск.

Вече и на глухите стана ясно, че Турция е една от страните с печалби от Сирия без Асад. Една от турските цели несъмнено е да се попречи на сирийските кюрди да не се възползват от неразбориите и несигурността в страната и да си създадат държавно образувание. Вече наричано Рожава. Анкара твърди, че има за целборбата с тероризма на ПКК в Сирийски Кюрдистан, но дума не обелва, че насилието в този район е всъщност еднопосочно т.е. няма доказателства, че само сирийските кюрди организират терористичните атаки в самата Турция. На всичкото отгоре Турция е особено близка с Масуд Барзани, лидер на Демократическата партия на Кюрдистан в Ирак. Не само го поддържа и финансово, не само изнася нефта от Иракски Кюрдистан, но защитава правата на Ербил на международната сцена. Сирийските кюрди не са племенно образувание, светски настроени са и явно трудно се поддават на подкупи. Още повече, че са съюзник на САЩ и воюваха срещу „Ислямска държава”, ИД, под егидата на Вашингтон. Докога ще бъдат съюзник е въпрос с повишена трудност. А кюрдите в самата Турция имат свое парламентарно присъствие в лицето на ДПН, демократична партия на народите, а създателят на ПКК, Йоджелан, от 25 години е в турски затвор, Имралъ, с доживотна присъда. Тези дни е получил разрешение да се срещне със семейството си, което не е виждал от години, и с двама представители на ДПН. Излиза информация, че най-големият кюрдски град не е Ербил или Диарбекир в кюрдския регион на Турция, а Истанбул. Казва се, че 20% от 15-20 милионен Истанбул са кюрди. Те са и гражданите, които подкрепиха на местните избори настоящия кмет на мегаполиса, Имамоолу, от опозиционната на Ердоган НРП и допринесоха за победата му. Ако има непредвидени стълкновения с кюрдите, тези в Истанбул дали ще останат безразлични? Отдавна е известно, че когато са притиснати ъгъла и се изправени пред унищожение, кюрдите ще се борят до смърт. Лидерът им от затвора Йоджелан отдавна не ги контролира – нито турските, нито сирийските кюрди. Но ако са подложени на геноцид, няма как да не поемат борбата, дори на индивидуално ниво. При битки из улиците на градове, те ще имат предимство. Въпросът е да не се поставят в ситуация на отчаяние и без перспективи. Тогава т.н. самотни вълци могат да създадат сериозни проблеми. Особено в градове като Истанбул. Затова наблюдатели Турция предупреждават, че при насилствени действия срещу кюрдите в Сирия, ситуацията може да се обърне срещу Ердоган в самата Турция. Както се казва, на страха очите са големи, но никак не е случайно, че се появяват такива предупреждения. Защото нахлуване в териториите, които контролират сирийските кюрди и унищожаването на бойците от YPG може да има непредвидени последици.

Тъй като все още не е ясно какво ще направят САЩ в Сирия и какво мисли по въпроса Тръмп, някои вече казват, че „тези, които поддържаха режима на Асад, създадоха и почвата за неговото рухване”. В безпокойство са и онези, които искат промяна, и онези, които се стремят да има повторно формиране на „оста на статуквото”. Панически реакции в името на оцеляването на остарелия геополитически ред в региона, с различни мотиви, се наблюдава из цялата територия. А от Израел до Иран, от Египет до монархиите в Персийския залив, от САЩ до Йордания всеки калкулира интереси, печалби или загуби. Отчитат, че по време на гражданската война в Сирия Турция влезе няколко пъти с войски и поддържа „защитена зона” с всички сили на военния, дипломатически, икономически и държавен капацитет. Там Анкара поддържаше и ислямистка опозиция на Асад, а днес пряко се намесва в управата на Дамаск без Асад. Това във време, когато играчите на терен в Сирия започнаха да воюват помежду си – Иран-Израел, САЩ-Русия, Иран-САЩ, а това неминуемо променя геополитическото статукво на целия регион. Дали Русия, заета с войната в Украйна, е загубила сила в Сирия, дали операциите на Тел Авив за унищожение на Хамас и Хизбула са в основата на сриването на държавата на Асад са само част от анализите на сериозни наблюдатели. Но години наред правителството на Асад в Дамаск бе смятано от Израел за „удобен враг”, в „апарат за шпиониране на Хамас и Хизбула, а днес Тел Авив атакува де-що има военни обекти на територията на Сирия и си взе „окончателно и изцяло” Голанските възвишения и територии наоколо. Газа и Ливан с израелските операции също си казаха думата за случилото се в Сирия. Още повече, че Иран явно е осъзнал, че на този етап всякаква мащабна съпротива е безполезна с извършване на разходи, които са непосилни. САЩ увеличиха броя на войските си на сирийска територия и това едва ли е случаен сигнал. Колко трайно ще останат е отново друг въпрос. Принципът е винаги зад Израел и в полза на Израел. А дали Израел винаги ще се съобразява с Вашингтон? Зависи от интересите, лични и държавни, на всеки етап от развитието на събитията. Все пак и САЩ не са абонирани на непрекъсната стабилност. И там често са налага политика на „изчакване и виждане”. Може да има момент, в който кюрдите, карта-коз срещу Турция, ще се окажат бреме, от което трябва да се отърват по удобен начин. Е, засега военният лидер на сирийските кюрди е поканен на инаугурацията на Тръмп на 20 януари, но светът стана доста променлив и това едва ли е трайна гаранция. Пък и съществуват опасения, че ислямистките радикални групировки, които влязоха в Дамаск заедно с ХТС, подкрепяни от Анкара, трудно ще се преоблекат от радикалните идеологии на Ал Кайда, ан Нусра или ИД, за да се представят за „демократични сили”. Сред тях повечето участници са от други страни – Кавказките републики, уйгури от Китай, украинци, от Северна Африка, Централна Азия и т.н. Как да се претопят в нова сирийска армия? Биха били по-полезни на силите зад тях, ако пренесат опита си от Арабската пролет и Сирия в собствените си страни.

Именно тази картина има потенциал да породи рискове за новите управници в Сирия. Рисковете могат да са терор или противоборства между различните фракции сред радикалните ислямистки групировки, които претендират за роля при влизането в Дамаск. Монархиите и Йордания следят с тревога за регионалните последици от едно нестабилно сирийско правителсто, дори да е основано на т.н. народно съгласие. Погледите към Техеран не са за пренебрегване. Нова „ос на разрушението” не е желания ефект от напускането на Асад от кормилото на властта в Дамаск. Европа не е сигурна дали потоците бежанци ще са към Сирия за завръщане или ще има нови вълни към европейските столици. Шолц казва, че щели да следят делата на ХТС. Кои дела? За съхранят живот и домове на християни, алауити, друзи и т.н., които са малцинствата в Сирия? Кой гарантира,че няма да има вълни на отмъщение или злорадство? А нима „прехвърлянето на държавен капацинтет и капацитет за сигурност от страна на Турция в Сирия” не е повод за притеснения? Ирак явно е изтощен, Ливан е сринат, а да се създадат условия за „асадизъм без Асад” не е лесна работа. Въпреки, че някои имат и такива идеи. Още повече, че в САЩ има гласове и от двете основни партии там, че ако ПКК в Сирия бъде ощетена, санкциите към Турция са в кърпа вързани. ПКК все пак бе последната организация, която остана от управлението на Асад и е доказала, че може да се самоуправлява в Северна Сирия. Това е организация, която е известна с практиката, че „ползва времето” т.е. чака търпеливо момента. А дали „елементите на басизъм” са изчезнали в Сирия? Дали Сирия ще повтори Ливан като начин на организация на управлението, дали включването на дейци от обкръжението на Асад ще стабилизират новата власт, дали кюрдите ще се включат активно в промените на управлението в Дамаск или ще търсят собствено устройство на държавна власт, дали присъствието на Турция в Дамаск ще се приеме за постоянно и нормално, въпреки спомените от т.н. османско присъствие, никак, ама никак не е ясно в момента. Анкара има своите геополитически интереси, но дали другите геополитически играчи ги споделят? Защото такава „победа във външен план” може ли да е трайна при „демократичен дефицит във вътрешен план”? „Управление на малцинствата”, както бе при Асад, дали не е единствено възможна с ефект власт в Сирия? Това цялата територия на Сирия ли ще обхване? Въпрос, разбира се, без отговор, но повод за внимателно вглеждане в дълбочина на събитията. Предстои.