По време на целия си десетдневен престой в Русия се опитвах да напиша един цялостен текст за най-великолепния и истински град на света – Москва. Но, не можех и не можех. Текстът ми се разпадаше на отделни парчета, защото за Москва има толкова много какво да се говори, че всяка дума те отвежда в различна посока, направо в различен крачол на Слънчевата галактика.

Тогава разбрах, че не можеш да напишеш единен текст за Москва, това е все едно да се опиташ да сътвориш единна философия за вселената – задачата е непосилна, невъзможна, а и безсмислена. Няма смисъл да затваряш вселената в рамки, да я превръщаш в хербарий, трябва да я оставиш да бъде такава, каквато е. Вселенското състояние на описвания град от само себе си наложи фрагмените като единствена форма да опиша мъничка част от невероятния свят, в който попаднах.

***

Самолетът Москва – София излетя точно в 10 часа от летище „Шереметиево”. През цялото време като наркоман се взирах в илюминаторчето до мен, за да съм сигурен, че няма да забравя нищо от това, което видя, за да съм убеден, че паметта ми няма да ме подведе и ще отнесе с мен картината на тази невероятна Москва, на този град-слънце, на този град, представляващ странна смесица от прелест и жестокост, високомерие и топлина, красота и абсолютно безразличие. 10 дни в Русия бяха за мен като десет века лично време. Никога не съм очаквал, че точно на попрището жизнено в средата, изведнъж красивата ми концепция за света ще рухне като американски небостъргач и аз ще се окажа в ситуация, в която да преценявам дали всъщност вече искам да живея в България и ще мога ли да съществувам нормално в свят, в който аз не открия своето място в Москва, тази столица на хладната прелест, която може да изпепели човек.

***

Откакто се помня винаги съм искал да видя Москва. Аз съм дете на епоха, в което стихотворенията за Москва бяха основния начин да просветляваме съзнанията си с мечти, а и досега не мога да се отърва от този светъл блян, от тази лъчиста идея за Москва като град, където слънцето свети по различен начин, където светът изглежда по-иначе, където хората са различни и където един ден ще започне истинското бъдеще на планетата.

Заради това, когато кацнах на летище „Шереметиево”, въздухът, който миришеше на машинно масло, ми се стори упоителен като нова дрога. Дишах с пълни гърди, а в сърцето ми зрееше предчувствието за града, който ще видя. Град, който е огромен като спомен за нещо хубаво.

Боже мой, изобщо нищо не съм подозирал. Москва се оказа много по-голяма и много по-различна от всичко, което някога съм си представял за нея. Тук хубавото е бляскаво като сън, а лошото е като кошмар. Всичко е в мащаб, който е трудно да бъде възприет. Всичко в Москва е голямо – архитектурата, корабите, колите, къщите, блоковете, парковете...Руснаците сякаш се съизмерват с различна вселена.

Европа е континент с много държави, но нито една от тях няма толкова безгранично пространство. Тук можеш да мечтаеш на едро без да изглеждаш луд. Тук можеш да действаш на едро без да изглеждаш исторически шарлатанин.

Паметникът на Петър I, който се възвисява над Москва-река, в друга държава щеше да изглежда помпозен и смешен. В руската столица той си е на мястото. Всичко е въпрос на мащаб.

***

Има една руска песен в която се пее буквално следното:

Этот город самый лучший город на земле,

Он как будь-то нарисован мелом на стене

Не спрях да си я пея по време на целия престой в Москва. Музиката внезапно изригна от мен и не ме напусна дори в София, когато трябваше да се занимавам с банални неща, като това дали ще се намеря багажа и дали случайно не съм забравил нещо от себе си в Москва, защото иначе просто няма начин толкова много да ми липсва един град, който видях набързо, но пък с възторг, способен да срине цялата галактика.

