/Поглед.инфо/ Приятели и врагове, изток и запад, горе и долу, град и село, бели и черни, север и юг са изложени на заличаващия различията натиск на лавинообразно увеличаващите се рискове на цивилизацията. Не е достатъчно да се каже само, че рисковите общества не са класови общества. Те разгръщат в себе си базисно демократична, взривяваща всички граници динамика на развитието, която води дотам, че цялото човечество бива поставено в единното положение на цивилизационна самозаплаха.

Глобализация на рисковете на цивилизацията

Мизерията е йерархична, смогът е демократичен. С разпространяването на рисковете на модернизацията – със застрашаването на природата, здравето, изхранването и т.н. – социалните различия и граници се релативизират. От това все още се правят най-различни изводи. Но обективно, в рамките на своя обсег на действие и сред засегнатите, рисковете имат изравняващ ефект. В това се съдържа една непозната досега политическа сила. И в този смисъл рисковите общества не са класови общества; рисковите позиции, характерни за тях, не могат да се схващат като класови позиции; конфликтите съответно не могат да се схващат като класови конфликти.

Това ще стане още по-ясно, ако се вземе предвид специфичната форма, особения образец на разпределение на рисковете на модернизацията: те притежават иманентна тенденция към глобализация. Индустриалното производство създава универсализъм на заплахите, независим от конкретното място на тяхното пораждане: на практика веригите на хранителните продукти свързват всеки отделен човек с всички останали хора на земното кълбо. Те минават под границите. Киселинното съдържание на въздуха разяжда не само скулптурите и произведенията на изкуството, но отдавна вече е разложило и модерните митнически бариери. И в Канада моретата са с високо съдържание на киселини, и в северните върхове на скандинавските планини умират гори.

Тази тенденция към глобализация води до възникването на такива форми на застрашеност от рисковете, които в своята всеобщност са неспецифични. Там, където всичко се превръща в заплаха, вече нищо не е опасно. Там, където няма спасение, може и да не се мисли за рисковете. Екологичният фатализъм относно края на света отклонява махалото на частните и политическите настроения във всички възможни посоки. Действието и без друго е явление от вчера. Вероятно повсеместните и упорити пестициди ще ни помогнат да се справим с насекомите?

Ефектът на бумеранга

В глобализацията се съдържа – все пак ясно разграничим от нея – образец на разпределение на рисковете, в който се крие значителен политически експлозив: рано или късно те засягат и онези, които ги произвеждат или печелят от тях. При своето разпространение рисковете пораждат социален ефект на бумеранга: и богатите, и силните не са застраховани от тях. „Латентните странични ефекти“ дават обратно отражение и върху центровете на своето производство. Самите актьори на модернизацията попадат неизбежно и без изключение във вихъра на опасностите, които те създават и от които печелят. Това може да се случи в най-различни форми…

Този социален ефект на кръгообразно пораждане на заплахи може да се генерализира: в убежището на рисковете на модернизацията рано или късно се стига до единство на жертви и виновници. В най-лошия случай, който е атомния взрив, това е очевидно: той унищожава и онзи, който пръв атакува. Тук вече става съвсем ясно, че земята се е превърнала в центробежно място, което вече не познава разликите между богати и бедни, между бели и черни, между Юга и Севера, между Изтока и Запада. Ефектът обаче е налице едва тогава, когато вече е налице, след което вече не е налице, защото нищо не е останало. Тази апокалиптична заплаха не оставя следователно никакви доловими следи в момента на самата заплаха…

Нещата са по-различни при екологичната криза. Тя подкопава естествените и икономическите основи на селското стопанство, а заедно с това – и на снабдяването на населението като цяло. Тук стават видими влияния, които намират отражение не само в природата, но и в кесиите на богатите, в здравето на силните. Могат да се доловят много пронизителни, апокалиптични тонове и от устата на компетентните хора, съвсем независимо от техните партийнополитически пристрастия.

