Когато ме поканиха да представя книгата на Лидия Анастасова „Минало несвършено” не се колебах изобщо. Дори напротив, ентусиазирах се. Не ме канят всеки ден да съм от първите читатели на дадена книга и да дам своето мнение по нея. В процеса на четене обаче не един и два пъти съжалих за набързо даденото съгласие. Нека да обясня – книгата на Лидия Анастасова е наистина грабваща, четивна и описва ужасно интересни времена и случки. Проблемът ми беше друг. През целия си живот тази възрастна дама е била убеден до дъното на душата си социалдемократ, а моите политически позиции винаги са били много по-леви. Лесно е да пишеш за човек, когато мразиш, защото можеш да отречеш целият му свят със сектантски пламък в очите. Но, когато човека, за когото пишеш е близък като идеи, но все пак различен, тогава нещата се усложняват съвсем.

Този текст е моето самовъзпитание в толерантност. Опитах се да погледна света през други очи. Да открия правотата у човек, чиито идеи не споделям напълно. Не знам дали се е получило, но аз лично се радвам, че го написах, защото няма по-голямо приключение от това да видиш от различен ъгъл цялата вселена.

Пътят на всеки отделен човек към една книга е съвършено различен. Той не е като магистрала „Тракия”, за която е ясно, че сигурно още 20 години няма да бъде построена (по вина на Тройната коалиция, сезоните, всекидневните хороскопи или лошото храносмилане на премиера). Пътят към всяка книга е живописен и личен, а именно това превръща четенето в най-голямата ваксина срещу тоталното изтъпяване и истерясване на живота наоколо. Заради това аз нямам амбицията да говоря за цялата книга на Лидия Анастасова, това е почти непосилна задача, защото да говориш за книга, посветена на един толкова смислен и идеен живот е все едно да се опиташ да вместиш една вселена в две странички.

Заради това аз ще обърна внимание единствено на две неща, които ми направиха впечатление в тази невероятна книга, кръстена поетично „Минало несвършено”. Тези две неща, казани накратко са: силата на идеите и уникалните пътешествия на ума и духа.

Политическите идеи са изключително мощен фактор в живота на хората, въпреки че много често този факт не се признава открито. В крайна сметка политиката е единствената област, която разполага с инструментите да промени реално живота на хората и да осъществи трансформация на обществото. Но неясно защо ние често отделяме идеите от хората, сякаш двете могат да съществуват самостоятелно. „Минало несвършено” беше моят прозорец към удивително здравите, демократични и непоклатими корени на социалдемократическата идея в България. Точно тези части ме грабнаха и ги прочетох с невероятно наслаждение, защото във времето, в което живеем, за политиката се пише по просташки и интригантски начин, а сега видях текст, който може да възпали въображението със силата на истинско политическо писане – осъзнато, аналитично, преживяно, чудесно. Цялото семейство на Лидия Анастасова е заразено от този социалдемократически дух, който в по-късни години промени цяла Европа, осъществи своите идеи, създаде модерната европейска социална държава, въпреки че именно в България бе забранен.

Трябва да си призная още нещо. Аз съм социалист. Но съм възпитаван в другата политическа традиция – тази, която се отнася подозрително към социалдемокрацията, която и до днес не знае как да отдаде дължимото на Янко Сакъзов. Причините за това са много. Една част от тях са глупави, но друга част все още имат смисъл.

Но книгата на Лидия Анастасова ме убеди в едно – че самият аз съм бъркал, след като не съм се интересувал достатъчно от тази част на развитието на българската социалдемокрация. Защото всъщност не можем да разделим идеите от хората, които ги символизират и прилагат. Вероятно точно поради тази причина Робърт Пърсиг бе казал: „Истината за света не е в социологията, а в биографията”. Когато една идея е доказана с живот и е потвърдена от него, тя неименуемо е истинска. Именно биографията е в състояние да убеди един скептик, че социалдемокрацията не е примирение със света, а точно обратното – тя е тотален демократичен реформизъм на обществото, който обаче не иска да бъде осъществяван догматично и клиширано, а не изпуска от поглед социалните процеси, вълнува се от всичко в света, за да се формира като политическа система.

