/Поглед.инфо/ Накъде отива човечеството!?

Разговор на Сергей Правосудов
с проф. Андрей Фурсов

Андрей Илич, нека се опитаме да погледнем на съвременността през призмата на историята. Как виждате съвремието?

А. Фурсов: Виждам го като историк. Навремето Фернан Браудел пуска фразата: „Събитието е прах“. Отделните събития не могат да бъдат разбрани извън средносрочния и дългосрочния исторически контекст. Кризисната ситуация, в която се е оказал светът, е много по-сериозна от Великата депресия от 1929-1933 г. или от Дългата рецесия от 1873-1896 г. Ние живеем в системна криза на капитализма, неговата терминална фаза. В допълнение, има взаимодействие и взаимно проникване на няколко кризисни вълни с различно естество и продължителност.

Нека направим кратка обиколка в историята на капиталистическата система. Ако вземем периода на произхода на капитализма, тоест средата на XV - средата на XVII век, то това не е капитализъм като такъв. Както Хегел казва, „когато нещо започне, него все още го няма“. От средата на XVII век започва ранният, прединдустриален етап на капиталистическата система. Той завършва през 1780 г. с три революции: индустриалната в Англия, политическата във Франция и духовната в Германия. Отговорът на тази мощна експлозия е появата през XIX век на три велики идеологии: консерватизъм, либерализъм и марксизъм. След това настъпва втората, зряла фаза на капиталистическата система - периодът от Френската революция до Първата световна война. Тогава капитализмът все още не е смазал европейската цивилизация, въпреки че именно тя е една от първите му жертви.

Обикновено казват единствено, че капитализмът деформира развитието на индийската, мюсюлманската и китайската цивилизации.

А. Фурсов:Историята показва, че тези три неевропейски цивилизации имат по-голям потенциал за съпротива срещу капитализма, явление с европейски корени, оказало се  по-висше и цивилизационен имунитет - по-силен. Капитализмът удря европейската цивилизация по-рано, по-силно и по-дълбоко - още в края на XIX век започват да говорят за упадъка на Европа.

Между другото, ние наричаме Първата световна война „Първа“ в нашата самоувереност на хора от ХХ-XXI век. Всъщност феноменът на световните войни е феномен на капиталистическата система, която има глобален характер и следователно войните за хегемония в нея са световни. Първата война е Тридесетгодишната между 1618 и 1648 г. Следва английско-френската война, която се разиграва в два кръга и се оказва общо също тридесет години: Седемгодишната война от 1756-1763, плюс революционните и Наполеоновите войни между 1792-1815г. И накрая, тридесетгодишната война на ХХ век - периода от 1914 до 1945 година. Въпреки че има временна дупка в нея с относителен мир, наситен обаче с местни войни, всеобщото напрежение постоянно присъства и по същество се развива една война.

С Първата световна война започва ли нова фаза на капитализма?

А. Фурсов: Да, фазата на късния капитализъм, която в много отношения се различава от предишната, преди всичко, по съотношението на военните и мирните (икономически) фактори. През ХХ век войната започва да играе коренно нова роля. Факт е, че капитализмът е обширна система. В това отношение тя е подобна на древното робство, трябва постоянно да се разширява - за разлика, например, от феодализма. Капиталистическата система, подобно на древната (робовладелческата) система, се нуждае от периферия. Механизмът на функциониране на капиталистическата система е следният: щом световната норма на печалба спадне, капитализмът откъсва парче от некапиталистическата зона, превръща я в своя периферия - зона на евтина работна ръка и суровини. Темпът на печалба се увеличава. И така до следващия път, следователно, колониалното разширяване на капиталистическата система не е постепенно, а скокообразно.

Но към края на XIX век светът е разделен.

А. Фурсов: Следователно по-нататъшното развитие предполага война на европейските сили вече не със слаб противник: индийски раджи, китайци или зулуси, а между военно-промишлените комплекси (ВПК) на самите европейски сили плюс, разбира се, САЩ.

