/Поглед.инфо/ 1. На света винаги е имало неравенство в разпределението на богатството и доходите: между държавите, класите, групите и индивидите. В капиталистическия свят и система това неравенство, с изключение на един много кратък период от време (1940 до 1970 г. и дори и тогава не за всичко) непрекъснато се разраства: богатите забогатяват, а бедните, които те мачкат под желязна пета, обедняват.
През 1820 г., разликата между богатите и бедните страни е 3: 1, 1913 г. - 11: 1, 1973 г. - 44: 1, 1992 г. - 72: 1. В началото на XXI век. тя се увеличава още повече: през 1983 г. 500-те най-големи транснационални корпорации имат годишен доход, равен на 15% от световния, през 2007 г. той е вече 40%. По същия начин се случва и с икономическото неравенство между класите и групите. Въпреки това, през последните 30-35 години то се разраства фантастично, скокообразно. В резултат на това към днешна дата, 10% от възрастното население контролира 85% от световното богатство, докато делът на долните 50% е 1% от богатството. Вътре в горната част на 10-те процента 2% владеят 50% от богатство на човечеството, 8% - 35%, а най-горният 1% (оценките варират межди 90-100 хиляди души.) - 40% (т.е. на 9% принадлежат 45% богатство). Този 1%, както пише Д. Роткопф, авторът на книгата "Суперкласа. Тези, които управляват света“ "се състои от приблизително 40 милиона милионери и полумилионери, от тях 9,5 милиона имат повече от 1 милион долара и 95 хиляди - повече от 30 милиона долара; и накрая, около хиляда души са вече милиардерите. Роткопф пише книгата си преди 10 години, през това време поради финансиализацията, броят на милиардерите е нараснал до 2 694, от които са добавени 437 само през 2017 г., почти милиардер и половината за един ден; един Китай издава 4 милиардера седмично. Естествено, богатството на цялата тази публика, както и броят на милиардерите, също са се увеличили. Според Световния доклад за богатството, реалните милионери през 2013 г. са 12 млн. души, а общото им богатство възлиза на 46,2 трилиона долара. (Цялото световното богатство в този момент е в размер на 241 трилиона долар). Данните за броя на милионерите досега, не са ми известни, но мисля, че също се увеличи - и то повече от този на милиардерите.
Промените във величините на богатството, бързото нарастване на неравенството, се отразяват в промени не само на социалната структура на обществото като цяло (което се случват за сметката на влошаване на положението на долните две трети от обществото), но също така и в структурата на горните слоеве на световната капиталистическа класа. Обратното обаче също е вярно: тези структурни промени, в резултат на съзнателен социален и политически курс, от самото начало са фактор, „машина“ за рязко увеличаване на неравенството. С други думи, ние имаме работа с „кръгова причинност“, с набор от взаимосвързани причинно-следствени вериги.
Структурата на капиталистическата класа не се определя само количествено - има качествени различия и от време на време те се променят. През последните десетилетия, т.е. от 1980 г. на върха на пирамидата на световната капиталистическа класа се формира нова фракция, специален глобален елит, много по-мощен, ясно пише Д. Дюкло, отколкото всяка друга група от хора на планетата, и както подчертава Г. Роткопф, определяща дневния ред за 99% от населението. Тази група е пряко свързана с глобализацията, тя е създадена от нея и е неин бенефициент. Както отбелязва Дж. Фоу: „Пазарите в държавата формират група хора, които имат повече пари и власт от останалите. Ето защо, би било странно, световните пазари не създадат международна управляваща класа, икономическите интереси на чиито членове биха се припокривали един с друг, отколкото с интересите на мнозинството от гражданите на една държава с техните“. И аз трябва да кажа веднага: тази класа, или по-скоро, въпросната част от световната капиталистическа се различава значително от тази, описана от Т. Веблен, М. Вебер, Ч. Райт Милс, Дж. Домхоф и др.
Тази световна класа се нарича по различни начини: глобокрация, космокрация, нетокрация (т.е. тези групи, които контролират мрежовия сегмент на съвременния свят и за които се се предполага, че играят независима или дори доминираща роля по отношение към капиталистите-банкери, промишлениците-корпоратократи), Нова висша класа (НВК), креативна класа (термин, въведен през 2002 г. от Дж Мейсън, който написа. „Ако сте учен или инженер, архитект или дизайнер, писател, художник или музикант, или ако използвате креативността си като ключов фактор за вашата работа в бизнеса, образованиено, правото или в другите професии, тогава вие сте член на креативната класа“); БуБо (Дж. Брукс: „буржоазни бохеми“ ); суперкласа (Д. Роткопф), свръхкласа (М. Линд); хиперкласа (Ж. Атали); хипербуржоазия (Д. Дюкло).
