/Поглед.инфо/ Да се твърди, че режимът в Киев е нацистки или неонацистки е все пак преувеличение. Неонацистите са само съставна част от украинската държава. Но Украйна може да се смята с пълно право за страна, героизираща нацизма и поддържаща неонацистите. Този имидж ще има за най-бедната държава в Европа най-неприятни последствия.
Съединените щати и Украйна гласуваха за четвърти пореден път срещу резолюцията на ООН за борба с прославянето на нацизма и неонацизма. Няма други такива страни в света - останалите подкрепиха документа, един от чиито автори е Русия или изобщо не гласуваха.
Позицията на Съединените щати е отделна история. Те имат свои собствени традиции и американците винаги се отнасят към резолюциите, ограничаващи, както вярват, свободата на словото, без много ентусиазъм. Сега тази свобода на словото е подложена на агресивната атака на левите активисти, но самата американска държава по-скоро рядко изпълнява функцията на цензор. Напълно легално си съществува дори Американската нацистка партия със свастиките, макар и нейните активисти честно казано да се боят да излизат на шествия и крият своите лица.
От друга страна, Вашингтон, който не харесва институциите на ООН като цяло, обикновено подкрепя „собствените си кучи синове“ по принципните въпроси за тях. Историята си спомня доста резолюции, срещу които са гласували единствено Съединените щати и някои съюзници (например Израел) или политически инструменти (какъвто е Украйна). И фактът, че прославянето на нацизма за Украйна е въпрос на принцип, е извън съмнение. Това е неразделна част от местното национално изграждане и информационна политика, както и начин, по който президентът Петро Порошенко привлича електората на Галиция към себе си.
Официално, Украйна отказва да се смята за нацистка страна, но ще трябва да свикне да се възприема като такава. В Киев мислеха, че флиртуването с крайнодясното и избелването погромчиците от миналото ще бъдат простени или изобщо няма да бъдат забелязали в общата суматоха, но те неправилно изчислиха (както винаги, между другото). На първи етап в политически коректния Запад наистина се стараха да не забелязват пронацистките тенденции. Украйна се позиционира като „жертва на руската агресия“, за която руската пропаганда лъже, но такава тактика работи и може да работи само в краткосрочен план. Когато димът от огъня на Донбас се разсея малко, антируската истерия забави обороти и украинските политици показаха на целия свят тесногръдието на своите възгледи и любовта към наглото лъжене, героизацията на нацизма и подкрепата към неонацистите в Украйна, които престанаха да бъдат тайна.
Сега американските конгресмени обвиняват Киев във „финансиране на антисемитизма“ и налагат санкции срещу батальона „Азов“. Сега Европа настоява Киев да спре циганските погроми и да преразгледа своята дискриминационна езикова политика. И никой не се изненадва, че консулът с нацистки възгледи в Германия е именно украинският консул и че председателят на украинския парламент хвали Хитлер за демократичността му.
Довчера европейските политици аплодираха Андрей Парубий като „представител на свободния свят“. И днес те са принудени да се извинят за това пред своите избиратели, подчертавайки, че не са знаели за възгледите на основателя на Социално-националната партия на Украйна. Е, сега знаят. И едва ли ще забравят
Украйна вярваше, че ще ѝ бъде простено, както се прощава на Хърватия, която сега се стреми да имитира и дори „обменя опит“ с нея в областта на борбата срещу сепаратизма и етническото прочистване. Тя обаче забрави, че Западът, след като подкрепи Загреб в конфронтация със сърбите, впоследствие превърна националистическия режим на Франьо Туджман в изгнаник, като прие Хърватия в „единното европейско семейство“ само след като улиците, кръстени на усташите, бяха преименувани след смъртта на Туджман.
Украйна вярваше, че ще ѝ се позволи много, както бе позволено на прибалтийските държави. Но в постсъветските прибалтийски държави нямаше гражданска война, погроми и тероризиращиш мирното население национални батальони тип „Торнадо“. Дори забраната за преподаване в средните училища на руски език беше въведена от Латвия едва след Украйна (лошият пример е инфекциозен) и не може да става дума за забрана на руските песни във Вилнюс и за четенето на руски стихове в Тарту. Това стана реалност обаче за Лвов, Тернопол и Волин, но в Европа просто няма еквивалент на подобно нещо.„
Украйна се надяваше, че редом с „конфронтацията срещу Русия“ всички ще затварят очи пред националните ѝ комплекси, но отиде дотам, че регионалният съвет на Волин тържествено обяви годишнината от клането край града за „Година на Украинската народна армия“, което е еквивалент на това в Берлин да обявят „Година на СА“ и юбилей на Кристалната нощ (А защо не? Ернст Рьом е репресирана жертва на хитлеристкия режим).
Капка по капка и чашата преля. Associated Press, The Washington Post и Euronews сега пишат с ужас за тренировъчния лагер на неонацистите край Тернопол, където „децата се превръщат в убийци“. И това не е „руска пропаганда“, която просто можеш да отхвърлиш. Украинската страна се опитва да се оправдае и казва, че информацията за лагера е фалшива, защото лагерът не е получил държавни субсидии, а единствено е кандидатствал за тях (но съществува). Въпреки това, тези оправдания вече нямат значение: Киев почти не се чува, докато Euronews се чува много добре, включително и заради това, че „децата убийци“ се подготвят именно в Украйна, където има забрана да се чете поезия на руски, отбелязват клането при Волин, прославят неговите организатори и отхвърлят резолюцията на ООН, осъждаща прославянето на нацизма.
Те между другото, отхвърлят обвиненията, позовавайки се свободата на словото, въпреки че свободата на словото и Украйна като цяло са понятия несъвместими като бекона и Саудитска Арабия. И въпреки засега в САЩ и Европа засега и да се стараят да жалят по-рядко преследваните в Украйна журналисти (защото те често са и проруски), украинската борба за „свободата на словото“ стана анекдот за всички, което е отразено и в международните рейтинги на свободата на пресата и в докладите на правозащитните организации.
В миналото реномето на Киев се запазваше с позоваване на „клеветата на руските медии“, които често и с охота писаха за украинските нацисти и неонацисти. И тези позовавания работеха, защото руските медии, нека си го кажем честно, в първите месеци след преврата в Украйна се увлякоха твърде много с виковете „фашизмът настъпва“ и някъде пресолиха, някъде преувеличиха , а някъде пренесоха от частното в общото. Но това позоваване на украинците от месец на месец работи все по-зле, защото украинските нрави и реалности, постепенно избиват над земята както парчета боклук над топящ се сняг.
Съвременната Украйна се противопоставя на осъждането на прославянето на нацизма, не заради „свободата на словото“, а защото не иска да бъде осъдена. Тя постоянно прославя нацизма и флиртува с неонацистите. Този имидж става все по-твърдо привързан към родината на маршал Тимошенко, а броят на публикациите в духа на „вижте какъв ужас“ ще се увеличават всеки месец в ляво-либералния The Washington Post.
Украйна-е-Европа сега ще се наложи да живее с това и да живее в периферията на западната цивилизация, формирала се в това число и чрез категоричното отричане на нацистките идеи, символи и практики. Прославянето на палачите, маршовете с факли, фалшификацията като държавна идеология и провинциалната националистическа идеология, остаряла преди повече от половин век са осъзнатият избор на Украйна.
Украйна вече е най-бедната страна в Европа. Но затова пък украинската душа може да вдига ръка в нацистки поздрав колкото си иска. Всеки си има своите приоритети.
Превод: В.Сергеев