Алгоритъмът за развитие на капиталистическата системата до средата на 60-те години е разбираем. Световната война унищожава военно-индустриалния потенциал на определени сили, а по-нататъшното развитие на световната икономика в течение на 20-25 години се дължи главно на възстановяването на тези икономики. Така е през 1920-1930 г., когато икономиките на Германия и Съветския съюз са възстановени. Ясно е, че тогава има не само икономически фактори. Британците подготвят Хитлер за атака срещу СССР. А американците го натискат срещу Великобритания, тогава според плановете им Сталин трябва да нанесе удар по Третия Райх и да стане младши партньор на САЩ, на когото те ще диктуват волята си.

Всичко се случва по различен начин, но в този контекст е важно, че за 20 години световната икономика се развива поради възстановяването на унищоженото от Първата световна война. Същото се случва и след Втората световна война. Последва възстановяване на съветската, германската, италианската, японската икономика - четири икономически чудеса!

Към средата на 60-те години чудесата свършват. Започва забавяне на социално-икономическия и на научно-техническия прогрес. И започна едновременно, както у нас, така и на Запад. Тук по странен начин интересите на съветската номенклатура и западния елит съвпадат. На Запад причината за това е очевидна: по-нататъшното развитие на индустриалния сектор засилва твърде много политическите и икономическите позиции на работническата и средната класа. Необходимо е да се отслаби основата на тези позиции. За целта е необходимо да се прехвърли част от индустрията в третия свят. Това също увеличава печалбите поради ниската цена на местната работна сила и нейната политическа дезорганизация. Но такъв подход предполага „научна обосновка“ и той „изскача” като коз от ръкава на изпечен лъжец на комар - екологичната идеология, екологичния алармизъм със своята антииндустриална ориентация. През 60-те години с пари на Фондация Рокфелер се създава екологичното движение. Тогава се появява Римският клуб със своята измамна неомалтусианска концепция за „нулев растеж“. Резултат: част от индустриалната сфера започва да се прехвърля в страните от третия свят, печалбата нараства. По-важното е, че икономическата основа е избита от политическите позиции на западната работническа класа: ако ще се надигате, ще прехвърлим цялата индустрия в Азия, а корейците и тайванците са по-скромни и по-евтини от вас.

Но в Съветския съюз възникна различен вид ситуация?

А. Фурсов: Ние бяхме системен антикапитализъм, отричане на капитализма, но отричане на ниво производствени отношения. Но производителните сили при нас принадлежаха към същия исторически тип като, както и отричания в производствено отношение капитализъм - индустриални. За да се превърне антикапитализмът в посткапитализъм, е необходима качествено нова производствена система, по-висока производителност на труда, по-евтина енергия. Това е, което може да осигури скок в бъдещето, а капиталистическият Запад да остане на историческата резервна скамейка. Към средата на 60-те години СССР имаше всички условия за подобен пробив. На първо място, това е системата ОГАС (Общонационална автоматизирана система за счетоводство и обработка на информация), пробивните разработки на И. Филимоненко в областта на студения термоядрен синтез и такова направление като подкритична ядрена енергия с ускорители. Е, всичко това трябваше да бъде защитено с "щит и меч" от възможно посегателство от страна на империалистите, особено САЩ, които са много, много напрегнати и уплашени. Такъв „щит и меч“ са блестящите военно-космически разработки на конструктора В. Челомей.

Сега можете да чуете гласове, че ОГАС е съществувал само на ниво идеи.

А. Фурсов: И други гласове: че уж поради високата цена на ОГАС е невъзможно да се изгради на практика, че това е огромна тежест за икономиката и други подобни. В някои случаи това е увъртане от страна на онези, които поради конкуренцията се стремят да дискредитират идеите за ОГАС и екипа, който движи тази програма. В други случаи това е просто глупаво неразбиране как функционира съветската икономика. ОГАС, система, която е "по-готина" от Интернет с неговия йерархичен принцип, основан на последователни алгоритми, наистина беше "нещо" не евтино, но прилагането ѝ, което щеше да направи работния процес прозрачен и с трудно изкривявани резултати, щеше да освободи значителни средства за прилагането на този авангарден съдбовен за СССР проект.