Преди да се пристъпи към разглеждането на този нов слой, или "Нова висша класа“ (НВК) ще отбележа, че въпреки факта, че всички изброени по-горе термини вярно да фиксират частичните черти, аспекти на някое социално явление, като цяло не могат да удовлетворят изследователите. Първо, с изключение на „хипербуржоазията“ на Д. Дюкло, в най-добрия случай те не отразяват, в най-лошия случай те затъмняват класовата същност на новия слой. На второ място, те не съдържат сами по себе си не само отговора на въпроса за причините и произхода на произхода на т.нар. НВК, но те не предполагат и самия въпрос. Факт е, че глобализираният финансов капитализъм не се нуждае нито от голяма работническа класа, нито от голяма „средна класа“; освен това те са опасни за него. НВК е новата „горно-средна класа“ - в резултат на пресоване и изстискване на старата „средна класа“, която е по-малобройна, но в общи линии изпълнява същата функция за горните 2 процента от обществото, което в друга епоха изпълняваше старата „средната класа“. Трето, тези термини водят отвъд анализа на истинските собственици на световната игра, а именно финансово-аристократичния комплекс, сякаш той не съществува. Всъщност така наречените НВК са функция на този комплекс, обслужващият му персонал, който възниква в определен момент от историческото развитие като реакция на глобализацията и финансиализацията на капитала, т.е. на ново искане на неговите собственици в резултат на действията на същите тези собственици (ще говоря за още един въпрос, свързан с тези термини, по-късно).
Този слой наистина се различава от другите групи от световната капиталистическа класа в редица отношения. Първо, той възниква и съществува върху финансова, възможно е да се каже, виртуална база, практически несвързана с реалното производство, съдържание, т.е. той е изключително функционален. На второ място, този слой е глобален - не интернационален, а наднационален; за него представителите на държавата, държавността и всичко, което е свързано с тях, влизат в категориите на „Сенките на забравените предци“ и на досадната намеса. На трето място, този слой е хетерогенен: благодарение на неговата функционалност в него се оказват онези, които имат минимална връзка с капитала; заради глобалния и престъпен характер на световната икономика (достатъчно е да се каже, че почти половината от банките по света съществуват заради кредитирането на трафика на наркотици, заради нелегалните сегменти на търговията с оръжието, златото и скъпоценни камъни. За проституцията и порнографията да не говорим) - представители на около, полу и просто криминалните кръгове.
Роткопф дава „групов портрет“ на това, което той нарича „суперкласа“: „Държавните глави, изпълнителните директори на най-големите компании в света, медийните магнати, милиардерите, които активно се разпореждат със своите капитали, предприемачите-пионери на новите технологии, петролните барони, мениджърите на хедж фондовете, частните инвеститори-акционери, върхушката на военната йерархия, някои видни религиозни лидери, шепа добре познати писатели, учени и хора на изкуството, дори и лидерите на терористичните организации и на престъпните синдикати ...“. Последното не би трябвало да е изненадващо: глобалната икономика е престъпна икономика. Петте ѝ „стълба“ са търговията с петрола; оръжието; златото и благородните метали; проституцията и порнографията; трафикът на наркотици. Първият е с отчасти криминален характер, вторият и третият - до голяма степен; четвъртият - в много голяма степен; петият - напълно. Половината от банките в съвременния свят кредитират трафика на наркотици, като по този начин решават проблема с ликвидността – „бързи пари“. По време на финансовата криза от 2008-2009 г. в най-големите банки бяха хвърлени около 352 милиарда наркодолара - така се елиминира дефицитът на ликвидност.Глобалната финансова система вече не съществува без „мръсни пари“; до голяма степен придобива престъпно естество, като оказва влияние в определена посока на политиката, която до голяма степен е криминализирана. Така игрите на администрацията на Обама с Иран и около него, видимо, в значителна степен са акции, прикриващи криминално-икономическата основа на операцията, свръзката с преразпределението, „настройките“ и експлоатацията на наркотрафика За фактически узаконената политическа престъпност на Френска Африка, за която немалко е написано от френските журналисти, за съвместните действия на китайските служби и АНС по откриването и ликвидирането на „дивите“ наркотърговци в средата на „златния триъгълник“ вече не говоря, това е отделна тема. Тук е достатъчно да се отбележи фактът, че необуржоазията на финансиализирания капитализъм е в значителна степен криминална буржоазия.
