(коледен разказ)
Ако постоянно валеше сняг, хората никога нямаше да свършат нещо полезно. Снегът е опит за краен инфантилизъм на вселената. Симулация на вечното детство. Грандиозно фукане. Жесток метеорологичен нарцисизъм.
Древните философи навремето си блъскаха главата върху жестокия проблем за случайността на човешкото битие. Тоест – дали Висшата сила, сътворявайки човека, е осъществила себе си или животът е просто страничен продукт на Голямата божественост. И понеже този въпрос не е получил отговор, отговор няма да получи и това, дали пък вселената целенасочено не ни бомбардира със сняг, за да ни покаже, че може, че просто й е весело, че така стоят нещата в неразбираемия от векове свят.
От всичко казано има поне един позитивен извод. Когато дойде снегът, значи вече е време да спреш да бъдеш сериозен, да откриеш, че изминалите години са една безкрайна лъжа, да захвърлиш преструвката за различен живот и да се заемеш с основната задача на битието - пак да търсиш тайното място, на което снежните човеци са създали високотехнологична цивилизация, за да сe крият от вечно опикаващите ги кучета и да четат по звездите дали някога Вечната зима няма да дойде.
Нещо подобно като мисли пробягваха в главата на самотното ченге, което с фенерче в нощта обикаляше кварталните поляни и търсеше снежни човеци. Валеше сняг, гъст и небрежен, звездите приличаха на малки топчета от станиол, духаше вятър, пронизващ до костите, стъклата на околните блокове прозвънваха в странна хармония в мрака, а уличните лампи безпомощно хвърляха светлина, но не се справяха твърде добре с поставената задача.
Ченгето чувстваше, че пръстите му изстиват, а краката му са мокри, все едно малка рекичка тече през тях, но това не го отказа от броденето в дълбоките преспи.
Градът изглеждаше интересно безлюден. Все едно нощта беше застинала неподвижно, нямаше никакъв знак за човешко присъствие, сякаш всички хора си бяха стегнали багажа и отплавали за топлите острови. Някъде в далечината лаеха кучета, но техните любовни призиви май само подчертаваха самотата на пространството.
Снегът не беше спирал от четири дни. Капеше над света като в роман от Маркес, все едно нямаше да спре поне още четири години. Три дни ченгето гледа от своя прозорец как снежинките се лепят по стъклото и как пейзажът навън побелява и се прикрива, за да разбере дали е дошло времето на голямото търсене.
Най-накрая, когато стана ясно, че снеговалежът ще е митологичен, а нощите ще стават все по-дълги, бели и неясни, се изясни, че подходящият момент е настъпил.
Ченгето беше убедено, че именно това е нощта, в която ще разкрие напълно конспирацията на снежните човеци. Защото, вижте, преди много години, още като дете той се беше запитал за какво им е на хората да правят човешки фигури от сняг. Кое ги кара от поколение на поколение да предават една и съща форма в колективната памет на човечеството – същество от топки сняг, с морков, който трябва да мине за нос и с метла край себе си. Защо сме забравили толкова много неща от древността, но не и изкуството да правим снежни човеци, питаше се ченгето, преди още да стане ченге?
Когато порасна малко повече, знанията му за голямата конспирация се задълбочиха. Когато осъзнаеш снега като част от кръговрата на природата – вода, която пада като сняг, а после се изпарява, изведнъж се стига до извода, че снежните човеци не изчезват, а минават в друго състояние. Според ченгето снежните човеци винаги остават край хората, гледат ги през всеки дъжд, през всеки порив на вятъра и само чакат безкрайната зима, за да могат да се появят от нищото и да наблюдават какво се случва в развълнувания свят.
Когато един път разбереш, че има нещо страшно подозрително в снежните човеци и тяхната неспирна поява на белия свят, вече е малко по-лесно да разследваш случая. И ченгето започна да се задълбава в мистерията.
Ако човек отвори Библията, веднага ще разбере, че това е книга, писана предимно по южни и топли места, защото снегът се среща подозрително рядко в свещените думи. Той присъства там предимно като опит за литературна метафора – че човек може да стане по-бял от сняг, когато душата му е пречистена. Че отмиването на тялото го избелва като снежинки, които падат от небето.
Само на няколко места снегът присъства като нещо повече от сравнение, чувстваше ченгето докато четеше.
„Когато Всесилният разпръсваше царе в тая земя, Тя побеля като Салмон, когато вали сняг”, се казва в Псалми 68-14.
Царете и снегът са свързани? Нима падането на снега ознаменува тяхното идване? Снежните човеци царе ли са?
В Корана пък, оказа се, снегът мистериозно отсъства. В пустинята никой никога не е говорил за него, никой никога не е виждал насън или наяве снежни човеци, все едно те умишлено са заличили следите от себе си в тези краища на света...
