/Поглед.инфо/ “Последователният антирасист е копой, който изнамира всяка сутрин нова форма на сегрегация, щастлив да добави този нов вид към голямата таксономия на прогресивното мислене”.

В новата си книга “Въображаем расизъм” (Un racisme imaginaire), френският философ и есеист Паскал Брюкнер изследва крайностите на политическата коректност и на антирасизма. Няколко откъса от книгата му, която ще бъде издадена във Франция през февруари, публикува “Фигаро”. 

Антирасизмът - на всяка манджа мерудия

Спорът за ислямофобията разкрива един феномен: непрекъснатата поява на “нови расизми”, които регистрираме с тревожна трескавост. Тази дума достигна скороточена затлъстялост и поглъща в своята дефиниция всички видове поведение, нагласи, ритуали, които преди не са били свързвани с нея. Антирасизмът, подобно на хуманитаризма, е все по-разширяващ се пазар, където, за да съществува, всяка група трябва да се осланя на рана, която я отличава от другите. Вече не граждански сдружения се съюзяват, за да се борят срещу расизма, а религиозни или общностни лобита, които измислят нови форми на дискриминация, за да оправдаят съществуването си, да получат максимална публичност, обезщетения. 

Клод Леви-Строс вече го казваше: “Нищо не компрометира повече, не отслабва отвътре и не отвращава по-силно от борбата срещу расизма от този маниер терминът да се поставя на всяка манджа за мерудия, смесвайки неверни, но явни теории с общи наклонности, нагласи, за които би било илюзорно да си представяме, че един ден човечеството ще се освободи от тях”. Последователният антирасист е копой, който изнамира всяка сутрин нова форма на сегрегация, щастлив да добави този нов вид към голямата таксономия на прогресивното мислене.

Нощта в Кьолн

На 31 януари 2016 г. Камел Дауд публикува в “Монд” статия за сексуалните нападения, на които стотици жени бяха станали жертви в нощта на 31 декември в Кьолн. В този текст той говореше за патологичното отношение към сексуалността в много ислямски страни. Няколко дни по-късно една група му отговори във вечерния вестник в текст под формата на петиция, в който го обвиняваше, че прокарва ислямофобски клишета.

С тази петиция вече не сме в легитимния интелектуален дебат, а в демонологията. Фактите, които се случиха в Кьолн, са толкова сериозни, че трябвало да започнем да не говорим за тях. Авторите на петицията впрочем нямат какво по-специално да кажат, освен че не трябва да изпадаме “в банализиране на расисткия дискурс”. Един вид форма на забрана на интерпретацията, щом става дума за хора, дошли от Магреба или от Близкия изток. Невероятен обрат, характерен за всяка мултикултуралистка”левица”: Евангелието на антирасизма е по-важно от самите събития, зачитането на културите от защитата на хората. Изнасилването вече не е престъпление, ако бъде разгледано в неговия контекст.

Това обяснява например социологът Ерик Фасен, специалист по дискриминацията: “Работата на социалните науки е да не се доверява на есенциалистките обяснения. Тези хора не са извършили тези актове, защото са мюсюлмани. Налице е политическа цел. Кого нападнаха те? Бели германски жени. Те не са отишли да изнасилват проститутки. Това придава смисъл на тяхното насилие”. С други думи, да нападнеш сексуално бели жени, т.е. “господарки”, има значение, което смекчава или омаловажава мащаба на престъплението, което се превръща в политически акт. Така ужасът от изнасилването е разтворен в по-големия епос за еманципацията на прокълнатите на земята.

Горко на либералните мюсюлмани, които се осмеляват да критикуват своята религия или да поставят под въпрос нравите в родината си. Религиозната полиция наказва строго тези етнически ренегати, тези дезертьори, чиято свобода на словото трябва да се задуши още в зародиш. Така един друг специалист по исляма, Ален Греш, журналист във в. “Монд дипломатик”, си позволи по време на изслушване в Сената на 10 февруари 2016 г. да дисквалифицира имама на Дранси, Хасан Шалгуми, чието главно престъпление бе, че е отишъл в Израел и не е настроен враждебно към евреите: “Имам Шалгуми, който е идол за медиите, няма никаква тежест в мюсюлманската общност. Мюсюлманите приемат представянето му като обида”.  

