Имало едно време...
Даа, това е точното изречение, с което трябва да започне тази история. Всяко друго би я унищожило.
Но засега няма да прибягваме до него, защото светът и без това е наводнен с истории, които почват така.
Заради това да кажем просто - преди много, много време, в една друга епоха, в една друга държава имало един ученик, който изпитвал невероятно влечение към книжарниците. Откъде се е зародило то в него, днес вече е почти невъзможно да се предположи. Вероятно този ученик никога не успял да избие от главата си картината на първото си попадане в библиотека и опиянението от миризмата на много книги, събрани на едно място. Там, където има книги, има и жестокото усещане за памет, за тържество, за нещо правилно. На тази планета на пръстите на едната ръка можете да изброите местата, където човек е в състояние да се почувствува така. И този ученик никога не забравил усещането. Дори напротив. Връщал се отново и отново в библиотеките, защото самата идея да стои далече от местата, където има книги му изглеждала угнетително. Започнал да чете невероятно много. От това, разбира се, той не станал по-мъдър или умен, но поне усещал, че е развил някаква различна жажда на душата си. Жаждата за необикновен живот. А необикновеният живот в този свят най-често идва с думите и с начина да си служим с тях. Всичко останало са просто фантазии.
И заради това този ученик от отдавна изминалото време, далечната епоха и различната страна, започнал да обръща внимание и на книжарниците. В онези различни времена обаче и книжарниците били други. В тях нямало този блясък, ефектен корпоративен дизайн и продавачки, които те гледат лошо, ако на мига не можеш да кажеш коя книга точно искаш да купиш. Онези книжарнички от другата страна по-скоро приличали на магазинчета от фентъзи-роман, но без страничните ефекти, които тези магазинчета носят - магии, чудати същества и зли господари, които искат да поробят света. И продавачките на книги били други - оставяли децата да разглеждат дълго детските книжки и внимателно да подбират какво точно искат да четат. Заради това този ученик си създал особен маршрут - на връщане от училище (в онези времена децата можели да се мотаят доста без някой да се притесни, защото епохата изобщо била друга) минавал през поне три книжарници, които стоели на пътя от училището му до вкъщи и гледал дълго шарените корици на детските книги, а после фантазирал как ги чете. Тогава все още този ученик, разбира се, бил в невинния стадий на своята биология и най-екстремните му мечти не били свързани със стриптизьорки, а просто с малко книги.
Тогава родителите на този ученик решили да се местят да живеят в друг град, постъпка, която можем да оценим като геополитически правилна, но тогава той много не бил наясно защо трябва да се прибягва до този ход. Защото това трябвало да означава и изваждането му от неговите начертани маршрути по книжарниците, от библиотеките, които познавал. Но понеже било по средата на срока му в училище, родителите отишли в другия град, а той останал да живее за два месеца при дядо си и баба си, преди да се прехвърли на новото място. Това било добре дошло, защото увеличаволо с два месеца идеята за обиколки из книжарниците, а в онзи конкретен момент от историята, ученикът не бил пълен с политически амбиции, а само с литературни такива.
И сега вече е време да разкажем историята, която е обикновена като сладолед в летен ден, но все пак трябва да я спасим от мъглата на историята, преди забравата отново да я потопи като кораб в ледени води.
Един ден ученикът се прибирал вкъщи и в джоба му дрънкали 40 стотинки. Влязъл в една книжарница и веднага видял нова книга, с невероятно заглавие: "Пук и Чук" от писателя Турбьорн Егнер. Нека да преварим действието и да кажем, че в тази жестока книга се разказва за живота на две бактерии, представени като човечета, които живеят в зъбите на едно малко момче. Тези зловредни бактерии ядат само сладки неща, а когато натрупат енергия, с кирки започват да дълбаят в зъбите и тогава момчето усещало огромни болки. В крайна сметка обаче главният герой се престрашава, отива на зъболекар, а зъболекарят като супергерой с готино оръжие запълва всички зъби на младежа с пломби, а двете бактерии остават бездомни, а след това изтичат и в канала...Невероятен сюжет.
И тогава възникнала кратка беда. Оказало се, че книгата струва 50, а не 40 стотинки. Очевидно лицето на ученика е било прорязано от кратка болка, все едно двете бактерии се намъкнали в сърцето му. И тогава книжарката, разбрана и кротка жена, му казала: "Ето вземи книжката, а утре като минеш ще оставиш още 10 стотинки!"
Ученикът така се зарадвал, изтърчал към вкъщи да чете, но, разбира се, от главата му изхвърчали всякакви икономически договорки, които бил постигнал. Изобщо не се сетил за тях. А 10 стотинки по едно време и в онази друга държава не са били много пари, но все пак при цена на билетчето от 6 стотинки, това ги прави не сериозен, но поне ясен ангажимент.
Ученикът прочел книжката за бактериите 3 пъти за една вечер. На другия ден отишъл на училище, минал покрай книжарницата, но изобщо бил забравил за договорката. На по-следващия ден отново. Едва след няколко дни, когато ученикът и дядо му отишли до магазина, паметта на младия кадър се събудила и минавайки покрай книжарницата го пробола като игла в тялото. Леле, момчето се почувствало като банков обирджия на ценни активи. Вината го ударила като тухла по главата. Дядо му разбрал, че има нещо, попитал го, а очевидно ученикът не е можел да издържи на пристъпите на угризение и разказал историята. Разбира се, че получил 10 стотинки. Дядовците и бабите са лицето на добрата сила във вселаната.
Момчето влязло в книжарницата и с треперещи ръце оставило 10-те стотинки. И тук друга изненада - продавачката дори не си спомняла за такава уговорка, нейната памет също я подвела и тя по никакъв начин не могла да се сети. Но пък ученикът с 10 стотинки пред нея я трогнал толкова много, че тя не само не му взела парите, но и му подарила друга книжка....
Тогава момчето разбрало, че ако в този свят наистина има магия, тя е възможна единствено и само покрай книгите. А това знание и до днес е най-ценното нещо, което е усвоил.
После историята тръгна твърде бързо.
По-бързо, отколкото е прието да бъде описвана.
Аз отидох да живея в Пловдив. Страната, в която живеех, се побърка и обяви, че става друга. После се преместих в София.
Дядо си отиде. Стана толкова внезапно, че дори не успях да си поема дъх. Сега толкова много ме яд, че го няма, за да го попитам дали си спомня тази история. Дали пък не доизмислям нещо. А аз се сетих за нея преди няколко дни, когато най-накрая се престраших и отидох да си купя електронна читанка за книги. Изведнъж пред нея изпитах позабравеното вълнение на ученика, който заставаше пред книгите и можеше да изкара с часове в опияние пред тях.
Защото онзи ученик, на онези години наистина беше научил най-важния урок на земята, че книгите ти дават възможност да живееш толкова много различни животи, че имаш право да се оплакваш единствено от едно - че отреденото ти време е толкова кратко, тоест няма да ти стигне да изчетеш всичко, което си набелязал в този живот.
Стоях с електронната читанка в ръце, но ми стана изключително леко и радостно, че успях да си спомня нещо станало толкова отдавна, в друга епоха и различна държава. Паметта е единственото ни средство за пътуване във времето и сякаш за миг отново се пренесох в онази стара книжарничка, където така хубаво миришеше на нови книги, където историята не помръдваше и, където всички години пред мен изглежда неописуемо много.
Имало едно време.