Сега за още един проблем. Въпреки че представените по-горе термини (глобокрация, космокрация др.) да са ориентирани по принцип върху отразяването на едно и също явление, те далеч не съвпадат във всичко, по-точно съвпадат на принципа на „Кръговете на Ойлер“. Така че, далеч не цялата „хипербуржоази“ се отнася към „суперкласата“, която определя „световната програма“. Отвъд НВК, а по-точно над тях остават старите финансово-аристократични семейства, които са определяли и определят този дневе ред дълго преди появата на НВК. Под „суперкласата“ ( „свръхкласата“, „хиперкласата“ и т.н.) не се отнася значителна част БоБу (т.е. „бохемската буржоазия“ - термин Дж. Брукс, за него по-късно“.) И така наречената нетокрация. В същото време, бохемизацията на вкусовете, поведението, нагласите до голяма степен засегнаха голяма част от НВК, което не е изненадващо. Бохемите, за разлика от класическата буржоазия винаги са били откъснати от производството на „физическата икономика“ (Л. Ларуш), живеят в бохемския си свят. Принципите конструкциите на този свят и на финансиализирания капитализъм по същество съвпадат, и двете са откъснати от производството, от реалната „физическа икономика“, от съдържателните аспекти на битието, по същност от реалния живот, основната маса на световната население. От тук идва и бохемизацията на буржоазията.
2.
Както е известно, генезисът на системата определят функционирането – нея и нейните системообразуващи. Зараждането на нео/хипербуржоазията стават глобализацията това, което К. Лаш нарича "Въстанието на елитите"; последното определя финансиализацията и глобализацията на капитала в същата степен, каквато се дължи на тях. Ако по времето на Първата световна война и на Октомврийската революция де развива „бунтът на дъното“, съвпаднал с доминирането на производствения капитал над банковия (промишленият над финансовия), през 1970-те години ситуацията започва да се променя, а през 1980 г. висшите класи отиват в настъпление („Тътчъризъм“, „Рейгъномика“). Стартира глобалното преразпределение в полза на върхушката и и неговите жертви са тези групи, които живват в периода между 1945-1975 г. средната клас и върха на работническата класа. Удар върху тях, както и върху част от „старата“ буржоазия бе нанесен от такова ниво, на което те никога не са играли и срещу което нямтт оръжия - от наднационалното, наддържавното, глобалното. Не е случайно, К. Лаш изрично подчертава, че възходът на новите елити, свързани с раздържавяването на бизнеса, когато задълженията са само към шефа (в която и страна да живее той) и собствения слой (а не собствената страна), е тясно свързано с световния срив или, по-точно, подкопаване на средния слой.
Новите елити са администрацията на корпорациите, манипулаторите на информация, големите бизнесмени от лукса, модата, туристическата индустрия (контрол над разпространението и движението на капитала, медиите, управление на потреблението на лукс стават все по-важни от производството).
През 80-те години, средният слой се разделя на голяма и малка част. По-малката е хипербуржоазията, която се е превърнала в смъртоносен заплаха за този слой и за тези, които Робърт Райх веднъж нарича „професионалисти на рутинната работа“ и „обслужващ персонал“. Тъй като в условията на глобализация и финансиализация върхушката на капиталистическата класа обективно се увеличава за сметка на влизане в нея ва функционални сегменти, а след това горната, квалифицирана част от работническата класа трябва да загуби част от доходите. Ето защо, ако НВК противостои на традиционната буржоазия като нов сегмент на една и съща класа, то за „средните“ и за работниците тя е нов експлоататор, нов претендент за дохода им, който за разлика от класическата буржоазия е особено свързан с държавата, но не споделя ценностите им като семейството и патриотизма.