 

Нощта на 31 декември срещу 1 януари 2016 г. в Кьолн 

Лов на вещици

Така ние сме свидетели на лов на вещици, воден от фундаменталисти и техните съюзници марксисти, обединили се, за да поддържат исляма като неподвижен блок. Трябва да се блокира всяка надежда за промяна в земята на Корана и да се нападат дисидентите. Обвинението в ислямофобия не е нищо друго, освен оръжие за масово унищожение на интелектуалния дебат. От 20 г. сме свидетели на изфабрикуването на едно ново престъпление на мнението, подобно на онова, което правеха някога в Съветския съюз срещу “враговете на народа”. Пазителите на догмата бдят сурово за най-малкото нарушение или намек. Самото споменаване на “мюсюлмански проблем” ви струва силния гняв на цензорите и заплахата от съдебен процес.

Така че трябва да се обезкуражат онези млади жени, които искат да се отърват от фереджето и да ходят гологлави по улицата, без да ги наричат с всевъзможни имена, които искат да се омъжат за този, когото обичат, а не за онзи, който им налагат, да бъдат сразени онези французи, англичани, германци, онези италианци от турски, пакистански, алжирски, африкански произход, които претендират за правото на религиозно безразличие и искат да живеят живота си без задължението за вярност към своята общност по рождение. Въпросът се измества от интелектуален в културен план, на всяко възражение или желание за откъсване се гледа като на “расистко предателство”. Епитетът е странен, защото традиционно расизмът означава да се вижда непреодолим детерминизъм в цвета на кожата, етноса, клана. Но ето че самият опит да се избяга от него е изобличаван от добродушните хора като расистки акт.

“Евреи по заместване”

Да станат “евреи по заместване”, 70 г. след Холокоста, колкото и неприлично да е сравнението, е мечтата, която осъществиха през декември 2015 г. няколко десетки ирански студенти в кампуса на университета в Сан Диего, носейки жълти звезди с надписа “мюсюлманин”. Демонстрацията имаше за цел да накара обществеността да осъзнае по-бързо възхода на антимюсюлманския расизъм. Преди това, през 2009 г., в резултат на дебатите, предприети във Франция от Ерик Бесон и Никола Саркози за националната идентичност, група интелектуалци, разтревожени от стигматизирането, на което могат да се окажат обект мюсюлманите в този дебат, съпостави днешната френска политика и онази на Третия райх и постави въпроса: “След жълтата звезда, ще трябва ли един ден да се носи зелена звезда?”.

Тази аналогия изглежда обаче крехка. Евреите формират народ преди да формират религия: антисемитизмът е по същество расистки, той не оспорва юдаизма като религия, а евреите заради това, което са. Освен това през 30-те г. на ХХ век евреите не са хвърляли бомби по цялото земно кълбо в името на истинския Бог и не са претендирали за отделни права, а обратното, за асимилация (към което ще се стремят и сефарадите, дошли от Магреба през 60-те г. след деколонизацията). 

Освен това в търсената еквивалентност се забравя историческия съюз между националсоциализма и главния мюфтия на Ерусалим, Хадж Амин ал Хюсейни, пламенен почитател на Хитлер, обявен за “почетен ариец” през 1941 г., чичо на Ясер Арафат и вдъхновител на “Мюсюлманските братя”. Създател на СС бригадата “Ханджар” (Waffen SS Handschar) в Босна и Херцеговина, чийто войници били наричани “германо-мюсюлмани” от пропагандата, Ал Хюсейни превръща геноцидния антиюдаизъм в крайъгълен камък на своя политически проект (въпреки че арабските и берберски бойци са били в голямата си част на страната на Съюзниците).

Това желание на някои мюсюлмани да бъдат по-големи евреи от самите евреи, това “плагиатство на Холокоста” (Алвин Х. Розенфелд), са парадоксално съвременни на отхвърлянето на еврейската държава в Близкия изток: “Омразата към Израел е най-мощният афродизиак в арабския свят”, бе казал покойният крал на Мароко Хасан II. Монополът на евреите над нещастието е злоупотреба, която трябва да се изобличи. Това смята Луис Фарахан, американски лидер на “Нацията на исляма” (Nation of Islam) от 1981 г., заподозрян впрочем, че е замесен в убийството на Малкълм Х. Наричан “черния Хитлер” и необуздан антисемит, той редовно обвинява евреите, че са участвали в търговията с чернокожи и е следван в тази област от френския хуморист Дийодоне.