Празнините в паметта дразнят като зъб, който почва да боли. Ченгето чувстваше, че подозренията към снежните човеци и тяхното присъствие наоколо започват да го превземат късче по късче. Изчете стотици стихотворения за снега, за да види дали поне за миг, в изблик на поетическо безумие, някой поет не се е доближил до знанието или поне подозрението към всичко, което го тормозеше. Нищо. В света зееше дупка с размерите на огромна пропаст, а всички я подминаваха все едно я няма.
А снежните човеци се появяваха всяка година, деца от различни поколения ги правеха отново и отново, а на ченгето започна да му се струва, че в техните измислени очи се чете скрита мъдрост, а фалшивите им носове червенеят иронично.
И така се стигна до нощта с митологичния сняг, когато мракът падна внезапно, а нощта се изпразни от хора.
Снежинките като парашутисти не спираха със своя десант към земята. И тогава в далечината ченгето видя един снежен човек. Само няколко мига по-рано обаче го нямаше.
С фенерче в ръката се приближи до своята цел. Снежният човек изглеждаше благоприлично. Някой бе увил стар шал около главата му, имаше тенекиена кофа за шапка, морковче за нос, метла, забодена отстрани и два въглена вместо очи. Стоеше неподвижно и не издаваше никакъв звук.
- ...Побеля като Салмон, когато вали сняг. – промърмори подозрително ченгето. Вдигна ръка към морковчето, пардон към носа и тогава снежният човек примигна. Не е ясно как можеш да примигнеш, когато очите ти са въгленчета, но снежният човек определено го направи.
Ченгето се почувства като герой на Дан Браун, когато заплетената мистерия се оказва с пъти по-глобална, отколкото е мислено първоначално.
От лек ужас изтърва фенерчето си на земята. А снежният човек го погледна иронично:
- Щом отсега започваш с това, вече се чудя дали изобщо да ти казвам нещо.
Гласът на човека от сняг беше странен. Все едно снежинките шепнат високо.
Ченгето не посмя да отговори, защото го достраша, че всъщност може да се окаже, че никъде не е излизал, че е заспал на своя боен пост там пред прозореца и в момента сънува.
- Виж сега, братле – продължи снежният човек с иронично изражение – още преди няколко години те надушихме, че май си на път да разбереш нещо. Гледахме те как подозрително минаваш край нас и като хрътка сумтиш. В тази вселена снежните човеци имат двама основни врагове – пикаещите кучета и сумтящите подозрително хора.
- Вие сте навсякъде нали? – попита ченгето смутено.
- Едва сега ли го разбра? Наистина трябваше да отпиша разговора с тебе. – цинично отговори снежният човек. – Какво ще рече дали сме навсякъде? Ние сме част от някакъв цикъл, но изобщо не ми пука къде сме. Нито кога сме. С други думи, не ми пука и за самия цикъл.
- А защо се криете? Как сте заличили въпросите за самите вас?
- Кой и кога ще повярва, че три снежни топки една върху друга могат да имат разум, а? Ние се появяваме и изчезваме, забавляваме хората и се топим. Кой би си задавал въпроси за това? Само някой подозрителен и сумтящ тип, който не може да спи, защото снегът навън го измъчва като неразрешен проблем. Аз също бях като тебе.
- К-какво? – заекна ченгето.
Снежният човек пак примигна. Иронично.
- Бях точно като тебе. Преди много години. Стоях в една стая, гледах снега и презрително осъзнах, че един ден ще стоя в същата тази стая и ще гледам последния сняг в живота си. Земята е сътворена поетично, пич, всеки сезон събужда нова емоция в душата, но когато си сумтящо и подозрително копеле, това те тормози, защото ти се иска вселената да свърши заедно с теб.
И аз бях така. Сумтях и страдах, а най-накрая излязох навън, разперих ръце и оставих снега да ме затрупа. Реших, че това ще е моят начин да избягам от живота. Но не избягах. Превърнах се в това, което съм. Вместо вселената да свърши с мен, аз станах част от вселената и сега пътувам накъдето тя реши...
Ченгето се озърна наоколо.
Изведнъж бяха надошли много снежни човеци.
Носове от моркови сияеха в нощта.
...И тогава Ченгето реши, че не може да направи абсолютно нищо друго. Разпери ръце под снега, вдигна глава към неспиращия сняг, вгледа се в неподвижните звезди и застина така.
Бляскав и бял като снежен човек. Като снежен човек, който щеше да остане така до края на зимата, за да наблюдава с тиха мъдрост света и с безкрайна радост в душата.
Единственото, което не знаеше ченгето, но вече не му и пукаше за това е, дали напролет ще се разтопи като останалите си събратя и къде ли щеше да го отведе това чудно пътешествие...
