/Поглед.инфо/ Петко Енев: “По кой член на конституцията на Цанков е разрешено да вземе властта с оръжие, а на мен не е?”

Успокойте се, дами и господа, тези шокиращи думи в заглавието не са изречени от хилядите изпаднали днес в глад и мизерия, за което и вие със своята дейност в парламента доста се потрудихте. Хвърля ги в лицето на десницата, т.е. на буржоазията, преди сто години Тодор Страшимиров. И него го сполетява точно това, но чрез куршум. Е, както виждате, разлика има - тогава от куршуми и примки, сега от мизерия. (Защо никой не произнася тази дума днес, когато бездомниците, изгоряли във влака на гарата, в която те са потърсили поне мъничко топлина, още не са погребани? Дори минута за траур не последва. Защо да се помрачава големия празник на богаташите, които от новата година ще препускат свободно през границите на Европа?)

Някой спомни ли си за кървавата 1924-та с добро или с лошо? Или както обикновено днес цензурата не е нищо повече от тотално мълчание? От време на време някой споменава мартиролога (списъка на мъчениците), извършен от “комшиите”, и нито дума за загиналите от братска ръка, тук у нас. А жертвите не са една или две, стотици и хиляди са. Колкото и да се докачат някои, ще го кажа право в очите им - днес отгоре до долу всички “държавници” са потънали в блажената дрямка на собственото си величие и се занимават от сутрин до вечер само с него. А не се намери и един, който да стане в залата на парламента и да поиска да се отдаде почит поне на загиналите преди 100 години от насилствена смърт техни колеги парламентаристи.

Някой спомня ли си огнените думи на новозагорчанина Петко Енев, блестящият юрист, завърнал се от фронтовете с шест рани и без едно око, който се обръща към председателя на съда с простичкият въпрос: “По кой член на конституцията на Цанков е разрешено да вземе властта с оръжие, а на мен не е?” Чуждите куршуми го пожалиха, но тези на българските фашисти бяха безмилостни. Ала заради “единението” на нацията това било вредно да си го спомняме дори.

Днес ви предлагам два текста, издирени и публикувани от историците Цочо Билярски и Ива Бурилкова, които разкриват размера на бедствието български фашизъм, връхлетялородината ни точно преди сто години. Много съм писал и публикувал на тая тема и затова днес подбрах материали, които разкриват преди всичко участието в тях на ВМРО - бойния отряд на българската буржоазия тогава, и ролята му в зверския разгром на левицата.

Всички са втренчили погледите си в новата 2025 г, но ще хвърли ли някой поне един поглед към 1925 г.? Пък и към предната.

А за нас, които помним, какво за нас?Нека да поменем жертвите с цвете и свещ и да им пошепнем, че сто години са малко, за да бъдат забравени:

Юнаци, лека нощ!

“БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917 - 1946)”, том първи, съставители Цочо Билярски и Ива Бурилкова, изд. Главно управление на архивите при Министерския съвет, 1998 г.

Уводна статия на в. “Балканска федерация” “Жертвите на българската реакция”

Виена, 15 ноември 1924 г.

Към средата на месец ноември т.г. бяха убити от върховистката фашистка банда на правителството на Цанков няколко стотин македонски деятели и революционери в София, Пловдив, Джумая, Неврокоп и другаде. Това е най-новото престъпление на реакционното правителство. Убити бяха най-добрите македонски синове, борци за свободата и независимостта на своя народ. Тяхното “престъпление “ беше, че не искаха да продадат македонското освободително движение на интересите на българската фашистка буржоазия. Точният брой на жертвите не се знае още. Той усърдно се скрива от правителството. Точни сведения за убитите деятели също няма. Обаче злодеянието на фашистката банда беше толкова голямо, че правителството на Цанкова бе принудено да позволи на българския печат да съобщи имената на някои поне от убитите подло и изменнически македонски деятели.

Димо х. Димов, Чудомир Кантарджиев, Ал. Буйнов, Алеко Василев, полк. Атанасов, Арсени Йовков, Сл. Ковачев и много други са жестоко избити.

Кой можеше да допусне, че тия честни служители на македонския народ ще бъдат убити от македонци, поставили се в услуга на една чужда власт?

Кой можеше да допусне, че Димо х. Димов, който целия си живот, пълен с несгоди и лишения, посвети на своя народ и в защита на неговите идеали, който по своя борчески темперамент, по своята установеност в разбиране задачите на македонското революционно движение, по своята преданост на делото на угнетените и по своята самоотверженост нямаше равен на себе си в макед. движение, ще падне от ръката на един нещастен наемник, македонец по произход.