Работата е, че в СССР изкривяванията, надценяването на цифрите водят до там, че например през 1984 г. официално е произведена продукция за 1,3 трилиона рубли, но всъщност е 0,5 трилиона. (тоест с 40%) по-малко. И всичко това, както правилно отбелязва А. Афанасиев, се плаща, тоест, просто казано - пилее. ОГАС щеше да постави пречка за подобно присвояване и спестените средства можеха да бъдат използвани за пробивни направления. Когато говорят за високата цена на ОГАС, имам един въпрос: какво ще кажете за надпреварата в областта на конвенционалните оръжия, която, водена от нашите генерали и хора като Устинов - това не беше ли скъпо? Въвеждането на разработките на Челомей, както и тези на Филимоненко, биха спестило много пари. И тази икономика с лихвите щеше да реши проблема с “високата цена“. Не тя е проблем, а системният и квазикласов интерес на номенклатурата: те чувстваха научния и технологичен прогрес като заплаха за своите позиции и привилегии.

Забавянето на най-важните области на научно-техническия прогрес в СССР също беше от полза за Запада. Неслучайно при президента Линдън Джонсън през 1964 г. е създадена група, наречена „Спрете Глушков“ (To stop Glushkov). И кампанията в западната преса започна. Например, вестник „Гардиън“ публикува колаж, където кибернетикът Виктор Глушков виси над Кремъл и го увива с перфокарта като змия. На Запад са сериозно уплашени. ОГАС предполага дълъг процес на стартиране, но внедряването на тази система би означавало създаване на истинско информационно общество у нас.

Що се отнася до нашия гениален дизайнер Челомей, горещо препоръчвам на всички книгата на Николай Бодрихин „Челомей“.

Тази книга отбелязва, че най-големият му успех е бил в годините на Хрушчов. Там се споменава, че синът на Хрушчов е работил в конструкторското бюро на Челомей. И има снимка от 1982 г., на която академикът в къщичката в Жуковка е сниман с внуците си на фона на колата, на която са пристигнали. Колата е „Мерцедес“.

А. Фурсов: И какво от това?

Тоест човекът, който е направил изключителни ракети, е смятал за нормално, че Съветският съюз продава нефт на Германия, за да му купи „Мерцедес“?

А. Фурсов: Можете да правите снимки на фона на всичко. Що се отнася до личните превозни средства, знаещите казват, че на генералните конструктори не се полага „Чайка“ – само „Волга“. Така, че едва ли „Мерцедес“-ът едва ли е бил на Челомей!? Но той какво - на „Запорожец“ ли да се вози?

Отхвърлянето на скока към посткапиталистическото бъдеще, дори опитът му, е придружено от завой към сближаване със Запада, въпреки че съветският елит не използва думата „конвергенция“. Но се използва активно от интелектуалния "обслужващ персонал".

Води се сближаване със Запада чрез Римския клуб, Тристранната комисия. Съветският елит започва да се включва в редица международни проекти. Отначало онези групировки на Запад смятат, че тактически със СССР може да се играе „за равенство“ за 10-15 години, но до средата на седемдесетте години те са победени от финансистите и корпоратокрация, а самият СССР загуби стратегическата си инициатива. На Запад те усещат слабостта на Съветския съюз, превръщането му в традиционна квази-империя, която може да бъде смазана. Те разбират че в СССР ще има необходимите „съучастници“ по отношение на такава фалшива интеграция.

Водите мисълта до темата за конспирацията?

А. Фурсов: Това не е конспирация. Това е дългосрочен политически и икономически (геоисторичен) проект.

Ако Андропов не беше станал генерален секретар, а Шолоков (както според някои доклади планира Брежнев), то според вас Съветският съюз би ли оцелял до днес?

