(Моля ви, не пропускайте и втората част, от която ще научите – екстремните особености на руската национална кухня, отношението към политиката на обикновените продавачки на сладолед, защо на Арбат рускините ходят с най-къси поли, как за малко щях да отида на Патриаршите езера, къде четат московчани, какво се случва по футболните мачове в Русия и как целенасочено се опитах да съживя поета в себе си. Купонът продължава и във втора част, повярвайте ми)
Арбат
...в един момент се оказах на улица „Арбат”. Сетих се за великата песен на Окуджава „Пешеходы твои — люди невеликие" и дори започнах да си я пея на глас, защото „Арбат” изисква музика и душевно опиянение. Това е уличката, за която казват, че е запазила духа на старата Москва, онази Москва, която раждаше поети и философи дори повече от обществената поръчка на вселената за тях. „Арбат” невероятно много прилича на централната улица в Пловдив, носи същия дух, само че това е „Арбат” и малко след като тръгнеш по нея, докато зад гърба ти оставия грозния сталински небостъргач на Министерството на външните работи, виждаш паметник на самия Окуджава, много театри, букинисти, магазинчета за сувенири, матрьошки във всякакви форми и новата култова мания – тениска с надпис Che Бурашка, на която се вижда литературното странно същество, хванало автомат в ръцете си.
Русия е фабрика за сбъдване на интелектуални мечти – видях с очите си театр имени Вахтангова, този театър, за който съм чел в толкова много текстове и понеже аз съм израснал с Русия, сега сякаш сбъднах всичките си детски сънища, материализирах ги от дъното на душата си и бях щастлив под московското слънце със сладолед, всъщност с пломбир в ръката.
Съвременната разходка из Арбат също е занимание интересно. Защото поетичните проблясъци, които те обземат от паметника на Пушкин и Наталия Гончарова, малко по-нататък са прекъснати от девойки с листовки, които те канят да посетиш музея на еротиката или пък музея на телесните наказания...
Това е Русия, казах си аз философски, поезия, слънце, еротика и бой в едно. Важно е баланса между всички тях да е подсигурен. Тогава можеш да се разхождаш по Арбат, без да се опасяваш за някоя част от тялото си...
„Арбат” е непреходна част от московския мит, това е съживена литература, а от нея не може да те извади дори и факта, че цените по улицата не се наближават. Дори самите московчани предупреждават, че е голяма грешка да се купи нещо от „Арбат”. Очевидно митологията върви доста добре с пазарната икономика, защото цените къртят зъби за несъстоятелните приходящи от най-бедната държава в ЕС. Виж – германците и японците се избиват за сувенири. За тях Москва също е някакъв вид европейска фантазия.
***
Заговорих се с една продавачка на сладолед, която се опита и изби от главата ми идеята да пробвам един вид сладолед, като ми препоръча горещо друг. Опитах новия вид и направо се разтекох от кулинарно удоволствие, тя ми беше дала някакъв модел с бадеми и стафиди, което превръщаше пломбирът (това е особен модел руски сладолед) в кулинарно изкушение от голяма степен. Когато дамата разбра, че съм от България, ми каза, че няма да ми приеме парите, а получавам сладоледа като подарък от нея. Щях да се разрева от умиление и насила набутах парите в ръката й. Не очаквах, че има държава, в която думата „българин” предизвиква такива добри емоции. По дяволите, дори в самия мен „българин” извиква в най-добрия вариант смесени чувства. Бяха ми казали, че руснаците са забравили топлите отношения и дори изпитват презрение към българите. Никъде не видях това презрение. Москва се оказа град, в който думата „българин” чудодейно отваряше вратите навсякъде. В българското посолство обясниха, че единствено руските бизнесмени са носители на прагматизъм и разказаха случаи за не една и две провалени сделки, в които българските богаташи са се опитали да почнат тирадите си със спомени и речи за голямата дружба. Но дори и българските дипломати признаха, че в Русия има невероятно добро чувство към България. Аз го видях с очите си.