Екологично обезценяване и екологично отчуждаване

Следователно ефектът на бумеранга не се отразява само в директната заплаха за живота, той може да се прояви и по отношение на такива основни блага като парите, собствеността, легитимността. Той засяга не само отделния виновник, упражнявайки непосредствено обратно въздействие върху него. Той въвлича всички – без изключение и разлика: измирането на горите води не само до изчезването на цели видове птици, но и до снижаване на икономическата стойност на собствеността върху гори и земи. Там, където се строи или се планира строеж на атомна електроцентрала или топлоелектроцентрала, падат цените на парцелите. Градските и индустриалните области, аутобаните и основните съобщителни артерии замърсяват почвата в близост до тях…

Застрашаването и разрушаването на природата и околната среда, новините за наличие на отрови в хранителните продукти и в предметите за потребление, заплашващите да се случат или вече случилите се отровни, химически и ядрени злополуки действат като пълзящо или галопиращо обезценяване и отчуждаване на правата върху собствеността. Чрез невъзпрепятстваното производство на модернизационни рискове се провежда – в последователни стъпки и скокове, понякога с катастрофални тенденции – политика на трайно умъртвяване на земята… Отвъд идеологическите битки на бойното поле на пазарните шансове всеки провежда една насочена срещу всички останали политика на „изпепелената земя“, при това с поразителен, но в редки случаи траен успех. Онова, което е заразено или се смята за заразено – това разграничение става почти незначително от гледна точка на социалния и икономическия упадък на ценностите, – може да принадлежи на този, комуто принадлежи, или на този, който го пожелае.

Без да се променя юридическото право на собственост, притежанието става ненужно и лишено от стойност. В случая с „екологичното отчуждаване“ имаме работа следователно със социално и икономическо отчуждаване на собствеността при нейното юридическо запазване. Това важи в еднаква степен както за хранителните продукти, така и за въздуха, почвата и водата. То важи за всичко, което живее в тях, преди всичко обаче – за онези, които съществуват благодарение на това, което живее в тях. Това, че вече се говори за „жилищни отрови“, показва съвсем ясно, че всичко, което конституира нашето цивилизационно всекидневие, може да бъде заразено.

Основното прозрение, което стои зад всичко това, е пределно елементарно: всичко, което заплашва живота на тази земя, заплашва и собственическите и комерсиални интереси на онези, които печелят от превръщането на живота и средствата за живот в стока. По този начин възниква истинско и системно изострящо се противоречие между интересите към собственост и печалба, които дават тласък на процеса на индустриализация, и неговите най-разнообразни следствия, които застрашават и отчуждават собствеността и печалбите (да не говорим за притежанието и печалбата от живота).

Така в най-напредналия стадий на цивилизацията при реакторна или химическа катастрофа се появяват отново „бели петна“ върху картата на земята, паметници, напомнящи за онова, което заплашва. Също така злополуките с най-различни отрови, внезапно откритите депа за отровни отпадъци превръщат съответните населени места в „селища за отровни отпадъци“, земята – в „необработваема и ненужна“. Съществуват обаче и най-разнообразни ранни и скрити форми. Рибата от заразени водоизточници застрашава не само хората, които я ядат, но тъкмо поради това – и всички онези, които се издържат благодарение на нея. При заплаха от смог страната умира за известно време. Цели индустриални региони се превръщат в призрачни градове.

Това е ефектът на бумеранга: спират всички колела на индустриите, причинили щетите. И не само техните. Смогът изобщо не се интересува от причинността. Той засяга всички без изключение и разлика и независимо от участието им в предизвикването му. И за планинските курорти смогът не е реклама или касов хит. Постановеното със закон задължение най-високите концентрации на отрови във въздуха да се оповестяват публично (подобно на температурите на въздуха и водата) би трябвало да превърне много бързо курортните администрации и ваканционната индустрия, които засега все още са привърженици на политиката на борба срещу дефинициите на риска, в решителни привърженици на ефективната политика на борба срещу вредните вещества.