А. Фурсов: Мисля че не. Не считам Андропов за независима фигура: умел партиен опортюнист, който за пръв път се издига от Кусинен, а след това, до известно време, от Суслов. По-скоро случайно той застана на чекистите, които се оформят като отбор още през четиридесетте и петдесетте години. Веднъж издигнал се, Андропов се опитва да създаде свое лично разузнаване, начело с Евгений Питовранов - т. нар. „фирма“. По тази линия той се стреми да интегрира СССР в западния свят на равна основа, наивно вярвайки, че това е възможно. При него КГБ е толкова надуто, че е трудно да се говори за каквато и да е ефективност.

През седемдесетте години в СССР се оформя социална група, която залага на замяна на социално-икономическата система. Тези хора едва ли щяха да разбият Съветския съюз, те просто искаха да изтласкат КПСС от властта. Тази група се състои от представители на държавната сигурност, партийната номенклатура и сенчестия капитал, които започват да се развиват активно, след като непланираните 170-180 милиарда долара идват в страната през 1974-1975 г., след световната петролна криза.

Сивата икономика се контролира от тази част от КГБ, която се стреми да я интегрира в света, използвайки незаконни канали. В противен случай тя не би била в състояние да функционира и да върши своя „бизнес в сянка“. Към средата на 80-те години тези хора си поставят задачата да легализират капитала и пълния достъп до властта. Още в средата на седемдесетте започват подготовката за „бригади“, които трябва да разбият системата.

Кой беше избран там и по какви принципи?

А. Фурсов: Избираха се суетните, алчни, тесногръди хора, които биха могли да бъдат манипулирани. И в този случай - лесно да предадат... Горбачов, Шеварнадзе, разбира се. И най-младият екип - тези, които са учили в Международния институт за анализ на приложни системи - Чубайс-Гайдар и други. Слоеста система от пълзящо завземане на властта се формира с глупавото убеждение, че Западът ще им позволи да седят на една и съща маса при равни условия. Още през 1987-1988 г. процесът започна да излиза извън контрол, става въпрос за демонтаж не само на системата, но и на СССР. Процесът е прихванат и Олбрайт правилно казва, че най-голямото постижение на Буш-старши и неговото ръководство е процесът на разпадането на съветската империя.

Но обратно, към средата на шейсетте години, когато започва спирането на научно-техническия прогрес и динамиката на деградацията започва. За мен две години са символично важни в това отношение - 1967-та и 1968-та. 1967 г. е юнското пленарно заседание на Централния комитет на КПСС, което всъщност погребва последните опити да се влезе в бъдещето и започва деградацията на съветската система. 1968 г. е ясен старт на подобен процес на Запад, най-ясно проявен в т. нар Студентска революция. В допълнение към политическия аспект, тя имаше и психично-исторически аспект. Всъщност това е появата на Тристранната комисия на челно място в западното общество. Да, западната образователна система се нуждае от промени, подобрения, но резултатът от 1968 г. е влошаването на тази сфера, която изпада в разпад. Поколението от 1968 г. подготвя следващото, още по-нещастно поколение политици, икономисти, учени: „слепите напътстват слепите“. И след 1991 г. плодовете на тези социални несъвършенства се изсипаха на нас.

В началото на осемдесетте години три групи американски специалисти, поръчани от Рейгън, дават прогноза за световното развитие. И трите групи, които работят независимо една от друга, стигат до сходни изводи: кризата идва, първата ѝ вълна - 1987–1988 г., втората - 1992–1993 г. Освен това в капиталистическия сегмент на световната система производството щеше да намалее с 20–25%, в социалистическия сегмент - с 10–12%.

Какво прогнозират политически?

А. Фурсов: Според прогнозите, във Франция и Италия комунистите идват на власт - или в съюз с други сили, или независимо. Във Великобритания - левицата на лейбъристите. САЩ ги очакват негърски бунтове в големите градове. След появата на прогнозите отслабването на Съветския съюз от категорията на политическите задачи на западните елити премива сред критично важните. Въпреки че не за всеки: Рейгън, например, не е привърженик на унищожаването на Съветския съюз, той иска просто да го отслаби максимално. В много по-голяма степен британците се интересуват от унищожаването на Съветския съюз. И германците, разбира се, след като Горбачов прави възможно въвеждането на Аншлуса на ГДР от Западна Германия.