***

Москва нахлува рязко в очите и те зашеметява с гледки. Всички снимки, които съм виждал, оживяха. Всички мечти се материализираха. Видях отблизо всички сгради, които исках да видя и осъзнах, че това е град, който трябва да изследваш цял живот, защото той вече се е сдобил със собствен отделен живот. И така, както си вървиш из Москва и се опияняваш от причудливата смесица на сталинския ампир и модерната архитектура, изведнъж в далечината виждаш строящото се московско сити, което вече яростно се е устремило към облаците и разбираш, че в този град малките неща са просто ненужни. Тук разбиранията са широки, краката на московчанки са дълги, изобщо никой с нищо не ти намеква, че тук ще има толерантност към дребните неща.

***

В един кораб-ресторант по Москва-река налетях на един бивш полковник Сергей, който с жена си и още две приятелски семейства празнуваше рожденния си ден. Като видя, че съм от България, Сергей (на първата си водка) започна да споделя впечатления от всички градове у нас, където е бил. На втората водка вече ми разправяше за българските момичета, с които е спал. На третата водка руснаците и българите вече бяхме братя, свързани в исторически съюз не само от пиенето, но и от поривите на кръвта. На четвъртата водка Сергей вече разтревожено казваше, че дъщерята на съседа му е на 25 години и все още е "холостая" (неженена) и настояваше да ме води на гости, за да ме запознава с нея...След като видя, че все още не ми се жени, човекът обаче настоя да ми даде телефоните си, за да му отида на гости. "За какво са ми всякакви други европейци", сподели този кадър - "На мен ми е приятно да си пия с българи".

А всъщност запознанството ми с него стана по интересен начин. Бях излязъл на горната палуба на ресторанта, за да видя нощната Москва и без да видя, се блъснах в жената на Сергей, която той се канеше да снима. Извиних се. На себе си обаче носех бадж, на който пишеше името ми и страната от която съм.

- Александр Симонов! – възторжено извика Сергей. – Ние имаме такъв писател у нас.

- Симов! – поправих го аз. Но Сергей вече твърдо беше убеден, че аз съм Симонов. И тогава музата ми дойде – казах, че аз познавам творчеството на Симонов, рецитирах знаменитите стихове – „Жди меня, и я вернусь”, но все пак аз съм Симов от Болгарии.

Малко след това в ресторанта Сергей вече доведе жена си на моята маса и почнахме да говорим за света.

Сергей ми каза още нещо, което запомних: „Я хохол (тоест – от Украйна), но всю свою жизнь я отдал служению России”.

А после пак си спомнихме, че сме братя, а бившият полковник повече от всичко държеше да почерпи...

***

Никога не съм си мислил, че комуникацията с руснаци ще ми бъде толкова лесна, но тук самата природата на хората е такава, че те подтиква да си говориш с тях.

Младата митничарка, която трябваше съвестно да ми провери визата, също започна да ме разпитва за журналистиката, за България и ако не беше нервността на цялата група, която ме чакаше, можеше да си приказваме още доста време.

Това е най-голямата трагедия на всички, които мразят Русия по неясни причини. Между руснаците и българите просто няма дистанция. Опитват се да ни наложат някакви политически разграничения, някаква новооткрита идентичност, но не става. След първата водка (жив да си, Сергей, ще те помня докато съм жив, ще помня и жена ти, която настоя да ми дадете телефона си, че момичето в съседство просто не можело да стои на тази възраст неженено), прахът на измамата се маха и остава истинското приятелство. Това, което не могат да ни отнемат. Нито историята, нито политиката.

***

Стоях на носа на корабчето, което прекосяваше Москва-река и гледах градът, който се носеше като поезия край мен. Започна да духа леден вятър, знамената над Кремъл се вееха романтично, хората по крайбрежните улици живееха своя делничен живот, съботната Москва посрещаше с радост вечерта и тогава аз осъзнах, че спокойно мога да се впиша в този град. Че няма да имам трудности с прехода, защото тук дори и облаците ми изглеждат познати, въпреки, че са по-големи, отколкото може да си представи човек.

Да, Москва е ужасно скъп град, цените също са огромни, защото, както казах, нищо в тази столица не може да бъде малко, но пък ежедневието ми изглеждаше странно познато и близко. Може би, защото в сънищата си неведнъж съм бил в Москва. Защото я познавам със сърцето си, а за нито един град извън България не мога да кажа това.

