Когато рано сутринта на 8 август 2008 година грузинската армия започна да стреля, нахлу в Южна Осетия и почти направи опит да влезе на руска територия, всички предполагаха, че това е началото на края на грузинския президент Михаил Саакашвили, но никой не можа да познае, че неговата политическа агония ще се точи четири години. Грузинците първи нападнаха, първи откриха стрелба и атакуваха първи, което не попречи две години след това из големите медии на запад да се говори за „руската агресия”, което подсказва, че поне медийно Саакашвили имаше мощни съюзници.

Само че с медии война не се печели.

24 часа след грузинската агресия тяхната армия бе отблъсната и руснаците навлязоха на грузинска територия. Те окупираха град Гори, а руските самолети започнаха да кръжат над Тбилиси. Междувременно руският флот направи блокада на цяла Грузия и Саакашвили се разпадна като политик. Започна да дава отчаяни интервюта за западните медии и да се оплаква, че е жертва на своя мощен съсед. В едното от интервютата обаче камерите бяха безпощадни – те запечатаха как Саакашвили дъвче крайчето на своята вратовръзка от ужас.

В резултат на тази петдневна авантюра Грузия понесе жестоки загуби – Северна Осетия и Абхазия завинаги се откъснаха от грузинското влияние и обявиха независимост. Вярно е, те бяха признати единствено от Русия, но точно в този регион това е все едно да си признат от ООН, а горчивият вкус от агресията и самозабравянето остана...

Днес вече знаем, че това наистина беше началото на края на Михаил Саакашвили. Всички негови действия след това – организирането на медийни манипулации, обезличаването на президентската институция и прехвърлянето на всички отговорности на министър-председателя (човек може да бъде премиер неограничен брой мандати), силовото потъпкване на опозицията – всичко беше отчаян опит за спасение, за окопаване във властта, за спасяване на една кариера, която имаше всички изгледи да бъде обещаваща и тържествена...

Саакашвили дойде на власт, яхнал вълната на „революцията на розите”. Това бяха демонстрациите през 2003 година, които свалиха от власт Едуард Шеварнадзе. Трябва да обърнем внимание на „революцията на розите”. Тя беше година преди прословутата „оранжева революция” в Украйна, две години преди „революцията на лалетата” в Киргизия, изобщо нещо като генерална репетиция за модела.

Саакашвили бе обявен за модерeн лидер, прозападно настроен, говорещ езици, надъхан технократ с желание за реформи.

И от този момент нататък се оформят два различни разказа за неговото политическо битие.

Единият е западният, който представя Грузия като страна във възход. Западните икономически фондации нареждат тази страна на челните места по конкурентноспособност. Възхваляваха модела за реформа в сектора на сигурност, където Саакашвили за една нощ уволнил всички стари кадри и ги заменил с нови. Това се даваше за величествен пример, но до преди месец. Преди месец обаче стана ясно, че в грузинските затвори надзирателите са правили жестоки гаври със затворниците, сравними с тези на американците в иракския затвор „Абу-гариб”. Преди няколко месеца се заговори, че възхитен от „грузинското чудо”, лично Доналд Тръмп щял да инвестира във верига от луксозни хотели в китния крайморски град Батуми. Няколко десни икономисти написаха тържествени статии по този случай.

Другият разказ обаче е доста по-реалистичен. Самите грузинци започнаха да негодуват изключително много срещу политиката на Саакашвили, защото доходите им на практика изобщо не бяха повишени, опозицията бе потъпквана жестоко, а когато се оформи опозиционен блок около милиардера Бидзина Иванишвили, властите започнаха да преследват всяка изява на различна мисъл и да се опитват да предрешат резултата от изборите.

Само един допълнителен детайл. През 2010 година проправителствената телевизия „Имеди” в Грузия хвърли в ужас цялата страна , като излъчи репортаж, че руснаците отново са пресекли границите, нахлули са в резиденцията на Саакашвили и са го убили. Това се оказа титанична медийна партенка. После журналистите няколко пъти се извиняваха за тази провокация, но общественото мнение беше крайно възмутено. Тази странна акция показа, че в грузинската власт се случва нещо сюрреалистично и непредсказуемо, което може да избие в някаква странна форма на диктатура. Още тогава пък стана ясно, че Саакашвили се страхува.