Рисковите позиции не са класови позиции

По този начин с генерализирането на рисковете на модернизацията се отприщва социална динамика, която вече не може да бъде схваната и разбрана в категориите на класовото общество. Собствеността имплицира лишеност от собственост и заедно с това отношения на социално напрежение и конфликт, в които могат взаимно да се формират и трайно да се утвърдят социални идентичности като например „онези там ‘горе’, а ние тук ‘долу'“. Съвсем различна е ситуацията с рисковите позиции. Който е застрашен от опасности, е в неизгодна позиция, но със сигурност не лишава другите, незастрашените, от каквото и да било. Застрашеността и незастрашеността от рисковете не поляризират хората така, както собствеността и лишеността от собственост. Формулирано като аналогия, това означава, че на „класата“ на застрашените не противостои „класа“ на незастрашените. На „класата“ на застрашените противостои във всеки случай „класата“ на все-още-незастрашените. Бързо нарастващата инфлация на невредимостта води до това, че и тези, които днес все още са „заможни“ (разполагащи със здраве и добро самочувствие), утре вече ще бъдат в редиците на бедните, които разчитат на здравните каси, а в други ден – в групата на лишените от права инвалиди и застрашените.

Безпомощността на властите пред лицето на злополуките с отровни вещества и скандалите с отровни отпадъци, както и заплашително свличащата се лавината от въпроси, които се отнасят до правата, компетенциите и компенсациите на щетите, говорят недвусмислено за това. Това означава, че свободата от рискове може да се превърне за една нощ в необратима застрашеност от рискове. Конфликтите, възникващи във връзка с рисковете на модернизацията, имат системни причини, които се съдържат в двигателя на прогреса и печалбата. Те се отнасят до мащаба и разпространението на заплахите и на произтичащите от тях претенции за компенсация на щетите и/или за принципна промяна на курса. В тях се поставя въпросът дали можем да продължаваме да експлоатираме безогледно природата (включително и нашата собствена), а заедно с това – и въпросът дали нашите понятия за „прогрес“ и „благополучие“, за „икономически растеж“ и „научна рационалност“ са все още верни. В този смисъл конфликтите, които тук избухват, придобиват характера на цивилизационни идеологически борби за правилния път на модерността. В някои отношения те приличат повече на религиозните борби през средновековието, отколкото на класовите конфликти през XIX и началото на XX в.

Индустриалните рискове и разрушения не спират и пред държавните граници. Те свързват живота на една тревичка в баварската гора с международните споразумения за ефективна борба с вредните вещества. Никоя нация не може вече да се справи с наднационалните мащаби на движението на вредни вещества, разчитайки единствено на собствените си усилия. Отсега нататък индустриалните страни ще трябва да се различават и по своите национални „емисионни, респективно имисионни, баланси“. С други думи, възникват международни неравенства между различните индустриални държави с „активни“, „изравнени“ и „пасивни“ баланси на вредните вещества или още по-ясно формулирано – между бълващи отпадъци страни и страни, които трябва да измиват и да дишат мръсотията на другите, да плащат с висок процент на смъртните случаи, с отчуждаване и обезценяване на собствеността. Скоро и социалистическата „общност на братските държави“ ще трябва да си даде сметка за това разграничение и за съдържащия се в него конфликтен потенциал.

Рисковите позиции като съдба

На невъзможността рисковете на модернизацията да бъдат наднационално манипулирани отговаря начинът на тяхното разпространяване. Тяхната невидимост не оставя дори на потребителя каквато и да било възможност за решение. Те са продукти, които потребителите несъзнателно носят на гръб, които гълтат и вдишват между другото. Те са „слепи спътници“ на нормалното потребление. Движат се с вятъра и водата. Могат да бъдат скрити във всичко и всеки; съпътстват най-необходимото – въздуха, храната, облеклото, жилищното обзавеждане и т.н.: всички те иначе строго охранявани зони на модерността. За разлика от богатствата, които привличат, но могат и да отблъскват, по отношение на които обаче винаги е възможен и необходим избор, решение, рисковете и щетите се промъкват навсякъде скрито и невъзпрепятствано по отношение на всяко свободно (!) решение. В този смисъл те водят до появата на непозната досега предопределеност, до един вид „цивилизационна съдбовност на рисковете“. В някои отношения тя напомня съдбата на съсловията през средновековието. Сега в развитата цивилизация е налице един вид съдба на застрашените, с която човек се ражда и която не може да избегне в резултат от каквото и да било постижение – с тази „малка разлика“ (но с голямо значение), че всички ние се сблъскваме с нея.