Разрушаването на Съветския съюз отлага глобалната криза за дълго. Но през 2008 г. връхлита отново. Днес живеем в продължаваща криза, която се залива с пари. 2018 г. и 2019 г. показаха, че световната система (не икономиката, а световната система като цяло) е в състояние на прегряване. Обикновено в такива случаи следва световна война, но през XXI век, когато всичко е натъпкано с ядрени оръжия и когато дори Латинска Америка е напълно с индустриална икономика, Африка остава единственият континент, на който може да се води война. Въпреки че това не решава никакви проблеми.

И тогава се появи коронавирусът ...

А. Фурсов: Което по ерзац начин решава много от проблемите, които войната обикновено решава. И в края на краищата могат да обявят втората вълна, както чухме. Преди около два месеца казах, че втората вълна няма да бъде вирусна вълна, а появата на някакво сериозно движение. Тогава си помислих, че ще е нещо екологично, водено от някоя Тунберг или друг. Но такова движение не възникна. Нещастната Тунберг изненадващо едва ли не мълчи, като избухва само, че „пандемията“ е полезна за околната среда. Според тази логика, ако всички хора умрат, вероятно би било още по-добре за такива „еколози“.

Но избухна в САЩ!

А. Фурсов: Да, психична епидемия се развихри в Съединените щати, защото „наводнението”, разбира се, е „индуцирана” психична епидемия и се разпространи в Европа. Движението се оказа не екологично, а по форма – негърско-нацистко, което обаче е подкрепено от част от белите и е още по-насочено от белите от Демократическата партия плюс клана Обама. САЩ са на ръба на гражданска война. Ясно е защо избухна там. По-нататъшната битка за господство в света до голяма степен зависи от това дали Тръмп остава президент. Въпросът, разбира се, не е толкова в него лично, а в онези сили, които стоят зад него и нарушават крайната глобалистична парадигма от последните тридесет години. Ако Тръмп остане, тогава точката на връщане няма да бъде премината и ще може да се постави смело голям кръст на процеса на глобализация.

Като цяло глобализацията често се бърка с два други процеса - интернационализация и интеграция. Ако глобализацията се дефинира като просто разширяване на зоната на взаимодействие на различни икономически системи, то тя може да се отведе към неолитната революция. Всъщност глобализацията е скорошен процес. В началото капитализмът е интернационализация на икономиките чрез търговия. Тогава, в индустриалната ера, се осъществява интеграция. Технически глобализацията се свързва с научно-техническата революция, тоест с нематериалните, информационни фактори. Социално-политическата страна на глобализацията е унищожаването на Съветския съюз и превръщането на Съединените щати в единствената суперсила. Докато СССР съществуваше, глобализацията в сегашния си вид не можеше да съществува, тъй като има две алтернативни световни системи. Въпреки че от края на шейсетте години ерозията на световната социалистическа система започва и до началото на осемдесетте години става очевидна, докато съществува СССР, глобализацията под формата, в която тя "избухва" след 1991 г., е невъзможна. Неслучайно Кисинджър казва, че "глобализацията" е нова форма на американско господство в света.

Вярно, еднополюсният свят бързо приключва благодарение на действията на самите Съединени щати. Освен това се оказва, че капитализмът е изчерпал всички некапиталистически зони в света. Планетата е поставила ограничение за широкото развитие на капитализма, докато такива институции като държавата, политиката, гражданското общество и масовото образование застават на пътя на вътрешното му засилване. Господарите на капиталистическата система демонтират всичко това от средата на 70-те години. "Интензификацията" на капитализма означава, че обект на лишения трябва да бъдат онези групи, които преди са живели добре поради експлоатацията на външния свят. Сега те трябва да консумират по-малко и да имат по-малко социална защита. Именно към това обективно тласкат лудостите, свързани с коронавируса и Флойд. Последното, в частност, се използва за демонтиране на такава институция на съвременното общество като полицията.