Така че Холокостът е станал еквивалентен за евреите на отровната туника, която предизвиква смъртта на Херкулес: онова, което трябва да ги защити, ги изгаря, доспехите ги унищожават отвътре. Той засилва антисемитизма, сякаш става дума за узурпирана привилегия, докато легитимността на геноцида се пада на други, палестинците, африканците, потомците на роби, мюсюлманите. Изумителна интерпретация: критикуването на исляма, отказът да се възприема като цялост означава ни повече, ни по-малко нов Холокост.

Лечебен ислям?

Ако западната култура представлява за интегристите болнава другост, обратното, ислямът въплъщава за неговите ласкатели “лечебна алтернатива” (Кристиан Фор), способна да излекува неразположението и безизходицата на нашата цивилизация. Което изразява, не без финес, един бивш цистерциански монах от Сарагоса, приел исляма, Аудала Конже, в отворено писмо до папа Бенедикт ХVI, написано през 2006 г.: 

“Вие ни критикувате, за да скриете дълбокото си възхищение към нашата вяра, към нашия култ, изпълнен с плам и постоянство. Непоклатима вяра, която ви кара да се питате, без да намирате убедителен отговор: защо има толкова малко мюсюлмани, които приемат християнството? И защо сме толкова много ние, които, след като сме били активни християни, разпознаваме в исляма мястото си във вселената? Ако си християнин, е мъчително да виждаш всеки петък джамиите, изпълнени с мъже и жени от всички възрасти, с чело в земята, в най-искрения жест на приемане на волята на Бог”.

Не е сигурно, че през 2017 г. възхищението към исляма е толкова силно в една Европа, разклатена от десет години на актове на ужас и вцепенена от ужасните войни на народите от Близкия изток в името на истинския Бог. В крайна сметка, малко мюсюлмани приемат християнството, защото са заплашени със смърт заради вероотстъпничество. Но много “скрити християни” прикриват своето покръстване и запазват мюсюлманското си име, за да не тревожат близките си. И този страх се разпростира в цели държави.  

През 2004 г., когато холандската депутатка от сомалийски произход Аяан Хирси Али бе осъдена на смърт от интегристите, защото е снимала с режисьора Тео ван Гог филм за положението на жените в исляма, “Подчинение” (Ван Гог бе убитв Холандия от марокански екстремист като наказание), двама известни англосаксонски интелектуалци, Иън Бурума и Тимъти Гартън Аш обвиниха бунтовничката, че е “предала” своята култура и е “омърсила” една малцинствена култура. Със смелостта на онези, които смазват слабите, те бичуваха нейния “аристократичен стил”, “високомерие” и “опростенчески идеи” и като истински мачо подсказаха, че нейната известност се дължи по-скоро на телосложението и добрата й визия, отколкото на женската кауза, която защитава. Накрая Иън Бурума я обвини, че се е поддала на “фундаментализма на Просвещението”, западното подобие на интегризма, който поръчва убийства и самоубийствени атентати.  

(…)

Просвещението според Иън Бурума? Нищо друго освен “обикновен пакет от антропологични предразсъдъци”, както много добре го обобщи Пол Бърман в язвителна критика на двамата интелектуалци: “Иън Бурума и Тимъти Гартън Аш (…) вече не умеят да правят разлика между един убиец фанатик и една рационална ораторка”.

Практикуващи това, което нарекох тогава “расизма на антирасистите”, Иън Бурума и Тимъти Гартън Аш искат от мюсюлманите и особено от жените да превият гръб пред заповедите на своята вяра и да не се опитват да се еманципират от нея. Тези двама дежурни наблюдатели на духа се държаха както някога спътниците на комунизма, натоварени да бичуват и най-малката девиантна реч в бившия ССР.

Вътрешните заглавия са на “Фигаро”

Превод от френски: Галя Дачкова