Значи е време да признаем сънищата за легитимен източник на познание в този свят.

Аз и Москва се бяхме срещали насън.
На живо срещата ни вече се оказа поезия.

***

Оказа се, че аз съм повече интелектуален продукт на руската култура, отколкото на българската. Всичко в Русия ми звучи познато и близко и това не е страничен ефект на водката (только по рюмчик водку, казва дипломатката Кристина, която ни придружава, другата – Мария, Маша е пратена да бъде доброто ченге, с която да си говорим за времето, музиката или за това, къде кипи нощния живот на Москва.)

Заради това, когато излязох на Червения площад, аз се чувствах като у дома. Този площад съм го виждал по стотици снимки, гледал съм го по телевизията, но за мен беше емоционален възторг да го видя на живо, да крача по паветата, да гледам оригиналните кубета на „Св. Василий Блажени” на живо и да се питам защо тази Москва така ми е влязла под кожата. Защо всеки, който мине покрай нея, отрасне в нея или пък просто я види в далечината, не е способен да организира друг живот, освен хиляди пъти да повтаря отново и отново нейния образ.

Видях и мавзолея на Ленин. Точно срещу него се е ширнал ГУМ, легендарният ГУМ, който днес е нещо като модел на новия руски капитализъм (Он модель нового российского капитализма, казах на едната от руските девойки, които бяха с нас. Тя се разсмя, но не съм убеден, че знаеше, че това моето е вид протест.)

***

Кремъл. Тези червени стени имат магия в себе си. Зад тях стои толкова история, че в един момент схващаш каква удивителна сила е историческия поток, как приклещва хората в себе си и ги изтощава докрай. А вътре в Кремъл е непоносимо за сетивата. Там е строено с чудовищен размах. По уличките вътре са се разхождали Петър Първи, Борис Годунов, Сталин – царе, диктатори, богаташи, олигарски... Кремъл е повече от символ. Кремъл може да бъде възприет за самата история, която е получила тяло, защото, ако историята искаше да се материализира, щеше да прилича твърде много на червената крепост.

Обиколката из музеите и църквите на Кремъл е още по-изтощаващо занимание. Оръжейната палата – там, където днес са изложени предмети, дрехи, съкровища и оръжия на руските царе, направо смазва. Таваните са високи като за седем души. Стаите са просторни като малко белгийско градче. В Русия има много пространство, а царете им очевидно са го ценяли. Влизаш през врати, през които могат да минат 12-метрови хора. Виждаш великолепието от злато, брокат, диаманти, сапфири и бисери, които царските династии през годините са пропилели за своите прищявки. Схващаш, че изящният ювелир Фаберже е бил възможен единствено в руския двор, където никой не пести и всички са втренчени в невъзможното.

Отидете в Кремъл, посетете Архангелския събор, където са погребани доста царе и ще видите нещо друго. Заради тази мисъл и руснаци и българи колективно ще искат да ме гръмнат, но Сталин всъщност е продължител на цяла линия от гигантомани, които са се изредили в този двор. Терорът от Кремъл по негово време е можел да бъде единствено огромен, защото тази страна, както вече отбелязахме, не признава малките мащаби.

Не го оправдавам, не бих могъл, но вече мога да разбера средата му – той е бил заобиколен от самата история, едва ли някога изобщо го е интересувало нещо друго.

***

Москва бързо те отървава от усещането, че България е центърът на вселената или че Брюксел има смисъл вън от въображението, наречено Европейски съюз. Руснаците много държат да повтарят, че те са най-голямата европейска страна. И това е точно така. Но Европа днес вече не е Европа от миналото. Мисля, че в Русия долових новата епоха на света, която наближава. Не казвам, че това е нещо непременно добро, но светът се измества на изток, което е невиждано в цялата история досега. Заради това Русия има всички шансове да стане центърът на Европа, разбира се, ако изобщо от това има някакъв смисъл, защото слънцето изгрява от Изток, а и видях, че руските телевизии отделят доста сериозно внимание на новините от Азия.