Тук се натъкваме на интересно нещо. Навремето казах, че не е нужно да привеждате всички глобалисти в една купчина. Има умерени, които изхождат от факта, че трябва да има държава, но под контрола на МВФ, Световната банка и т.н. Има крайни глобалисти, които смятат, че не трябва да има държави - само големи корпорации: компании като Източноиндийската, „големи Венеции“ и други подобни. В преддигиталната ера крайните глобалисти бяха ограничени от следното: те се нуждаеха от железния юмрук на държавата, който със своите военни бази и самолетоносачи гарантират „буржоазната“ защита. Това са САЩ. В такава ситуация, докато съществуват Руската федерация и КНР, демонтирането на САЩ е невъзможно. Обаче сега имам тревожно усещане, че глобалната дигитализация може да направи възможно обезсилването на водещите държави почти едновременно: във всяка от обикновените държави се въвежда „цифрова държава“ и те стават аватари на глобалната мрежа на „дълбоката държава“. Истинските лидери на тези държави остават без функции, а цифровите работници по целия свят бързо се обединяват. Тоест, не да се унищожи първо Русия, след това Китай, след това САЩ. Това се прави едновременно на принципа на домино. Световната „къща“ може да падне, ще остане цифрова мрежа, която контролира както самолетоносачи, така и социални мрежи. В такава ситуация „материално-институционалното“ състояние не може да бъде разбито, това е празна обвивка, на която се приписват всички провали и неуспехи.

Колко реалистична е такава прогноза?

А. Фурсов: Не казвам, че всичко ще протече така. Но помнете Хънтингтън, който е най-известен сред нас с доста слабата си книга за сблъсъка на цивилизациите. Всъщност тази „слабост“ е нарочна. Хънтингтън е сериозно лице, пряко свързано с американската разузнавателна общност. Сблъсъкът на цивилизациите е концептуален вирус, който е специално лансиран, за да отклони вниманието от реални проблеми. През 70-те години Хънтингтън подготвя затворен доклад, в който показва, че още по това време е имало значителна преориентация на западните разузнавателни служби от държавата към транснационалните корпорации и корпоратокрацията. Заедно с тази преориентация, спецслужбите станаха автономен играч в световната система, спъвайки престъпния ѝ компонент. Тези процеси, свързани със специални услуги (преориентация, автономия, криминализация), изглежда са били неразделен елемент при формирането на "дълбоки държави" в най-големите държави на света, включително СССР. При тези условия трябва обективно да се развие тенденцията за координиране на действията на тези структури и формирането, ако не и мегаструктура, на мрежата, която става основен бенефициент на глобализацията като цяло и на нейния престъпен компонент в частност. Тъй като спецслужбите се нуждаят от собствена икономическа база, те поставят под контрол наркотрафика. Краят на ХХ и началото на ХХI век демонстрира взаимното проникване на специалните служби: ЦРУ и силовиците работят за „младите реформатори“ (макар че по-скоро работят за тях) и седят в бордовете на официално руските корпорации, а бившите членове на ПГУ присъстват в бордовете на банките на Рокфелер. Дигитализацията може да даде на това „сливане в екстаз“ завършена форма.

Ако „нулирането“ на държавата с помощта на цифрите на глобалната матрица на нетокрацията се осъществи, то по някакъв начин ще бъде подобно на преориентационната автономия на специалните служби, случваща се през 70-те години и по-късно.

Сравнително казано, в държава Х се създава дигитална държава и реалният режим е „обезсилен“. Той дори може формално да бъде запазен, но - като врата, рисувана върху платно. Пинокио, Пиерто, Малвина и останалите ще играят играта с другите Пинокио, Пиеро и Малвина в други дигитални държави, а лидерите на „обикновените“ държави ще бъдат изложени като Карабас-Барабас, както в кампанията срещу Тръмп.

Но защо в тази цифрова картина на света са нужни самолетоносачи? Системата на глобален цифров концентрационен лагер и така ще контролира всеки човек.

А. Фурсов: Самолетоносачите ще могат да изпълняват друга функция в такъв песимистичен сценарий. Основното обаче е, че в социално-системен смисъл цифрата вече не е капитализъм…

... а робството!