Продавачката на сладолед, която се опита да ме почерпи, беше най-трогващия пример за това. Както казах – насила й оставих парите – 40 рубли (това са около 2 лева). Но успяхме да поговорим за 5 минути. Като разбра, че съм журналист, продавачката си отпусна душата и започна да ми говори за Русия и Путин. Намерих фенка на президента. Но, не си представяйте нещо дежурно и направено по дълг. Жената беше искрена, защото тя говореше с леко собственическо чувство за властта, а тонът й за Путин беше като за дете, което тепърва ще научава дисциплината. Тя ми каза, че при него хората все пак са се замогнали малко. Самата тя е видяла доходите й да скочат 5 пъти в последните 5-6 години. Не каза, че живее богато, точно обратното – оплака се от постоянната скъпотия, но каза, че вижда смисъл в това, което правят упрявляващите. А после ми каза, че обича българите, защото й напомнят на самите руснаци, но тя ни определи като по-добра версия на нейния народ. Не знаех какво повече да й кажа – пожелах й приятен ден и си тръгнах във възторг от още един руснак в лятната Москва с удивителното небе.
***
Руснаците имат особено отношение към властта. То е изпълнено с иронична двойственост. Поддръжниците на Путин например са разбрали, че не е комерсиално пред чужденци да хвалиш президента и заради това първо започват с ирония към него, с няколко шегички, с бързо охулване на цялата власт в Кремъл, а чак най-накрая си позволяват да кажат и няколко хубави думи. Опозиционерите са на обратния полюс - почват с хвалбите и най-накрая завършват с критиките. Според мен, заради това западните журналисти и анализатори изобщо не могат да схванат Русия или пък поне малко да разберат политическите процеси в нея. Руската политическа душа, като герой на Достоевски прекалил с водката, се изплъзва от подредените политически обяснения. Да не говорим, че на маса и феновете на Путин, и антипутинистите, рано или късно започват да говорят като преродения Бакунин и стигат до извода, че властта е изначално зло и трябва да живеем в безвластнически свят...
Как да не получават западняците инфаркти, когато се сблъскат с това?
Една шефка на отдел в Руската национална библиотека направо заяви: „Дмитрий Медведев ще е патрон на тържествата по случай 90-годишната от нашата библиотека, а аз направо си викам, защо ни е някакъв си Медведев, че при нас три пъти е идвал Уго Чавес”. Така тя ни разказа историята за това, че президентът на Венецуела е бил на специално посещение в библиотеката по време на визитата си в Москва, за да открие секция с латино-американска литература. После се оказа, че тази дама всъщност не е опозиционерка. Май именно тази иронична двойственост на отношението е причината западните журналисти изобщо да не могат да схванат същината на руските процеси, а прогнозите им и анализите им да се провалят с гръм и трясък.
Така, че да разбереш политическите мисли за света на един руснак, никак не е лесно, защото те са в състояние на постоянна преоценка и иронична екзекуция.
***
Новият руски политически елит леко си прилича. В голямата си част това са все хора завършили образованието си в началото или края на перестройката, трупали пари или властови позиции при Елцин и добрали се до властта при Путин – Медведев. Този елит никак не е за подценяване. Това са хора с план за света, с поглед към нещата, които са усвоили западната показност за лесна достъпност и разбиране на проблемите на хората. Дали това е така или не, само един Господ може да каже. Въпросът е, че този елит (аз видях съвсем малка част от средната му част) определено е наясно със своето място във вселената. Нещо повече – около тях ясно си личи аурата на властта. В Русия е лесно да разпознаеш човека с власт, около него просто има силово поле. Май това е голямата трагедия на олигарсите – те трупаха пари, а всъщност единствената истинска валута, която се котира в Русия е властта. Според западните формули парите водят до власт, но руският случай както винаги е изключение. Путин направи това – сложи властта пред парите и олигарсите минаха на втора позиция. Между другото, не казвам, че това е правилно, но това е политически факт за тази огромна и интересна страна.
Обаче има една обща черта – елитът на Русия днес вече има голямо самочувствие. И то не е безпричинно. Световният политически покер бе разигран така, че днес руснаците имат ръка. Така се случи. Иронично, нали?