Следователно в развитата цивилизация, която идва, за да премахне всяка предопределеност, да открие възможности пред хората сами да вземат решения, да ги освободи от принудите на природата, възниква непозната досега, глобална, обхващаща целия свят съдбовност на заплахите, по отношение на която не съществуват почти никакви индивидуални възможности за вземане на решение – вече само поради това, че вредните и отровни вещества са здраво свързани с природната база, с елементарните жизнени процеси в индустриалния свят. Преживяването на тази недостъпна за индивидуални решения сполетяност от рисковете обяснява шока, безсилния гняв и чувството за безперспективност, с които мнозина реагират на най-новите постижения на техническата цивилизация – противоречиво и критично с оглед на собствените си интереси: възможно ли е изобщо да се постигне и запази критична дистанция по отношение на онова, което не може да се избегне? И трябва ли само защото не можем да го избегнем, да се откажем от критичната дистанция и да се примирим с неизбежното – с насмешка или цинизъм, с безразличие или възторг?

Новите международни неравенства

Изравняването на рисковите позиции в световен мащаб не бива обаче да заблуждава относно новите социални неравенства с оглед на застрашеността от рискове. Те възникват най-вече там, където класовите и рисковите позиции се припокриват – включително и в международен мащаб: пролетариатът на световното рисково общество се заселва под фабричните комини, в близост до рафинериите и химическите фабрики в индустриалните центрове на Третия свят. „Най-голямата индустриална катастрофа в историята“ (Der Spiegel) – злополуката с отрови в индийския град Бопал, накара световната общественост да осъзнае това обстоятелство. Рисковите индустрии са преместени в страните с ниски заплати. И това не е случайно. Съществува недвусмислена „притегателна сила“ между крайната бедност и крайните рискове. На разпределителната гара на рисковете спирките, които са най-неразвитите „провинциални дупки“, се радват на особена популярност. И онзи, който все още си мисли, че отговорните регулировчици не знаят какво правят, е наивен глупак. За това говори и установената „по-висока степен на приемане“ на „новите“ (създаващи работни места) технологии от страна на безработното (!) провинциално население.

…

Класовите общества са такива общества, в които отвъд пропастта между класите става дума за видимото задоволяване на материалните потребности. Тук си противостоят гладът и изобилието, властта и лишеността от власт. Нищетата не се нуждае от самопотвърждаване. Тя просто съществува. На нейната непосредственост и очевидност съответства материалната очевидност на богатството и властта. В този смисъл очевидностите на класовите общества са очевидности на културата на видимостта: кокалестият глад контрастира на тлъстата ситост, палатите – на колибите, разкошните одежди – на дрипите.

Тъкмо очевидността на непосредствено видимото вече не е валидна в рисковото общество. Видимото попада в сянката на невидимите заплахи. Онова, което е недостъпно за непосредствено възприемане, вече не съвпада с недействителното, дори може да притежава по-висока степен на действителност. Непосредствената потребност влиза в конкуренция с познатото рисково съдържание. Светът на видимия недостиг или на видимия излишък загубва очертанията си под могъщата сила на рисковете.

Съревнованието между възприемаемото богатство и недостъпните за възприятието рискове не може да бъде спечелено. Видимото не може да се съревновава с невидимото. По логиката на парадокса обаче тъкмо поради това невидимите рискове ще спечелят съревнованието.

Утопията на световното общество

Така тъкмо в отричането и в недостъпността на рисковете за непосредствено възприемане възниква обективната общност на застрашените от рисковете. Зад многообразието от интереси застрашително нараства действителността на рисковете, която не признава никакви социални и национални различия и граници. Зад стените на безразличието бързо расте опасността. Това, разбира се, в никакъв случай не означава, че пред лицето на нарастващите рискове на цивилизацията се установява истинска хармония. Тъкмо в начините на отнасяне към рисковете се появяват най-различни нови социални диференциации и конфликти. Те вече не следват схемата на класовото общество. Пораждат се преди всичко от двойствеността на рисковете в развитото пазарно общество: тук рисковете вече не са само рискове, а и пазарни шансове.