В този смисъл „Минало несвършено” е политическо откритие за мен. Сега съм склонен да дам друго тълкуване на термина „широканец”. Това не е точно състояние на компромис, а всъщност безкраен и красив опит за широчина на духа, широчина на идеите, възпитание в толерантност. Сигурно говори ужасно за мен, че преди тази книга знаех повече за Жан Жорес, отколкото за целия род Анастасови и за идеите, които са отстоявали.

Не ме разбирайте погрешно. Аз си оставам тесен социалист. Със сигурност никога няма да стана социалдемократ. Все още считам техния път за погрешен, но тази книга ми помогна да ги разбера по-добре. А да разбереш, всъщност означава да простиш.

Сега нали съм достатъчно ясен? Дано да съм ясен.

Но пък от гледна точка на днешния ден, за мен беше почти откровение да видя как историята на социалдемокрацията оживява като истински спомен, а не само като исторически факт. Миналото винаги става по-близко, когато е разказано от първо лице, когато през биографията на един човек можеш да видиш пътя на идеите, на съмненията, на грешните ходове, на човешките страсти, дори на историческата неизбежност, която е в състояние да помете като ураган толкова много планове за една различна, демократична, социална България, която обаче се управлява не по силата на ботуша, а по силата на съгласието.

Другата част от книгата, за която ще говоря, е лирична. Въпреки, че е разглеждана като отявлен враг на комунистическия режим, Лидия Анастасова все пак успява да пробие със своя талант и качества в областта на музиката. И ето къде идва другото откритие за мен. Дори в рамките на една система, която не допуска различно мнение, която се стреми да установи диктат на една абсолютна истина, все пак има хора, които запазват изключително стойностен духовен живот. Вероятно това е била жажда за свобода в нейния най-истински смисъл. Могат да ти отнемат свободата на идеите, но никой никога не е в състояние да потъпче свободата на мисленето. И по страниците на книгата с удивление видях как самото занимание с културата, как пълното отдаване на музиката може да спаси един човек и да го запази жив духовно. Това е пътешествието на духа, което визирах в началото. Въпреки скудоумието, да си оставиш пространство, което е само твое и в което вечните стойности на културата са неуязвими, непоклатими и са постоянен източник на сила. Всъщност аз прочетох книгата на Лидия Анастасова като биография на непримирилия се човек. Човекът, който си е извоювал правото на мнение в реалност, която не търпи да имаш собствено мнение. Хареса ми прякорът с който са я наричали – „Незабудка”. И няма да си позволя да наричам това дисиденство. Това е нещо много по-голямо. Това е начин да откриеш как да останеш човек в нечовешко време.

Лидия Анастасова символизира и напомня за една България, която за съжаление ние губим всеки ден. Дори и ограничен, човешкият дух може да бъде световен и да има свое собствено пространство. Ироничното е, че днес, когато границите паднаха, когато светът се глобализира грандиозно, хората в България стават все по-несветовни, ограничени, сякаш сами са си поставили спирачки на мисленето, на целите, на амбициите, на мечтите. Заради това е добре да се прочете „Минало несвършено”. Тя е като хапче за широк дух, възпитание в голямо мислене, за усещане за истински живот. А нали това трябва да е смисълът на всяка книга – да те изпълни поне малко със светлина.

И най-накрая, за да обобщя всичко дотук, а и да не ставам банално досаден. В един американски филм чух следната знаменита реплика: „Най-големият проблем на живота е, че в тържествените мигове не звучи музика”. Лидия Анастасова оборва това. В нейният живот винаги е звучала музика.

Как да не й завиди човек?