***
Московската „пробка” (задръстване) е титанично явление. Въпреки, че се оказах в Москва в края на юли, когато се предполага, че една солидна част от столичани са емигрирали на дачите си или се намира в чужбина в отпуска, пак няколко пъти се случи да висим в солидни задръствания. Московското задръстване може да трае с часове в работните месеци от годината. Не знам как точно става, но колите са в състояние да не помръднат изобщо доста дълго време. Заради това казват, че е лудост да не тръгнеш за среща в Москва два часа предварително, особено ако пътуваш с кола.
Кореспондентът на „Российская газета” в София един път ми показа един свой репортаж, който започваше с изречението: „Това, което в София минава за много голямо задръстване, в Москва е само временен проблем”.
Аз не видях най-големите задръствания, но пък усетих как това мощно движение може да спре и да не помръдне. Един ден вероятно в Москва ще има толкова много автомобили, че никой няма да може да потегли наникъде. Всъщност, не ги разбирам тези с автомобилите. Ако зависеше от мен, аз не бих излязъл от метрото на Москва. С него пътуването е с пъти по-бързо и невероятно по-готино. Билетът е 28 рубли, което е около 1,10 лева. Обаче стигаш до всяка точка на Москва бързо, а самите станции са като продукт на изкуството.
***
Групата, в която бях решил да пия до късно вечер. И така в един момент старият репортер се оказа в пиеща група пред хотел (отель на руски) „Ренесанс” в Москва с бутилка медовуха в ръка. Медовухата е нещо като българската ракия с вкус на мед, не особено приятно и стилно, но пък идеално за лятна московска нощ, когато ветровете идват неочаквано, сякаш призовани от тайнствен бог на пътешествениците по далечните краища на света. И така – стоях под московските звезди, имах в ръката си чаша с медовуха и се чувствах пълноценен гражданин на вселената. По едно време към групата се присъедини една певица, която, оказа се, е идвала в България да пее. Споделих й, че сега ще ми е трудно да се примиря с живот без Москва. Москва, казах аз, сякаш е създадена за хората, които искат да мечтаят, но не искат да излизат от реалността. И най-важното – казах това изречение на руски, който очевидно тя успя да разбере. Москва, допълних аз, е град, който, както казваше стихотворението на Тютчев за Русия, трябва да разбереш със сърцето си. Всичко тук е сложно, но изчистено. Красиво, но парадоксално. Невероятно, но същевременно болезнено реално.
Кой може да ни гарантира, казах аз на руско-български, че светът е нещо повече от Москва? Никой. Светът може и трябва да свърши в Москва, защото този град е широк като вселената.
После си сипах още малко медовуха, погледнах към звездите над хотела, въздъхнах весело и си казах, че наистина животът е кратък, но весел и приятен щом си видял Москва и си успял поне за миг да усетиш електричеството в нея.
***
- Московчани – казва ми придружителката на групата Маша – винаги ходят бързо. По това можеш да познаеш московчанина в цяла Европа, той винаги бърза повече от всички останали. Хората тук не обичат да си пилеят времето, постоянно имат чувството, че закъсняват и заради това никога не ходят в нормално темпо.
Аз си обяснявам това с огромните разстояние. В този град всичко може да се намира далече. Разстоянието от хотел „Плиска” до Орлов мост в София в Москва е невероятно близка дистанция, която може да се вземе в бърз ход пеш. Този град не спира нито за една минута. Дори нощем Червеният площад е пълен с хора, особено през лятото, защото московчани бягат от лятното слънце с нощни разходки, които продължават докато звездите светят. Сградата на ГУМ нощем цялата е обсипана със светлини и купонът не спира нито за миг.
Това е град на скорост, който обаче знае да цени миговете на естетически възторг. Московчани са освободени и широки хора – младото поколение спокойно сяда насред Червения площад и с часове може да бистри своите си теми, възторзи и попадения.
- Московчани – пак казва Маша – четат само на две места – в метрото и когато са в отпуск.