Тъкмо в хода на разгръщане на рисковото общество се разгръщат и противоположностите между онези, които са засегнати от рисковете, и онези, които имат изгода от тях. Също така нараства социалното и политическото значение на знанието, а заедно с това – и разполагането със средства за организация на знанието (наука и изследователска работа) и на неговото разпространение (масмедии). В този смисъл рисковото общество е и общество на знанието, медийно и информационно общество. По този начин в него се появяват нови противоположности между онези, които произвеждат дефиниции на риска и другите, които ги потребяват.

…

В този смисъл рисковото общество произвежда нови противоположности на интереси и една нова непозната досега общност на застрашените, чийто политически потенциал е все още неясен. В степента, в която заплахите на модернизацията се увеличават, генерализират и в степента, в която премахват все още съществуващите зони на незастрашеност, рисковото общество (в противоположност на класовото) разгръща тенденция към обективно уеднаквяване на формите на застрашеност под формата на глобални рискови позиции. В граничния случай приятели и врагове, изток и запад, горе и долу, град и село, бели и черни, север и юг са изложени на заличаващия различията натиск на лавинообразно увеличаващите се рискове на цивилизацията. Не е достатъчно да се каже само, че рисковите общества не са класови общества. Те разгръщат в себе си базисно демократична, взривяваща всички граници динамика на развитието, която води дотам, че цялото човечество бива поставено в единното положение на цивилизационна самозаплаха.

В този смисъл рисковото общество разполага с нови източници на конфликт и съгласие. На мястото на преодоляването на дефицита идва преодоляването на риска. Макар съзнанието за него и политическите форми на неговата организация (все още) да не са изградени, вече може със сигурност да се каже, че в отприщената от рисковото общество динамика на разгръщане на заплахите то подкопава границите на националните държави, също както и границите на обединенията на националните държави и на икономическите блокове…

Следователно цивилизационният потенциал на самозаплаха, който се разгръща в процеса на модернизация, прави утопията за световно общество малко по-реална или поне по-неизбежна. Също както през XIX в., от страх, че ще бъдат наказани с икономически провал, хората е трябвало да се научат да се подчиняват на условията на индустриалното общество и на наемния труд, така и днес, и в бъдеще, те ще трябва да се научат, поради страх от цивилизационен апокалипсис, да седнат на една маса и отвъд всички граници да намерят и наложат решения за причинените от самите тях заплахи. Днес вече се усеща натиск в тази посока…

От солидарност в бедността към солидарност от страх?

Дори политическият израз да не е съвсем ясен, а политическите последици да са многозначни, едно е ясно: в прехода от класово към рисково общество започва да се променя качеството на съвместните форми на съществуване. Схематично казано, в тези два типа модерни общества намират израз напълно различни ценностни системи. В своята динамика на развитие класовите общества си остават обвързани с идеала за равенство (в многообразни варианти – от идеала за „равенство на шансовете“ до социалистическите модели на обществото). Различно е положението на нещата в рисковото общество. Нормативният контрапроект, който е в неговата основа и го тласка напред, е сигурността. На мястото на ценностната система на „неравното“ общество идва следователно ценностната система на „несигурното“ общество.

Докато утопията за равенство съдържа изобилие от позитивни по своето съдържание цели на общественото развитие, утопията за сигурност си остава по своеобразен начин негативна и отбранителна: тук по същество вече не става дума за това, да се постигне нещо „добро“, а само за това, да се предотврати най-лошото. Мечтата на класовото общество гласи: всички искат и трябва да участват в разпределението на тортата. Целта на рисковото общество е всички да останат пощадени от отровата.

Съответно на това се различава и основната социална ситуация, в която се намират и обединяват хората както тук, така и там, която ги движи и разделя или свързва. Движещата сила на класовото общество може да бъде обобщена в изречението „гладен съм!“. В противоположност на това движението, което започва с рисковото общество, намира израз в твърдението „страх ме е!“. Общността, основаваща се на бедността, се заменя от общността, основаваща се на страха. В този смисъл рисковото общество като тип общество бележи началото на една обществена епоха, в която солидарността от страх възниква и се превръща в политическа сила. Все още обаче е абсолютно неясно как действа спояващата сила на страха и доколко устойчиви са породените от него съвместни форми на съществуване…

превод от немски: Светла Маринова

Текстът е публикуван в сайта http://philosophyclub.bg