Насред Москва, в един луксозен хотел, изпитах нещо като политическо откровение за това, че всъщност Европа трябва отчаяно да търси Русия като опит да спаси идентичността си. Защото във времената, когато всички се стремят да се правят, че не са част от ЕС, май само в Русия е гордост да кажеш, че си европеец.

***

Надежда е рускиня на около 55-56 години и я бяха наели да направи с нас обиколка по най-големите забележителности на Москва, защото знае български. Тя се оказа една сладкодумна дама със собствено мнение за всичко, удивителен разказвач и почти социален критик. Когато разказваше историята на храма „Христос Спасител” (през 1931 година по лична заповед на Сталин го бутат, искат да строят небостъргач там, но почва Втората световна война, след това на мястото има басейн на открито, но през 1995 година започва възстоновяването на храма и до 2000 година го съграждат наново, което е чудо, защото в огиналния си вид църквата е строена близо 60-70 години), тя дори се просълзи.

После в ресторанта за обед аз се оказах до нея на масата. Минахме набързо през малка водка и борш с телешко и я усетих, че й се говори за политика. Аз съм репортер, тези неща ги улавям във въздуха. Провокирах я леко като казах, че Путин ми се струва добър държавник, между другото това наистина го мисля.

Надежда веднага се възмути: „Знаете ли как ги наричам тях двамата (разбирай Путин и Медведев) – Чук и Гек. Знаете кои са те, нали?”.

- Как да не знам? – отговорих обидено аз. – Това са двамата героя на Аркадий Гайдар, нали?

С този отговор напълно я спечелих. Тя започна да ми се оплаква от Русия:

- Ние нищо не произвеждаме. Какво ще правим, когато един ден газът и нефтът свършат? Тогава как ще живеем? И всичко тук е ужасно скъпо, а корупцията е стигнала направо непоносими размери. Вече не можеш да си прегледаш зъбите без да се наложи да плащаш, въпреки, че това ти се полага безплатно.

Опонирах й. Казах й, че аз съм от държава в Европейския съюз, но при нас положението е абсолютно същото. Споделих и друго – руската средна класа може да си позволи неща, които дори българските богаташи не могат. Видях ги на идване в самолета – цяло едно обикновено семейство електронизирано със смартфони, пътуващо в бизнес-класата, очевидно връщащи се от почивка в България.

Надежда не се съгласи с мен. Според нея средната класа в Русия е само 6-7 процента от населението и тя обитава предимно големите градове.

- В Москва има много богати хора, заради това е трудно да се говори за този град, но иначе хората мизерстват. Властта е трудна и се саморазправя с хората.

Изпаднах в нелеката позиция да защитавам един политически модел, който самата рускиня мразеше. Но все пак й казах, че по това, което съм видял от руския политически живот – Путин просто няма алтернатива. Не казвам, че това е хубаво, продължих аз, но хората, които са срещу него са старите лица на елциновия кръг, старата олигархия, която той лиши от достъп до властовите ресурси. Това ли ще е изборът на Русия да сменя една олигархия с друга? И ако изборът е толкова черен, не е ли по-добре да заложиш на познатото зло пред неочаквания ужас на старите демони?

Добре де, не го казах толкова поетично.

Тогава обаче Надя ме застреля с едно кратко и ясно изречение:

- Може би си прав. Но не за всичко. Избор винаги има.

Тази непримирима рускиня адски много ми допадна, въпреки че имахме разминаваща се картина за руския политически свят. Напомни ми на героинята на един разказ на Солженицин – „Къщата на Матрьона” – яката бабичка, която на плещите си може да държи цял един свят и да го предпази от разпадане.

***

Дайте обаче да приземим малко литературния патос – младото руско поколение не се интересува особено много от политика. Това е типично ново градско поколение, което е пленник на луксозните телефони и марковите стоки.

В това отношение никой не може да каже, че Русия не е пазарна страна. Тя живее в лъскав и бутиков капитализъм, който съвсем естествено може да уреди луксозен живот само за една малка част от своето население. Останалите са обикновени идиоти, които трябва да се справят както намерят за добре. В Русия не открих особено много социална справедливост.