Подхванахме тази тема, защото не издържах да не упражня руския си с рускиня и й разказах, че имам чувството, че познавам всички станции на московското метро, защото съм чел книгата „Метро 2033” на Дмитрий Глуховски, невероятна антиутопия, която разказва за обезлюдената след ядрен взрив Москва, в която всички оцелели живеят в метрото (московското метро е строено така, че да може да бъде противоядрено скривалище в случай на нужда). На някои от станциите пътят с ескалатор надолу е 3-4 минути.
- Значи – казах аз – Москва е най-литературния град на земята, защото средно един работещ московчанин прекарва в метрото поне 2 часа на ден.
И представете си само – всички четат. Картината на забързаната и четящата Москва ме порази, замислих се с възторг над това и дори оставих сладоледа в ръката ми да се разтопи...
Ех, Москва, ты моя Москва...
***
Попаднах в обикновен руски гастроном. Не издържах да чакам последните дни и тогава да си купя бонбони – реших, че ще си угодя предварително. Обикалях из рафтовете и виждах всички неща за които съм чел. Кефир в странни шишета. Сгущьонок (това е кондензирано мляко), от който веднага си взех една консервичка и го изпих буквално пред магазина като почти си захаросах кръвта, квас в кенчета, сума ти видове хайвер, сметана във всякакви форми. Кулинарната Русия има с какво да се гордее.
На всяко ядене чорбата е задължителна. Това е традиция, трайно впита в руския кулинарен ген. Просто без супа не може. И така се видях принуден да ям борш. В България аз ненавиждах борша. Често можех да бъда чут да казвам, че руснаците са невероятни пичове, които обаче не са случили на готина национална кухня. Вече горчиво се кая за тези думи.
Опитах борш в един ресторант край Кремъл, кръстен „Борис Годунов”, който като интериор напомняше старите руски къщи. Донесоха ми една много тъмно розова супа от цвекло с телешко и чинийка сметана. Оказа се, че сметаната трябва да бъде сложена в борша. Леле, какъв вкус! Изумен установих, че досега съм мразил единствено някаква българска версия на борша, която няма нищо общо с оригинала. Боршът беше горещ, челото ми веднага се ороси и да ви кажа, схванах защо руснаците могат да ядат борш с водка – нейните градуси убиват горещината и подсилват вкуса.
Това обаче беше първият ден. На осмия, вече щом видех борш, исках да почна да викам. Винаги съм знаел, че руснаците много го уважават, но просто не съм подозирал, че го ядат в такива количества. Да не говорим за тоновете риба, които трябваше да погълна.
***
Стадион „Лужники”, разположен на единия бряг на Москва-река се оказа невероятен спортен комплекс, един малък спортен бисер. Част от групата, в която бях, решихме да отидем да гледаме мачът от руското първенство между Спартак Москва и Волга. Пред стадиона все още стои паметникът на Ленин. Необичайният постмодернизъм идваше оттам, че в краката на статуята имаше сцена, на която четири полуголи рускини с танци рекламираха последния модел на някаква западна марка коли. И колко много народ се изсипа на стадиона! Цветовете на Спартак Москва са червеното и бялото, заради това тълпата постоянно настръхнало коментираше нещо за „красно-белых”, за предстоящия сблъсък и се надяваше на внушителна победа. За кратко научих всички викове на агитката, най-често повтаряният, от които беше: „Вперед, Спартак! Вперед, Спартак!”.
После стана трагедия. Отборът на Спартак натисна Волга, но 30 минути не успя да вкара гол. Тогава футболистите на Волга, вероятно в единствената си атака, която направиха, простреляха вратата на московчани. Леле, стадионът замлъкна тревожно. Но само за миг. После агитката отново започна – „Вперед, Спартак!”. В крайна сметка Спартак победи с 2 на 1. Добре, че стана така. До мен седеше един руснак, който така се вълнуваше по време на цялата среща, че се опасявам, че щеше да получи удар, ако любимците му бяха загубили. А какви други думи научих...
Не, тях ще ги спестя. Ще загубим детската аудитория.
