Статията на Станимир Панайотов "Ново и ляво - политика на невъзможното" е един от най-интересните публицистични факти в последните няколко години. За първи път от много време насам виждам един човек, който се опитва теоретично да формулира идеята за някаква ново ляво, по-различно и одухотворено от обикновеното партийно такова. Обществено маргинално, но идейно мощно ляво, което ще е в състояние един ден да презареди идеята за промяна на българска почва.

Мисля, че досега гласовете за подобен тип ляво обикновено са потъвали в блатото на деградиралите български обществени отношения и заради това никога не е имало смислен дебат дали БСП има някаква лява алтернатива, която обаче не се проявява в закостенели партийни образувания или архаични идеологически щампи.

За първи път някой формулира нови идеи, макар и изразени по поетично-философски начин, който навява безнадеждност дали тази нова левица някога ще е в състояние да се случи и да озари с пламък прояденото ни от дясна политика и патетика общество.

Аз не виждам нищо лошо в размаха на поетичната мисъл, дори смятам, че основен проблем на предлаганата ни сега политика е, че се опитват да я опаковат в термини като "технократичен" и "прагматичен", а истината е, че политиката се нуждае от романтика, както наркоманът се нужда от нова доза хероин.

В статията на Панайотов обаче, поне за мен, има един спорен момент, който ще се опитам да формулирам. Мисля, че той е ахилесовата пета на "новото и лявото", защото си представя своето случване в идеални обществени условия, което като цяло обрича идеята да стои трайно в състояние на красив сън.

Нека преди да ги кажа обаче да уточня нещо. Левицата яростно се нуждае от смислен спор за своето състояние и идеи. Тя не може да съществува без него. Заради това този първи знак, че нещо се раздвижва, е от изключително значение за мен. Ето защо сама по себе си тази статия е великолепен знак и нека моите несъгласия да не ви развалят впечатленията от нея.

Идеята за взривяването на политиката, като начин да се освободи пространство на нов вид политически отношения, е убедителна, но с почти нулев шанс за реализация. Ако всичко ново чака всичко старо да гръмне като реактор във "Фукушима", новото поколение може да се пенсионира спокойно без някога да види новата левица в действие.

Не казвам, че ако нещо ново се задава като тътен на хоризонта, то трябва да се примири с действителността, но ми се струва, че новото ляво може да има и своя шанс без да чака перфектните условия за реализацията си. То просто не трябва да стои интелектуално изолирано или превръщащо се в кротка секта за бурни дискусии, то трябва да заяви присъствие, ако иска един ден старата политика да бъде пометена.

Обществената среда е силно конкурентна, светът може и да не играе в полза на лявото, независимо какво си мислят адептите на различното ляво и ако не бъдат чути днес, нямат шанс да бъдат чути и утре.

Утопиите са велики, защото, противно на всички очаквания, те обичат да се сбъдват. Не беше необходимо да прочета у Маркузе подобна теза, за да знам, че тя е вярна.

Утопиите обаче не могат да бъдат изградени от само себе си. Заради това смятам, че позицията на маргинален свидетел на разпада на старите стойности не отива на новото ляво. То има своята възможност да промени стария ред и система, но за целта трябва да припознае себе си като нещо, което има цел, а не е просто естетически поглед върху вселената. И под цел разбирам това, че не може да се чака случването на невъзможното, а да се направи така, че невъзможното да се превърне в дневен ред на страната.

Заради това смятам, че е парадоксално новото ляво напълно да отрича партийния ред. Не казвам да се примирява с него, да става част от статуквото, да се самоунищожава, като приема нещо неприсъщо, казвам единствено, че промяната е възможна и без да разрушаваме досегашната политика докрай.

Защото в момента новото ляво и партийното ляво нямат нито една територия, на която да се срещнат. Това е проблем най-вече на партийното ляво, но и новото ляво няма поводи за гордост, защото много негови идеи биха могли да бъдат прихванати и осъществени.

Проблемът на мечтата за ново ляво е и друг. При най-солидните ми сметки, в България около 1500 души биха прихванали подобен тип идея. Не ме разбирайте погрешно - това е цифра, която трябва да внушава буен оптимизъм. Но дори и политиката да бъде разрушена като в постмодерен сън, то хората в обществото ще си останат същите. Няма да се събудим в град от ангели, които ще разсъждават на величествено и висше ниво - това ще са същите хора, които ще искат социална сигурност, работа, доходи и спокойствие. Това са вечните теми, от които новото ляво не може да избяга. В този смисъл то не може да бъде просто някакъв духовен императив, ако иска да се осъществи, ще трябва да работи със същите тези хора, които обикновено до вчера гласуваха за месията, защото искат чудо.

Тоест въпросът за политическото представителство не е вторичен. Той трябва да бъде поставен още днес. Защото иначе никой никога няма да чуе за новото ляво, освен като текст за невъзможната друга страна, която може да бъде България.

Убеден съм, че политическият живот няма вечно да протича в очертаните днес рамки. Рано или късно той ще бъде променен, защото сегашните модели до един се оказаха фабрики за системни кризи, които разкъсват обществата. Дясната патология, в която изпадна света, трябва да бъде променена. А десният проект България трябва да бъде унищожен и направен отново. Ако това е метаполитика, аз съм неин привърженик.

Но не искам и няма да чакам 20 години за нейното случване. Защото всеки човек заслужава да види промяна в живота си. Аз искам да видя ново ляво, но ме е страх, че то може да си остане само в зародиш, ако откаже да види себе си още днес като реална сила, като идеологически вихър, като начин за промяна на света, дори и в неперфектни условия и стара политика.

Утопиите са най-мощното нещо, което хората са измисляли.

Не ме карайте да чакам дълго за една от тях.