Деленето на обществения пай се осъществява по два начина. Първо, чрзе пряко, т.е. абсолютно намаляване на доходите на долната половина (или по-ниски две трети) на обществото. На второ място, много по-бързо и по-значително увеличение на доходите на върховете в сравнение с по-ниските нива. През октомври 2006 г. британското списание "Икономист" (част от клъстера на Ротшилд) публикува статия със заглавие "Ултрабогатите: винаги с нас." В него, по повод серията статии за класовата борба, която се появи във вестник "Ню Йорк Таймс", са цитирани следните цифри. Между 1990 и 2004 г. долните 90% от американските домакинства средно са увеличили доходите си с 2% (трябва да се помни за покачването на цените, данъци и т.н.), а горните 10% - 57%, горните 0.1% с 85% а най-високите 0,01% с 112%. От САЩ има и други оценки: от 1970 приходи на най-ниските 25-30% от семействата като относително изражение са намалели в сравнение с бързия ръст на доходите на горните 25-30%. Игра с нулева сума: ако някой е добавил нещо, значи някой е загубил. Нещо подобно се случва в Запада като цяло. Например, във Великобритания, където 1990-2006 при ръст на цените на дребно с 60%, богатство на свръхбогатите се е увеличило с 500-600%. Свръхбързо обогатяване е друга особеност на необуржоазията.
В същото време, нямайки в битието си реална съдържателна база и усещайки това „едновременно самонадеян и неуверен, новият елит, осомено съсловието на специалистите, гледат към масите със смес от презрение и страх." От тук идва и толкова характерната черта на хипербуржоазията като социал-дарвинизъм, класова ненавист към низините, политиката на необуржоазията по отношение към която все по-често има нещо като истинска социална, класова борба.
В никакъв случай не бива да се мисли, че появата на нео буржоазия променя системата или означава нейното качествено преструктуриране - в никакъв случай. Освен това, самото влизане в света на капиталистическата система означава адаптиране към него. Дюкло е прав: адаптирането, необходимо за влизането в хипербуржоазията, изключва мащабна перестройка на класическия лети – смятата на „културния капитал“, необходима за сериозното обновление струва твърде скъпо и бих добавил, заплашва със сериозни социални сътресения. Затова и горните 2% си остават там, където са, те имат нов функционален орган, нова прослойка между тях и основната маса на населението, наистина прослойка доста по-тънка от „средната класа“ от „златното тридесетилетие“ 1045-1975 г.
Въпреки че хипер буржоазията формално „гнезди“ в своите страни, по принцип тя е ориентирана към наднационалното равнище и е готова във всеки един момент да жертва националните интереси. Упадъкът на САЩ, Франция или Русия, съответно не предизвиква особена загриженост сред американската, френската или руската необуржоазия. Много добър в примера на Франция това е показано от А. Вагнер в труда му „Нови елити на мондиализацията“. След анализ на международните (глобалистки) анклави във всички индустриализирани страни, тя отбеляза, че напредъкът именно на наднационално ниво са основният фактор за успех на финансистите, чиновниците, „емблематичните анализатори“ на национално ниво (класически френски пример е Макрон). Солидарността на класовите интереси на глобално равнище доминира над национално-държавната, глобално-косполитна идентичност над националната.
Над- (или по-скоро, извън) националият начин на живот отличава необуржоазиятав съответните страни, от средния американец, французин, англичанин и т.н. по навиците, маниери, вкусове и най-важното - по мястото в социалното разделение на труда. В самите тези държави към елита се вливат чужденци (международни официални лица, служители ТНК), въпреки че в същата Франция редом с космополитния „Ротари клуб“ съществуват и такива като „Жокей клуб“, където чужденците не са добре приети. Вагнер отбелязва, че една от целите на новите елити във Франция е да променят френския манталитет. В това те действат като активни безлични „агент Смитовци“ на Глобалната матрица и някои резултати вече са постигнати. Това е добре показано, по-специално в произведенията на Ш. Занд „Здрач на историята" (2015), посветен на края на френския национален роман“, и „Краят на френски интелектуалец. От Зола до Уелбек“ (2016 г.). Курсът за денационализацията на културата и историята е очевиден не само във Франция, проблемът е още по-остър в Германия, има доста такива опити в Русия. Небуржоазията се опитва да пренапише историята по такъв начин, че да сведе до минимум присъствието на нацията и държавата в нея. В тази връзка, антируската истерия на Запад се захранва от няколко мотива - геополитически и цивилизационни срещу руската култура и държавност, както и класови, необуржоазни, чиято цел са държавата и културата като такава. Пред нас е единството на класовото и цивилизационното и не е странно, че паразитната необуржоазия в Русия активно съдейтва на класово близките си глобалисти с цялата си финансова и информационна мощ в стремеж да създаде свои местни агенти. Така руският въпрос получава класово измерение, а не само етнокултурно.