***
Кафенетата в Москва. Да, дотук също са припълзяли унифицираните световни вериги, марки и храни, но не са чак толкова много. Типичното московско кафене или ресторант се старае да запази някаква своя оригинална атмосфера. В едно от най-хубавите кафенета, в които влязох - „44-ая квартира”, интериорът беше, все едно се оказваш в дореволюционен московски апартамент. И във всеки ресторант има музика на живо. Тук май изобщо не ценят записите. Очевидно в Москва навсякъде се пее. Но е изключително приятно да влезеш в едно уникално малко кафене, да платиш солената цена на едно кафе, но пък да се чувстваш непреходна част от един голям и невероятен град.
***
Един минус за мене. Докато обикалях с метрото, се сетих, че искам да отида на Патриаршие пруды (Патриаршите езера), но така и не успях да се организирам, за да стигна дотам. Така изтървах, за да видя, къде се развива действието от първата глава на най-знаменития роман в света, който почва с великото изречение: „Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани”.
Да, да, да, говоря за „Майстора и Маргарита”.
***
Трябва да се похваля и за още нещо. Представете си колко съм проглушил ушите на рускините, които бяха задължени да се грижат за срещите на групата, в която бях и за нашия удобен превоз, щом в края на цялото пътуване, те двете ми подариха последния роман на Виктор Пелевин “Snuff”. Тъкмо щях да се хваля, че съм изкарал едно пътуване единствено в съзерцание и без много комуникация, но неочакваният жест накрая ме убеди в това, че очевидно не съм спрял да дърдоря през цялото време.
Карма. Московска карма.
***
Когато наближи времето да си тръгвам от Москва, сърцето ми започна да се свива от мъка и жалост. Честно, не ми се тръгваше. Изобщо не исках да си тръгвам от този голям, развълнуван, противоречив и шантав град. Москва е като кокаин, към който се пристрастяващ от първата доза. Знаеш, че не всичко в тази дрога е съвършено, полезно или правилно, но това не може да те откаже от нея, защото в края на юли Москва е нещо като място, което не потъва в сън. Мръква се към един часа през нощта, а слънцето се показва само три часа по-късно отново – към четири. Отвсякъде струи светлина. Преди да тръгна, поне 15 души ми казаха, че трябва да си взема поне едно яке за Москва, защото там времето било студено, гадно, противно. Всъщност изобщо не е така. Лятото се оказа много топло, което дойде като бонус за естета в мен, защото при първите лъчи от слънце, дори и навън да е минус 10, московчанки веднага слагат минижупите.
И така лятото става не само горещо, а и поетично.
Как да си тръгнеш? Кааааак?
***
Една своя песен Григорий Лепс и Николай Расторгуев завършват със следните думи:
Шаг от пропасти до таких вершин,
что опять захотелось жить
Може би точно това е очарованието на Москва. Тя е такава, каквато е. Път от пропаст до върхове. И точно това те изпълва с драгоценното усещане за живот. Тук няма да получиш милост. Но пък можеш да получиш усещането за живот във възторг. На самите московчани това, разбира се, не им прави впечатление, което е също част от магията. Те я живеят. Защо да им пука?
Но на такива като мен, които за кратко се докоснаха до Москва, веднага им става ясно, че това е място, в което кипи толкова истински живот, че те изпълва с удивителна виталност.
***
Когато кацнах в София си казах, че не трябваше да убивам поета в мен. Може би трябваше да напиша поне едно кратко стихче за Москва. Знам, че трудно ще се меря с всички, които са го правили през годините. Заради това, докато чаках българските власти да ми проверят паспорта, да ме удостоверят като една малка частичка от ЕС, аз сътворих един куплет. Моето обяснение в любов към Москва:
Над Останкино блесна звезда
и нощта деня прегърна..
Да, това си ти, Москва,
как при теб да не се върна...
Знам, че няма да получа Нобелова награда за това стихче. Но го сътворих като жест към самия себе си.
Защото, когато Москва се завърне при мен насън, ще имам какво да й кажа.