В крайна сметка страхът се оправда.
Той изгуби изборите през 2012 година и политическото му бъдеще е изключително неясно. Тина Канделаки написа страхотна статия за неговите самозаблуди, идеи и крах.

Има нещо изключително символично в това, че първата „цветна” революция последна си отиде от този свят и вече става ясно, че сценариите около тяхното провеждане се изпариха по-бързо от капка вода в пустинята.

Грузия и Русия са свързани с вековни отношения. Те са минали през всякакви изпитания, но винаги е било ясно, че прокарването на изкуствени разграничителни линии между двете държави е лоша политика. Саакашвили игра ва банк и загуби, защото не си даде сметка, че Западът навлиза в жестока криза и никой няма да дойде да му се притече на помощ, ако се конфронтира с пъти по-мощната Русия. Всъщност силата на един политик си личи не по това как влиза във война, а как успява да извоюва мир и просперитет. В този смисъл Саакашвили се оказа неочаквано слаб. Той беше като чума за Грузия, защото заради необмислените си действия нанесе непоправими имиджови щети на държавата си. Залагането на отдалечаването от Русия нямаше как да сработи, защото конфронтацията с велика държава винаги излиза през носа на тези, които са я започнали. Саакашвили пропусна факта, че в Грузия няма антируски настроения, независимо че той се опитваше да ги стимулира по всякакъв начин.

Резултатът беше пълен политически крах. Защото изборите ясно показаха, че грузинците вече не искат Саакашвили за лидер. Цветните революции омръзнаха на хората по-бързо отколкото еднодневен поп-хит.

След Грузия вече можем да констатираме пълен провал на инженерните революции. След „Оранжевата революция” в Украйна на власт дойде Виктор Юшченко. Пет години по-късно рейтингът му падна до около 5 процента. От иконата на революцията не остана абсолютно нищо. „Майданът” (това е украинската дума за площад) опустя и днес никой не иска да си спомня за онези дни.

През 2005 година пламна и „революцията на лалетата” в Киргизия. В резултат на нея на власт дойде Курманбек Бакиев, обявяван също за прозападен, модерен, либерален лидер. През 2010 година обаче Киргизия отново се вдигна на бунт, за да измете напълно дошлата с такава революция власт.

Оказа се, че в епохата на постмодерните политически шашми няма нищо по-нетрайно от измислените революции, наложени отвън. Сега с логичния завършек на изборите в Грузия вече няма и следа от изкуствено налаганите политически модели. Страните от постсъветското пространство твърде добре усетиха жилото на западната помощ и я отхвърлиха по изключително категоричен начин.

Моделът беше измислен прецизно, дори поетично. Гражданите се вдигат и никой не може да обвини трета страна, че се е месила във вътрешните работи на една страна с недоволно общество. Само че картонените кули рухнаха, измисленият гняв се замени с истински такъв. Резултатът от цветните революции всъщност ще са страни с разделени общества, които трудно ще съжителстват мирно. Но падането на митологията на тези граждански бунтове е първата крачка към реалното лечение на политическата ситуация. Хората не могат да живеят измислен живот, не могат да подменят идеите с телевизия и реалните си мечти с обещанията на далечни страни.

Днес крахът на привнесените идеологии е очевиден, а Грузия беше последния шамар на модела. Саакашвили твърде дълго вярваше, че е постигнал автентичност и до последно не успя да види, че е една марионетка, която никой не спаси в трудните мигове. Такава е съдбата на слугинажа уви – той служи за пушечно месо в кризисните мигове.

Още една притчова история. През 2008 година, когато американските телевизии съобщаваха за „руска инвазия в Джорджия” (на английски името Грузия звучи точно като името на едноименния американски щат), доста хора в американската Джорджия се бяха панирали и блокирали в своите къщи, за да посрещат руската окупация. За една голяма част от американците останалият свят е като сън, който не е ясно дали е истински. Те заради това се радваха и измислиха „цветните революции”. Сигурно са си представяли политиката като анимационно филмче.

Е, политиката им доказа, че не е.

Понякога нещата са черни и бели. И хората избраха бялото. Това е.

Тези, които си мислят друго, са свободни да си дъвчат вратовръзките, колкото им душа пожелае.