3.
"Тесният елит, „празният елит“ - така критично настроените американски анализатори наричат новата висша класа, която започва да се оформя в 1970-1980 и прави социален пробив през последните две десетилетия на ХХ век. Именно през тези години е натрупано най-голямото богатство на „Богатостан“, ца сметка на, обърнете специално внимание на това за сметка на класовото преразпределение и финансиализацията на капитали. Д. Саез и Т. Пикети (един от най-големите познавачи на проблема с неравенството в света, автор на фундаментален труд "Капитал в XXI век") много ясно посочва класовата база и класовите източници на феноменален ръст на доходите в края на ХХ век. „... ръстът на дела на най-високите доходи не се свързва не с завръщането на епохата на високите доходи от капитала, а от безпрецедентно нарастване на размера на най-високата заплата - основно заплащане на най-висшия изпълнителен персонал - от 1970 г. насам и са преживяла допълнително ускорение през 90-те години.“
Какъв е броят на НВК в Америка (същата хипер/необуржоазия)? Цифрите варират - това е често срещано нещо, когато става дума за статистика, която понякога е неточна и импресионистична. Прогнозите за размера на НВК в Америка варират.
Социолозите говорят за групата с годишен доход от над 517 000 щ.д за семейство от трима души и определят размера на групата на около 2.5 млн. души. В САЩ това е малко под 1% от населението. Ясно е, че НВК - по-малка част от тези 40 милиона, които споменават Роткопф и други автори, защото освен от НВК продължават да съществува старите фракции на буржоазията, както и групи, които не са свързани с финансите, модерните комуникации и управлението. В същото време 2.5 милиона души - това е само американската, макар и най-голямата част от НВК. Но такава има и ЕС, Япония, Китай, Индия, Бразилия, Русия и други страни. Мисля, че общият брой на НЕК може да бъде скромно оценява на 7-10 милиона души, които се обогатяват от глобализацията и уредили се благодарение на политико-икономическите игри.
Говорейки за сегмента на САЩ, Чарлз Мъри посочва, че именно от тези 2.4-2.5 милиона души, се набира управляващият елит, която така преминава към режим на самостоятелно възпроизводство, блокиране на социалните асансьори или поне значително ограничаване на тяхното функциониране. Това качество го отличава от управляващия елит 1950-1960-те години.
Някога наричат правителството на Айзенхауър „девет милионера и водопроводчик“, но само двама от членовете идва от богати семейства; останалите са синовете на фермер, банков чиновник, учител, провинциален адвокат от Тексас и др. Администрацията на Дж. Кенеди се нарича "Харвард на Потомак", само двама - Р. Кенеди и Д. Дилън са от семействата от естаблишмънта; останалите са синовете на дребните фермери, продавач, фабричнен работник-имигрант и др. В този смисъл офисите на Айзенхауер и Кенеди (1953-1963 г.) контрастират рязко с офисите на Буш, младши и Обама (2001-2017 г.). Айзенхауер и Кенеди имаха 46% от членовете на кабинета, идващи от дъното на „средната класа“ или от работническата класа, докато Буш и Обама имаха 27%. При първите две 32% от членовете на кабинета идват от върха на „средната класа“, а при вторите - 54%.
Това, което сега се нарича "тесен елит" (т.е. малък слой в самия връх на социално-политическата пирамида) съществува през 60-те години. Това обаче, както подчертават американските социолози, не е група, в която всеки има един и същ произход, същите вкусове, домашни навици, изучавани в училищата за елита и т.н. Настоящата НВК е напълно различна. Една от основните ѝ характеристики е нарастващата сегрегация от американското общество, нарастващото невежество и неразбиране на страната, в която живеят. Всички те са били образовани в елитни училища и практически не знаят нищо за това как живеят самите работници, но и „средната класа“ на Съединените щати, а и не искат да знаят. Преди половин век това почти не беше така. Тогава богатството означаваше просто наличието на голяма сума пари, осигуряваща по-висок, но не и качествено различен стандарт на живот, отколкото по-голямата част от населението. Всичко това отново потвърждава верността на времето на Хемингуей за Фицджералд, че богатите се различават от обикновените хора, защото просто имат повече пари. Настоящата разлика на богатите хора в Америка от обикновените хора далеч не е изчерпана, изразява се в една фундаментално различна култура, различен начин на живот, различни ценности и различен стил на живот. През 1963 г. медианът на семейния доход на мениджърите в една или друга област е 62 000 долара (в долари през 2010 г., което е 7,2 пъти по-евтино от долара през 1963 г.). Тогава само 8% от американските семейства са имали доход от 100 хиляди долара или повече и само 1% - повече от 200 хиляди долара или повече.