А. Фурсов: Не. Робството е отчуждение на човешкото тяло, а тук съзнанието, подсъзнанието и човешкото поведение са отчуждени. Това е посткапиталистически свят, в който обектът на отчуждение е духовната сфера. Преди да го отнемат, те трябва да унищожат масовото образование и наука в световен мащаб, да поставят под контрол човешката генетична система (да въведат геномен паспорт). Друго нещо е, че това не е прост процес, може да има проблеми по пътя. По принцип всичко може да се срине.

Но хората, които се стремят към трансформация на света, не могат да живеят без развитие, духовно движение, а цифровото управление е система, която опростява цялата система на човешкото поведение. Той е превърнат в биоробот с дадените критерии за добър гражданин, с присъждането на точки за изпълнение. Креативен човек няма да се впише в тази система.

А. Фурсов: В затворените системи ентропията се увеличава и те се израждат сравнително бързо. Всяка затворена система има много ограничени възможности за развитие. Сигурен съм, че дигиталната система няма да обхване целия свят, огромни части от Африка, Азия, Латинска Америка, мюсюлманският свят ще останат извън него. Тъй като механизмът за затваряне е вграден в новата система, вероятно този вариант ще бъде приложен тук, подобно на разпадането на Римската империя. Не изключвам възможността за схемата, която Ибн Халдун през XIV век е дал на арабския изток: племето бедуини идва и посича затлъстелия връх. Първото поколение не само изземва, но и засилва властта, второто поколение разширява границите, третото поколение инвестира в изкуство и наука, а четвъртото поколение ... деградира. Пристига поредната вълна от бедуини и започва нов цикъл. Затворената система в един момент може да се превърне в лесна плячка за новите варвари.

Но творческите хора винаги ще се борят срещу такава система. Твърдите цифрови рамки няма ги устройват.

А. Фурсов: Но това ще бъде основното противоречие. От една страна, системата се основава на строг контрол над съзнанието и поведението, от друга, за нормалното функциониране, да не говорим за развитието, има нужда от определен процент хора с нестандартно мислене и в резултат на това поведение.

Разбира се, историческите аналогии са повърхностни, но европейският XV век е много поучителен. След „черната смърт“, която в средата на четиринадесети век коси Европа (двадесет милиона от шестдесет милиона души), има недостиг на работна ръка и въпреки че дотогава крепостното право на практика изчезна, лордовете решават да възстановят строгия контрол над селяните. Две поколения по-късно в Европа избухват едновременно три въстания: шомпи (вълнени гащи) в Италия, „белите шапки“ във Франция и селяните, водени от Уот Тайлър в Англия. Тези три въстания през 1378-1382 г. пречупват гръбнака на феодализма.

В резултат на това през първата половина на XV век лордовете се сблъскват със ситуация: или губят социални привилегии и стават просто богати хора, като заможни селяни или граждани (с други думи, дават привилегии "надолу"), или предават привилегиите "нагоре" и се предават пред кралете и херцози, с които винаги са били във вражда. Ясно е, че и те ще бъдат смазани, но феодалите ще запазят социалния си статус, макар и ограничен.

Повечето избират втория вариант. В резултат на това се появяват много жестоки монарси - Хенри VII в Англия и Луи XI във Франция. Съвременниците ги наричали „нови монархии“, защото смазват и долните, и горните. Възниква изключително репресивна държава, каквато в традиционното Средновековие не е имало. В отговор на тази репресивна новост, Макиавели въвежда новия термин lе stato („държавата“) - в самия смисъл, в който днес използваме този термин. Изборът на джентълмените е прост и жесток: или репресивни режими, които ще смажат не само долните класи, но и горните, или „демократизация“. Мисля, че попадайки в подобна ситуация, сегашните „елити“ по света ще изберат репресивен цифров режим, който поставя и населението, и самите тях под контрол, но им дава още шестдесет или седемдесет години, или дори век историческа отсрочка.