Кой можеше да допусне, че ще се намери македонски бежанец, който да се подкупи от една престъпна банда, да дигне ръка против него, да го убие и с това да лиши македонския народ от неговия най-добър син?

Кой можеше да допусне, че предания на македонското дело Чудомир Кантарджиев, който заряза своето блестящо бъдеще, което неговите способности и ум му предвещаваха, за да се отдаде на служба на своя поробен брат - Ч. Кантарджиев по произход не беше македонец, той беше роден в Сливен - комуто той в продължение на години служи вярно и честно и който след балканската война не участваше активно в макед. революц. движение, кой можеше да допусне, че Чудото ще бъде убит от някакъв нещастник македонец, който с убиването му навярно е мислел, че услужва на македонското дело.

Кой можеше да допусне, че Ал. Буйнов, който беше напуснал своята кариера на артист, по произход той също не беше македонец - да се впусне във вихъра на македонската революция и, заедно със Сандански, Кантарджиев, Таската Серски и Паница, беззаветно служи на каузата на мак. рев. орг. в Банско, ще бъде убит от ръката на друг един нещастник, пак македонец, който навярно е мислил, че с неговото убиване ще се освободи Македония?

Кой можеше да допусне, че ще бъдат подло убити от македонци Алеко Василев, полк. Атанасов, Арсений Йовков, Сл. Ковачев, Г. Ковачев, А.п. Василев и много други македонски деятели, които ред години служиха на каузата на македонския народ?

Но стана това. Убиха ги македонци, продали се на българската реакция. Убиха ги хора, за които македонското дело е чуждо и на които то служи, за да прикрият своята мръсна роля, която играят като палачи на българския и македонски народ - да закрепят режима на най-черната реакция, каквато в света съществува.

Тези самотвержени македонски деятели и революционери паднаха жертва на своите идеи[…]

Убиха ги. Убиха най-преданите борци за свободата на Македония![…]

В. “Балканска федерация”, г. 1, брой 7-8, 15 ноември 1924 г., с. 81 - 82.

Отворено писмо от Петър Чаулев до Кирил Пърличев

Виена, 13 ноември 1924 г.

Драги Кириле,

Получих писмото ти от 22 м.м.; прочетох също тъй вестниците, за жалост не всички, които ми препоръчваш и от тях узнах всички гадости, които са ставали в нашата нещастна страна.

„Александров падна - пишеш ти - по мое убеждение, благодарение и на това, че неговите другари оставиха революционното творчество и се отдадоха на теории и политика.“

По тоя пасаж от писмото ти, който визира мен, че съм се занимавал с поли­тика, защото тези думи не за пръв път ги слушам, ще се повърна друг път, за да видим, кой се е занимавал с политика и кой - с творчество; но без съмнение вие всички, които взехте решенията за убийства се занимавате само с „творчество“, нали? Кажи на всички, които мислят така, че Чаулев има 26 годишно творчество, и въпреки големите грижи, които се положиха да се разруши съграденото от него, никой не можа да успее в това. Александров с най-скъпи целувки се раздели с мене, защото съграденото до тогава за него беше такова творчество и успех, какъвто организацията не е имала никога; това говорят и последните му писма до мене, но за голямо нещастие, и за него и за организацията „софийските творци“ обърнаха всичко с главата надолу и пожелаха Мак[едонската] организация да я направят сляпо оръжие на една стара теория, наречена „върховистка“ срещу която организацията се бори години наред и за нещастие тези изменници пожелаха да я възкресят отново. Глу­пости! Мъртвите, след възкресението си, или стават невидими или се обявяват за умопобъркани; „творците“ обаче това не са знаели, за което скоро ще плачат, но ще бъде късно.

„Софийски творци“ накараха този инак силен мъж да забрави, не само какво е говорил, но даже и какво е подписвал. Тези софийски магесници, които пожелаха да обърнат организацията в услуга на страшната реакция, докараха положението до там, че днес България да воюва с Македония.

„Той беше човек, който искаше сам да напипа всички недъзи - пишеш ти. Да, драги Кириле, но вие го накарахте да търси недъзи там, където нямаше такива, а там където те бяха изникнали като гъби, на него като че ли беше недостъпно да ги вижда. Недъзите бяха в София (Вавилон), където бяхте стигнали до там, че трябваше хората наречени „организационни“, да разрешават и квартирните въпроси, да женят дори и момите; „организационната“ канцелария беше се преместила в Обществената безопасност; големите салони по кафенетата бяха на „автономистите“; автомобилите хвърчаха, като че ли организацията в София воюваше и пр. Вие като че ли не знаехте защо падна Сарафов. Вие бяхте стигнали до там, че майките по селата из цяла България плашеха децата си с македонските комити; вие позво­лихте една такава гавра с организацията, щото всички неприятни хора на прави­телството, да се казва, че са убивани от „македонци“. По моето дълбоко убежде­ние, „хората, които се бояха за себе си, поради своите грехове, станаха близки подстрекатели за убиването му“. Да, те са неговите убийци!

Дълбоко вярвам и в думите ти: „по всичко личи, че зад тях се крият и други домогвания“. След острите и цинични ноти, съчинени от вас и подадени от Алек­сандрова до Калфова, Русева и Цанкова; след като всички „организационни хора“ се бяха снабдили с полицейски открити листове и черпеха от безотчетните фондо­ве, не можеше друго да не очаква. Заканите на офицерите: „разправихме се със земе­делците, разправихме се с комунистите, ще се разправим и с македонците“, още миналата година ги посочих, както на Александрова, така и на други другари, но - тогава не само не обръщахте внимание, но ме ругаехте, за да дойде после Алексан­дров да ми благодари и да проклина Ляпчева заради телеграмата му изпратена от Лондон да се арестуват бозаджиите и халваджиите македонци. За голямо нещастие намериха се македонци, които, едни умишлено, други несъзнателно се заловиха за тази въдица.

Хваления от тебе „колективен“ ум след смъртта на Александров, според ме­не трябва да се нарече колективно умопомрачение. След убийството на Сарафова и Гарванова трябваше да разкъсаме, например, Томалевски, защото - както ти е известно - Паница се криеше у него, но ние разсъждавахме по-хладнокръвно тога­ва. Има ли по-голямо умопомрачение от това, да се нахвърлиш и обезглавиш три организации: Илинденската, Федеративната и Комунистическата македонска гру­па?

Този колективен ум, проявен така силно, разполагайки с достатъчно средст­ва и сили, можеше да залови всички, да ги изслуша, да разкрие престъплението и след това да си наложи волята, а не да създава вартоломееви нощи. Но по всичко се вижда, че разкриване не е било нужно, а е било нужно унищожаването на хората, които са мислели малко по-иначе от вас. За това думите ти: „ВМРО се наложи; тя е здрава, горда и смело гледа на бъдещето“ виждат ми се много смешни и дори демонски.

ВМРО видя, че вие, зад които се крият „чужди домогвания“ извършихте един страшен атентат. Софийските детективи, полиция и войска обявиха на ВМРО вой­на, която за нещастие ще продължи до тогава, до когато Цанков е на власт, както едно време сарафистите продължаваха да воюват до когато Генадиев стоя на власт. Вие забравяте, че ВМРО трябва да бъде в Македония, а не в София.

Доста смешен е този твой израз: „дълг е на всички организационни хора да не пречат на организацията, а да се отдадат на доизграждането ѝ.“ На ВМРО няма кой да пречи. Всички пречки, и в миналото и сега са идвали само от София. Ето за това, на тези хора не само ще им пречим, но и ще ги гоним като убийци, които са излезли вън от рамките на закона и на статутите на ВМРО, като са убивали свои и чужди на организацията хора. Ако ли пък смятате софийските, петричките и горно-джумайските разбойници и убийци за организация, на която не трябва да се пречи, - дълбоко се мамите. Тая организация ще трябва един ден - може би скоро­шен - да отговаря за извършените убийства на стотици македонци и на хиляди български земледелци и комунисти. В редовете на организацията, според нейните принципи и традиции, не може да има убийци.

Хората на Организацията са истински нейни синове, които са готови да ум­рат за нейните идеали и в името на любовта си към народа, а не да убиват своите другари и своя народ.

Заклевам се пред себе си, че както убийците на Александрова, така и тия на всички наши другари, осъдени и екзекутирани по свойски, или по чуждо давление, ще бъдат осъдени и наказани, съгласно статутите на нашата Организация.

Имаш смелостта още да казваш: „лично за себе си, аз мисля да бъда полезен, според силите си, всякога на освободителното дело, като заради него не се плаша от нищо“. Няма защо да се плашиш, драги Кириле! Моето най-дълбоко презрение към всички ония, които в и от София плашат и се плашат. В София могат да се плашат ония, които са извършили грехове там. А София и организацията не е едно и също нещо. Всичко вършено в София от името на ВМРО е престъпление. И ако искаш да бъдеш „полезен“ на организацията, както си бил до сега - от нейно име да подписваш смъртни присъди на невинни български синове, не ще направиш добре, защото народа е вече сит от такава полза на безстрашните.

Макар и далеч неискрени, приятно ми звучат думите ти в последния пасаж: „убеждението ми е, че няма защо да ни интересува това, което щяло да стане в България, кой щял и как щял да управлява“. Това са думи не само велики, но и желани от всички наши добросъвестни водители. Това са думи, които нарекоха още на времето нашата организация Вътрешна, но така ли е? Един студент земледелец ми казваше: „Не можем да простим на Ив. Михайлов и Пърличев, които бяха дали заповед на Величко, скопския войвода, да реже на късчета и издевателствува с трупа на Стамболийски. Един комунист ми казваше: „няма да простим на вашия Пърличев, който живее в една изба, и в чиито тъмни стаички са решили и планирали с Ив. Михайлов, Дрангова и др. убийствата на много наши хора“.

А знаеш ли, драгий Кириле, че комунистите са изработили табло, подобно на нашето, в което са поставили всички видни техни хора и от долу, както на иконите писва: Джумая - Монев, Пловдив - Скендера, Варна - Фердинанд, Лом, Клисура и пр., и пр. - и навсякъде екзекутори са почти все македонци? Не е днес въпроса, дали ще ни интересува, кой щял да управлява България, защото за голямо нещастие това ви интересуваше, но трябва ли да ни интересува и за напред?

Българи сме, ще ни интересува, как се управлява тая страна, но нашия инте­рес трябва да има граници. Три години скитам по чужди страни, много по-хубави, много по-културни и много по-свободни, но България обичам повече от всички защото съм българин. Но понеже ние живеем с идеалите на една политика не бъл­гарска, а македонска, в България трябва да бъдем безпартийни; но така ли е? Не бяхте ли вие които подведохте Александрова да подава ноти на Малинова и Костуркова?

Ако ли пък всички тези работи Александров е вършил на своя глава, трябва­ше да кажете: каквото е дробил, нека го сърба. Аз не бях и не зная; може би не ви е питал, както не е питал за нищо и мене. Ти знаеш много добре, че не ме е питал, нито за убиването на когото и да било, макар да се е казвало, че убийството е извършено от името на организацията, нито ме е питал, когато правеше политика. Най-голямата негова тайна беше тайна от мен, когато той прати преди 1 1/2 годи­на хора в Москва; същото беше и във Виена. Александров не беше по-голям борец за комунистическите домогвания в организацията от мене, когато Протогеров бе­ше наметнал вече червена мантия. Този Протогеров, който в срещите си с нещас­тните Йовков, Хаджидимов, Занков, Василев, Атанасов и др. даде план за бъдеща борба, след това измени и съдействува най-подло за изколването им!

Бъди уверен, Кириле, че всички тия невинни хора, служили в олтара на Орга­низацията, умряха като най-скъпи жертви на освободителното дело, заради което, ония, които ги клаха, един ден ще се кълнят на гробовете им срещу вас, които ги заблудихте. С това вие опетнихте гроба на Александрова, вашето минало и бъдеще и на челата си записахте - „убийци“.

Нека вземем за основа на Организацията последната декларация на Алек­сандрова и Протогерова. С нея те декларират, че са за федерация, тогава защо клахте комунистите?

На друго място те казват, че „член на организацията може да бъде и комунист“. Тогава защо клахте комунистите? (Къде е логиката във вашите решения и във вашия „колективен ум“, който се проявил? Щастливи са Груев и Делчев, осо­бено Весов и Кушев, че умряха на време, за да не бъдат днес клани от вас и с държавни камиони телата им хвърляни на боклука!) Македония през 1920 г. в изборите гласува само за комунистите и даде 14 депутати; да ги изколим ли, защо­то това било желанието на Петрович - Ив. Балабанов и на техните оръдия, Милев и Крапчев?

Благодарение на тези комунисти, покойните Кушев и Весов можаха да оби­калят даже през Порече и Азот, защото фактически и двамата по убеждение бяха и умряха като комунисти; не бяха като други от анархисти да станат реакционери. Милев и Крапчев, които не знаят що значи комита, помислили, че след като решихте моята смърт, аз вече съм умрял и почнаха да пишат против мене: нарекоха ме убиец, продажник, чуждо оръдие и какво ли не още. Отвратителното у тях е това, че след като стоях по горите 15 г., след като македонската история зарегист­рира моите дела против сърби, защото почти всички други са само против бълга­ри, без да пишат две думи за миналото ми, нарекоха ме убиец, предател и измен­ник.

Аз не съм убиец, защото през моя живот нито един българин не съм убил, даже след решение на конгреси. Не съм предател, защото Крапчев не ми е родни­на; не съм продажник, като Милева, който си остави професорската благородна длъжност, която му даваше 4-5 хиляди лева в месеца, за да служи на Петровия и сговора за 14-15 хиляди лева; не съм убиец като Милева, който е дал съгласието си за убиването на невинните костурски войводи Трайко Желевски и Тома Желински. Но нека знаят тези малки и подли човечета, особено Крапчев, който желаеше едно време да се бомбардира зданието на ул. „Гурко“ 22 и големия български дипломат г. Милев, когото Генадиев издигна и когато биде убит не обели зъб за про­тест, че Чаулев е син на ВМРО, оная която те, като чужди оръдия си позволиха да я рушат и че българската кръв му е толкова скъпа, то дори и в най-страшния за тях час, няма да каже така лекомислено думата си, както я казаха тези изроди, на които Македония е чужда и им служи само за кариеризъм.

Извини ме, че се отвлякох доста, но аз те съветвам да се откажеш от твоята мисъл: „Нека погледите ни се обърнат към заздравяване на Организацията и ней­ното засилване“. Организацията не желае доктори от София, Кириле! Тя ще оздравее. Тя е силна. Нейната сила, която е достатъчна да разреши македонския въпрос и да разруши границите, натрапени ѝ от разни конференции. И тя ще ги разруши въпреки съюза на Цанкова, Братияно, Политис и Пашича!

ВМРО има нужда от една голяма лудница, която да прибере всички умопобъркани, за да не ѝ пречат от София. Иначе, тя е била и ще си бъде, без да алармира света за това, което има да върши.

Основния камък на Организацията подновен от съгласието и подписите на Александрова, е така здраво поставен; всички мак[едонски] рев[олюционни] организации, групи и фак­тори така са циментирани, че нищо вече не е в сила да ги разруши. Ни най-малко не се съмнявам, че умопомрачението - твое и на другарите ти - е вече минало и всички сте се убедили в горното, но много е късно, за това - убивайте!

Най-умното нещо в писмото ти, на което всеки македонски син трябва да се подчини, се съдържа в думите ти: „По този въпрос желателно е да си кажем взаи­мно думата“. Мога да те убедя, че в най-скоро време, цялата ВМРО, без изключе­ние нито на една околия, ще свика конгрес, но не в Джумая или Петрич, където хората могат да се изкарват даже от казармите, за да се колят. В тоя конгрес ще трябва да присъствуват най-интелигентните македонци, които са дали дан в бор­бите. Тоя конгрес, пред който ние сме длъжни да дадем отчет, ще тури всекиго на мястото и ще избере нов Централен комитет. Тогава вярваме, че работите ще тръг­нат така добре, както през 1911 г., когато по мое давление биде приет като допъл­нителен, резервен член на ЦК днешния палач Алекс. Протогеров. Тоя конгрес ще види, запазили ли сте принципите на Организацията или не, бъркали ли сте се в работите на България или, ако не сте се бъркали, защо сте убивали толкова бъл­гарски политически дейци и граждани; ако не сте се бъркали, защо бяха черните бюлетини, навлизането в Кюстендил, в Неврокоп, изпращане отряди из цяла Бъл­гария да гонят комунисти и земледелци, - защо бяха тези убийства, убийства и пак убийства?

Защо беше тая „революционна дейност“ в България, когато всички политически шефове - както ония, които бяха на власт, така и тия в опозиция - от минис­терските кресла, от трибуната, в партийните конгреси бяха заявили, че са готови ла отстъпят българска Македония, стига сърби и гърци да приемат създаването на независима Македония.[…]

Ако в скоро време не получа нужния отговор, нека не бъде чудно, че „който копае гроб другиму, сам пада в него“.

П. Чаулев,

Член от Централния комитет на ВМРО и

ръководител на Битолския революционен окръг

Публ. във в. „Балканска федерация“, г. I, бр. 7-8, 15 ноември 1924 г., с. 102-104 и в БКП, Коминтернът и македонският въпрос, с. 371-376.

* Черно на бяло