Големите имения, които повечето американци виждат само във филмите. Само в най-богатите предградия на Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис можете да намерите наистина имения, чиято площ е била 1.5-2 хиляди квадратни метра. В същото време няма мраморни басейни, тенис кортове и още повече хеликоптерни площадки. По цена тези къщи не са астрономически по-скъпи от къщите на средните. Средната цена на средна къща в Америка е $ 129,000 на 21 ноември 1963 г., докато къща в шикозно предградие струва от 272 до (изключително рядко) 567 хил. долара , т.е. разликата тогава е 2-3.5 пъти, днес е десетократна.
Както подчертават американските експерти, разликата се крие във факта, че в дома на представителя „горносредната“ класа ще бъде на два етажа, с четири спални и две баниа и на този от средната каса - съответно с един, две и една. Същото е и с колите - и това е забележителен контраст с днешния ден. Символ на статус и богатство в началото на 1960 е най-скъпият модел на "Кадилак" "Елдорадо Биариц" цена от 47 хиляди долара. Днес този символ не е колата, а личния реактивен самолет Learjet за няколко милиона долара разходи. През 1963 г. имаше няколкостотин частни самолета, но всички са витлови. Накрая, през 1963 г., за разлика от 2010 г., „социалните асансьори“ работиха добре в Америка, давайки възможност за сбъдване на американската мечта. Днес е почти невъзможно.
Милионерите в САЩ в началото на 60-те години не са повече от 80 хил - 0,2% от американските семейства - микроскопична цифра. Като правило те бяха представители на „старите пари“, т.е. аристокрацията американски модел. Но дори те, както подчертават експертите, не формират култура, която се противопоставя на останалата Америка. Разликите обикновено са от количествено, а не от качествено естество, а изключенията само потвърждават правилото. Както пише Ч. Мъри, "старите богати" имат различен от населението стил на културата, но не и различно съдържание на културата.
Протестантският бял англосаксонски естаблишмънт на САЩ е, разбира се, затворена група, почти каста, но съдържанието на тяхната култура, повтарям, не се различава съществено от тази на средния американец. Брукс пише: „в местните клубове на всеки проспериращ град в Америка бащите на града щяха да обменят политически некоректни (от днешна гледна точка, такова понятие тогава няма – бел. авт.) анекдоти щя ха да вечерят агнешко каре с консервиран сметанов сос от аспержи или гъби (тогава хората не се интересуват от холестерола, защото заболяването и умирането не се считат за срамни). Може още много да се желае от естетическото усещане на елита [...] и от разговорите с него [...] Това е епохата, когато пиенето все още бе приемливо в обществото, както и играта на топка и лова на лисици не изглежда реликва от миналото“ Разбира се, в американския елит преди и след войната имаше хора като братята Дълес, Хувър и други, но те бяха изключение.
Протестантският бял англосаксонски естаблишмънт твърдо охранява етническите си граници – никакви ирландци, италианци или евреи. "Еврейските и протестантските момчета от заможни семейства прекарали в съвместни игри цялото си детство, на 17-годишна възраст са принуждавани да се разделят, да станат част от еврейските и не-еврейски общности, които са съществували в различни орбити с техния си приет протокол. Протестантският бизнесмен може ефективно да работи рамо до рамо с еврейския си колега, но той не може и да си помисли за това да го препоръча в клуба си“, пише Брукс. Никой не се оплаква от субкултурата на белите англосаксонски протестанти. Всичко се променя през 1960 т. Кенеди започва да вкарва интелектуалци в Белия дом, спътникът и Гагарин показват на американския елит, че образованието и науката са мощни оръжия.