***

Воробьовите възвишения. От този хълм Москва се вижда като на длан. И виждаш, че този град просто няма граници. Казват, че околовръстното шосе, което се счита за граница на Москва, въпреки че градът отдавна се е разпрострял и зад него, е дълго 109 километра. Това не е град, а цяла отделна държава, която може да съществува самостоятелно.

Въпреки това, Москва е запазила своята история. Историческите здания стоят непокътнати. Класицизмът на отминалите епохи е запазен в архитектурата.

Това е град с голяма памет и раздвижено въображение.

***

В едно свое есе, писано преди доста години, Виктор Ерофеев разказваше за своя среща с писателя Семьон Бабаевски. Бабаевски е един от жалоните на соцреализма в руската литература, любимец на Сталин, автор на забравения окончателно днес роман „Кавалерът на златната звезда”. Ерофеев се среща с Бабаевски в началото на 90-те години, когато писателят вече прилича на динозавър, случайно попаднал в епоха, към която просто не принадлежи. Той цитира един пасаж, описание на Москва от края на 40-те години – поток от коли с блеснали фарове, огромни булеварди. Ерофеев смята, че това е било чисто и просто литературна фантазия. И иронично вметва, че всъщност Бабаевски тогава е описвал Москва днес, когато колите не спират нито за миг, когато задръстванията са непосилни и изтощаващи...

Сетих се за това откровение на Ерофеев докато се разхождах из модерната Москва. Запитах се дали писателите от миналото биха познали града си днес? Дали знаят в какво се е превърнала Москва, как е успяла да запази от всички епохи по нещо и да продължи напред към бъдещето?

Гледах колите с блеснали фарове, които се носеха в московската нощ и съжалявах, че не съм чел „Кавалерът на златната звезда”. Днес вече няма да мога да я прочета, без да се залея от смях хиляди пъти, но може би, философски се запитах аз, има някакъв общ литературен блян, който всички писатели колективно се опитват да постигнат. Дали пък литературата не формира бъдещето, чудех се аз из Москва. Дали пък днешният величествен град не е продукт на хилядите думи, които са изписани за него. Той е предсказван, възпяван и възславян. Тези думи са по-мощни от ядрена енергия. По-ярки от комета. Те трябва да са оставили следа в световната нощ.

Вървях из Москва и си мислех за литература.

***

Хотелът, в който бяхме, се намираше на Олимпийски проспект. От него на 20-тина минути ходене се стига до Садовое колцо. Едната вечер специално отидох до него, за да го разгледам. В него, разбира се, няма нищо специално, път като път, но за мен това беше литературно пътешествие. Почувствах се наистина в Москва. Разхождах се из нощния град и дишах нощния въздух.

Чувствах се направо половин московчанин.

***

Небето над Москва е уникално. То е удивително синьо, но в него винаги има облаци. Дори небето подсказва за крайностите, които разкъсват този град – големият лукс и обикновената бедност, неочакваните поетични пориви и олигархичните прищявки... Да гледаш небето е подлудително занимание, защото човек има чувството, че може да се загуби в него. Когато вкараш в зениците си малко от това небесно синьо, после светът за няколко мига ти изглежда нереален, като сцена от роман, като филм, който никога няма да свърши, защото небето е вечно и те заразява с порива по вечен живот.

А след като си гледал небето, можеш да видиш и самият град с нови очи. Нововъзникващите небостъргачи, които нахално искат да нощуват в облаците, новите богаташки къщи, които кичозно разказват историята за много натрупани пари, история и икономика събрани на едно място. Москва е град като коктейл, който газира вените ти и те кара да се чувстваш като космонавт, кацнал на планета, странна и хубава, прелестна и необяснима.

(Моля ви, не пропускайте и втората част, от която ще научите – екстремните особености на руската национална кухня, отношението към политиката на обикновените продавачки на сладолед, защо на Арбат рускините ходят с най-къси поли, как за малко щях да отида на Патриаршите езера, къде четат московчани, какво се случва по футболните мачове в Русия и как целенасочено се опитах да съживя поета в себе си. Купонът продължава и във втора част, повярвайте ми)