Така през следващите 10-15 години ще има борба за прехода към нова система. Освен това ще има няколко варианта за преминаване към нея. Припомням, че от Средновековието до модерността има три варианта за преход: френски, немски и английски. Конкретните форми и резултати от прехода към посткапиталистическия свят ще бъдат определени в ожесточената социална дарвинистка борба за бъдещето, за това кой какво ще отсече. Изглежда, че двете зони на световната система на бъдещето вече са тук - това са потопена в неоархаика Африка и Китай с неговата система от социални оценки. Но в Русия, Латинска Америка, Щатите, Европа, мюсюлманския борба тепърва предстои.

Какво правим в тази ситуация?

А. Фурсов: Не давам съвети от този вид. Аз съм учен, а не политик. Основното при всякакви обстоятелства е човекът - защитник на семейството си, и гражданинът - защитник на родината си, опитвайки се да живее достоен и интересен живот.

Валентин Катасонов наскоро говори за кризата през 2020 г. в напълно апокалиптични тонове. Споделяте ли това мнение?

А. ФУРСОВ. Не съм привърженик на подобни прогнози. Апокалипсисът не е моят език. Моят език е крайната фаза на системната криза на капитализма. Що се отнася до Русия, тук ситуацията донякъде напомня началото на ХХ век. Когато ме попитаха наскоро: „В коя година се оказахме?“ Отговорих: през 1904г. Следват или 1903-та, или 1905-та.

Теоретично това възможно ли е?

А. Фурсов: Теоретично всичко е възможно! За да преодолеем кризата с минимални загуби, нашият елит трябва да започне да се идентифицира с по-голямата част от населението. Хората трябва да чувстват обществото си като социално справедливо. Защо Съветският съюз натрупа раздразнение през последните двадесет години? Не само по икономически причини. Хората видяха, че върхът не вярва във високите принципи, които обявява, обществото става все по-малко и по-малко справедливо.

Това има нещо общо с написаното от Лесков - писател не по-малък от Толстой или Достоевски. Основната му идея е, че основният враг на селянина не е собственикът на земя, не е „буржоазията“, а същият селянин, който е тръгнал от калта към богатството. Това е много важно, тъй като хората, които са се измъкнали от калта към богатството, сега най-силно смазват населението: като полупроститутките от днешните „реалити шоута“, които смеят да крещят нещо за „голтаците“, че не трябва да им се помага.

А те самите са "аристокрация"!

А. Фурсов: Аристокрация на сметището." Основният им проблем е, че дори „боклукът“ може бързо „да се изяде“.

Какво мислите за днешния Китай?

А. Фурсов: Колкото повече икономически успех има КНР, толкова повече социални проблеми ще има. Няма да се изненадам, ако след петнадесет до двадесет години тази страна се разпадне на Север и Юг. Китай казва, че е готов да поеме глобалната тежест, но това не е световна сила, а е "автоцентрична" страна.

... която не предлага на света никаква идеология!

А. Фурсов: Абсолютно. Освен това китайците са блестящи имитатори на нечии други. Мисля, че Китай ще има толкова сериозни проблеми през следващите десетилетия, че вече няма да му се занимава с останалия свят. Винаги съм бил противник на гледната точка, че Китай уж е лидер на XXI век. Подобни дискусии са водени за Япония през 70-те години и приключват в края на 80-те и началото на 90-те години. И въпреки че Китай е много по-мощна страна от Япония, мисля, че ще стане нещо подобно. Освен това не трябва да забравяме точно кога и как „скочи“ Китай. Той „изскочи“, когато СССР се разпадна и това обяснява много.

Има ли шанс Русия да излезе от световния капан?

А. Фурсов:Има шанс. Русия има голям опит да изскача от капаните, когато има криза по целия свят. Но това не означава, че винаги ще бъде така. Да се надяваме и да работим върху това. Има една прекрасна теза на Антонио Грамши: „Песимизмът на разума и оптимизъм на волята“. Оптимизмът на волята е готовност да се бориш до смърт за своята страна, за традиционните ценности, така че противникът ясно да осъзнае, че дори руснаците да не спечелят, то ще унищожат врага си!

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели