В една странна и абсурдна пиеса, която Йожен Йонеско беше написал преди години, един от героите драматично възкликваше за степента на своята трагедия: "Господи, колко високо е дъното!"
България живее в сюжет на Йонеско от три години и половина насам, когато дойде управлението на безкрайната лъжа, дясното мракобесие, дебелашката самоувереност и абсолютния хаос.
Проблемът беше, че три години липсваше реална енергия за промяна. Сякаш хората се бяха примирили, че трябва да живеят в постоянен кошмар и непрекъсната бедност.
След като в сивата ноемврийска събота обаче БСП успя да събере над 10 хиляди души на протест, вече никой не може да каже, че в България няма алтернатива. Тя, алтернативата, беше там, на площада. В отчаяните погледи на хората, които изнемогват. В призивите, че е време кабинетът да си ходи. В надеждата, че една друга България е възможна.
Идващите избори са въпрос вече не само на политика, а на спасение. А политиката понякога е въпрос на компромис. Но на един площад, когато хората протестират, когато са гневни и отчаяни, няма място за компромиси. Именно там се вижда, че левицата е най-силна, когато говори с гласа на обикновените хора. Само тогава левицата е левица. Само тогава отвъд отчаянието може да се види една нова надежда.
Левицата никога не бива да забравя кой е генераторът на нейната истинска сила. Това са хората, които се събират всеки път отново и отново, когато трябва енергия за промяна и път към различно начало.
Сред хората винаги е най-интересно. Те са истинската сила.
Те са и тези, които заслужават различна страна.
