/Поглед.инфо/ Заявлението на министрите на външните работи на страните от Г-7, прието в края на двудневните преговори в Торонто на практика се състои изцяло от щампите на американската пропаганда и опровергава по-ранните им изказвания. Изобщо има ли смисъл Русия да разговаря със страни, които не приемат самостоятелни решения?

В обобщителното заявление, подписано от всички участници в „седмицата“ (Великобритания, Германия, Италия, Канада, САЩ, Франция и Япония) са споменати Минските споразумения. Те не се изпълняват от Украйна, а виновна е Русия, която отново е заплашвана с усилване на санкциите.

Там се осъждат „нарушенията на правата на човека“ в Крим, в който от 2014 г. не е имало официални представители на страните от Г-7, а неофициалните не откриват нарушения.

Говори се за така и недоказаната, но станала вече обичайна намеса на Москва в „демократичните системи на другите страни“ и организираните от нея „кибератаки“.

Повтарят се публикуваните преди седмица безпочвени обвинения, че Русия, „напълно вероятно“ носи отговорност за инцидента в Солсбъри, защото „няма правдоподобно алтернативно обяснение“.

Одобрява се ударът на САЩ, Великобритания и Франция по Сирия на фона на фалшифицираната химическа атака.

Иран се осъжда във връзка с „ракетните изпитания“. Много се говори за Северна Корея, за свободата на мореплаването, борбата срещу тероризма и още десетки други проблеми, но това вече няма значение. Защото без Русия е невъзможно да се решат повечето посочени от министрите проблеми и те изпращат страната от актьорите в списъка с препятствия.

Предвид това, че всички претенции към Русия в най-добрия случай са раздути, а в най-лошия измислени, възниква неизбежният въпрос доколко са реални и всички останали проблеми, изброени в заявлението на външните министри на западните страни.

За съжаление са реални. И нежеланието на Украйна да изпълнява Минските споразумения, и ядрената програма на Северна Корея, и израелско-палестинските отношения, и ситуацията в Сирия, и международният тероризъм – всичко това са наистина заплашващи световната стабилност въпроси. Но шансът те да бъдат разрешени без Русия са равни на нула.

Показателно е, че преговорите преминаха под лозунга „Създаваме по-сигурен свят“. Но не може да се създаде дори и малко по-сигурен свят, когато двете най-големи след САЩ ядрени държави Русия и Китай не са поканени в създаването на този свят.

Печално свидетелство за отсъствието на сигурност стана нападението с автомобил срещу пешеходците в Торонто, където трябваше да се наложат най-високите мерки за сигурност – нали се срещат не просто външни министри, а външните министри от „седмицата“. Все още не говорят за терористичния акт, но това не отменя трагичността на случилото се – загиват 10 души, ранени са 15.

Не е странно, че руският външен министър Сергей Лавров не скри разочарованието си от заявлението на своите колеги: „Що се отнася до резултата от срещата на министрите на външните работи в Торонто, то, разбира се, русофобската среда там е очевидна и за жалост, по тази много хлъзгава русофобска линия поеха и тези страни от „седмицата“, които ни уверяват, че не споделят опитите Русия да бъде изолирана“, заяви той.

„Що чакаме търпеливо, ще отстояваме своите позиции и ще изчакаме кога нашите партньори ще осъзнаят абсолютната безизходност и безперспективност от подобна линия“, подчерта руският външен министър.

Наистина, действията на някои министри изглеждат, меко казано, противоречиво и непоследователно.

Бившият външен министър на Германия Зигмар Габриел през септември 2017 и през януари 2018 г. напълно еднозначно се изказваше, че свалянето на санкциите от Русия не трябва да се съпровожда със стопроцентово изпълняване на Минските споразумения.

„Няма смисъл да се чака кога Минските споразумения ще бъдат изпълнени, ще свалим санкциите. Дайте да постигнем примирие и да изтеглим тежкото въоръжение, а след това като възнаграждение ще отменим санкциите и ще помогнем за възстановяването на Източна Украйна“, заяви той през септември.

„Идеята, че единствено при 100% осъществяване на Минските споразумение ще последва еднократно 100% сваляне на ограниченията е откъсната от реалността“, каза той януари.

Тоест мнението на Габриел бе сериозно и устойчиво. Защо тогава неговият приемник Хайко Маас, представящ същата партия и работещ под ръководството на същия канцлер Ангела Меркел, поставя подпис под документ, в който пише, че санкциите срещу Русия ще бъдат свален единствено след „пълно и необратимо изпълняване на Минските споразумения“? Пистолет ли са му допрели до тила?

Италианските политици, сред които и лидерът на партия „Северна лига“ Матео Салвини, който след мартенските парламентарни избори стана кандидат на дясноценстристките сили за поста ръководител на бъдещото правителство, а също така бившият председател на Европейската комисия и два пъти министър-председател на Италия Романо Проди нееднократно призоваваше към сваляне на санкциите от Русия. Салвини дори си получи критиката от специалния представител на САЩ по Украйна Курт Волкър, който заяви, че „Италия не може да свали санкциите срещу Русия без сериозни последствия“.

Италианският външен министър Анджелино Алфано също нееднократно говори , че ЕС трябва по-активно да обсъжда със САЩ отмяната на санкциите срещу Русия. Защо тогава е съгласен със заявлението, в което се говори за възможното засилване на антируските санкции? Заплашвали ли са го?

Странно изглежда Япония, която е силно заинтересована от двустранното сътрудничество с Русия по множество въпроси – китайския, корейския, курилския и т.н.Тогава защо външният министър на тази страна Таро Коно се подписва под русофобския документ? Смята, че така Москва ще стане по-склонна към сътрудничество? Съмнително.

В резултат възниква още един логичен въпрос: кога лъжат страните от „Голямата седмица“? Когато говорят, че санкциите трябва да се отменят или когато говорят за възможното им засилване.

В резултат няма въпроси единствено към САЩ, Великобритания и Франция – тази „Нова Антанта“, където Русия е заменена със САЩ, се държи напълно последователно.

Демонстрацията на „единството на страните от „Голямата седмица“ в резултат води до обратен резултат: всеобхватно обезценяване на заявленията на политиците от тези страни. Москва отдавна е престанала да се опитва да се договаря за нещо с Киев, защото всички принципни решения по повод Украйна се вземат във Вашингтон, а непринципните – в Брюксел.

Правейки противоречиви заявления по повод антируските санкции, европейските страни и Япония снижават ценността на подобряването на двустранните отношения с тях. Какъв е смисълът, ако окончателните решения пак ги приема Вашингтон?

Впрочем, съдейки по заявлението на Сергей Лавров, засега Москва не е готова на кардинално решение и ще чака „докато нашите партньори осъзнаят абсолютната безизходица и безперспективност“ на настоящата си политика. Но изглежда, че ще се наложи да се чака дълго.

Превод: Поглед.инфо