Разбирам гнева на хората, които трудно приемат факта, че една фирма за изключително вредни напитки (Ред бул) си направи огромна рекламна кампания със скока от ръба на космоса на Феликс Баумгартнер. Това наистина е изначален дефект на света, в който живеем - човек не може да направи почти нищо значимо, без рекламодателите като паразити да увиснат на неговия гръб и да засмучат едра глътка от бляскавата слава.
Това обаче не отменя потресаващото въздействие на този епохален скок. В човешкия живот миговете, в които осъзнаваш, че гледаш нещо, ама наистина исторически се броят на пръстите на едната ръка. А скокът на австриеца беше точно от тези мигове.
Вероятно така са се чувствали хората, когато навремето са чули, че в космоса за първи път е излетял човек (Юрий Гагарин е бил от щастливците, трябвало е да прави реклама не на фирми, а на политически строй, а следователно и скафандарът му е бил брендиран единствено със "СССР", а не с фабрика за бонбони "Краснный Октябрь" примерно). Или когато за първи път човешки крак остави следа на Луната...
В тази връзка майка ми наскоро ми разказа една история за нейната баба, която щом чула новината за космонавтите, е задала изключително философския въпрос: "Добре де, хубаво са ги изпратили, ама как ще си ги опнат обратно?"
Човешката цивилизация се нуждае от миговете, в които доказва сама на себе си, че граници няма. Това е еквивалента на емоционалния петрол, който зарежда планетата, за да върви не само напред към бъдещето, но и нагоре към звездите. И заради това Баумгартнер се вписа в редичката на имената, които няма да угаснат никого - Гагарин, Армстронг - хората, оставили трайна следа в нашето въображение. А без въображение животът на планетата щеше да е сух, сив и скучен като душата на проклет милиардер.
Заради това разбирам гневните, но не можах да спра да се вълнувам, докато гледах свободното падане от 38 километра височина. Тези няколко минути ми дадоха адреналин, който нито един "Ред бул" не може да ми осигури.
Ние хората (ех, как патетично звучи това) имаме много неразрешени проблеми на Земята. Така де - прецакахме климата, прецакахме икономиката, половината свят даже няма вода за пиене, обаче не бива да спираме да гледаме звездите. Поне аз не мога да спра да си мечтая за тях. И заради това скокът на Баумгартнер ме развълнува - той показа, че човешкото тяло все пак е създадено за полет и вероятно заради това нашата цивилизация редовно се стреми нагоре. Когато хората гледат към небето, границите падат, различията падат, тогава ние сме заедно, ние сме едно цяло, ние заедно сънуваме, заедно мечтаем. И майната им на тъпите корпорации, гадните богаташи и всички останали, които искат да се възползват от това. Те са само средство в случая. Те помагат на мечтите, но не могат да ги контролират. Дааа, Феликс Баумгартнер доказа и това. "Ред бул" му плати апаратурата и всичко останало, но скочи австриеца, а не шефът на корпорацията, нали?
Докато гледах как един човек лети от Ръба на космоса, за да се прибере в своя дом на земята, изпитах и едно позабравено литературно усещане. Просто именно тези мигове са създадени за поезия, а не другите. Но, не седнах да пиша, хаха, не, просто се сетих за едно стихотворение на Александър Твардовски, в което най-добре е описал чувството за това как ние заедно, цялата планета, сме надмогнали студенината на космоса и тъпата упоритост на смъртта:
Ти, смърт, си тъпа: ти човека
заплашваш с мъртва пустота,
а ще живеем ний довека
и там, зад твоята черта!
Не ще умре в мъгла безгласна
със живите съюзът твърд.
Самички, ний сме ти подвластни,
но заедно — не знаем смърт.
Как човек да не обича поезията? В това стихче виждам емоционално оправдание да кажа, че Феликс скочи и вместо мен, но пък аз също се чувствам скочил. Не съм бил на 40 километра над Земята, но ми е достатъчно, че някой от нас отиде и се престраши да се върне от там с парашут. Ще имам с какво да се хваля в Отвъдния свят, когато ме питат как е било на земята, докато тях, другите, ги е нямало.
А и кой е казал, че този Отвъден свят не е сред звездите?
И дали ще ме пуснат да се върна с парашут от него?
