Напоследък има нещо в българския въздух. Хората ходят с пламнали очи, фантазират си различно бъдеще, представят си различни партии, друг възможен модел на страната, изобщо, ако има заплаха за ГЕРБ, то тя не е това, че доведоха страната до просешка тояга, а това, че обществото отново започна да мечтае. ГЕРБ могат да се справят с реалността, но са удивително безпомощни в борбата с фантазията.
А размечталият се човек – това е истинската сила в този свят.
Разбира се, понякога всеки сън може да се изплъзне от контрол и да се превърне в кошмар. С това не искам да преча на хората да фантазират, но сред всички планове, идеи, възторзи и статии, на които станах свидетел, видях посоки, които не, че плашат толкова, но просто наникъде не водят. Най-голямата грешка, която един мечтател може да си позволи е, да повярва, че предишният свят никога повече няма да съществува. Уви, реалностите са досадно нещо – те стоят непоклатими, вечни и упорити, въпреки нашите опити да се правим, че ги няма.
И така тези дни налетях на една статия, която обобщава една красива илюзия, която може да действа като кокаин: „Децата на прехода" и краят на етикетите "ляво" и "дясно". Авторката на този текст е развихрен ентусиаст. Фактът, че е успяла да вмести две столетия история в четири изречения е прелестен, но подсказва твърде прибързани изводи, което не винаги е лошо, но в случая е като внезапен исторически махмурлук.
Самият факт, че „ляво” и „дясно” вече са окачествени като етикети, трябва да ни насочи към основната идеология на текста – политическите разграничения са мъртви, децата на прехода са особена форма на свръхоригинални супермени, общите каузи ще държат планетата единна, политиката вече не е това, което беше.
Не съм наясно защо някой иска да погребе "ляво" и "дясно". Разликата между лява и дясна политика е симптом на модернизиращо общество с ясно изразени ценности. Разграничението по тази плоскост възниква в мига, в който обществата излизат от феодализма и почват да търсят нови форми на организация. Норберто Бобио, един от най-оригиналните и известни италиански политолози, въпреки че се отнася леко иронично към архаичните значения на тези два пътя в политиката, смяташе, че имено те са най-адекватните описания на обществените човешки активности. „Ляво” и „дясно” имат различен политически смисъл, различна емоционалност, различна визия и всъщност заличаването на разликите между тях е основният проблем на света, а не както авторката смята, начало на истинското лечение.
Политиката днес е в жестока криза на представителност. Но това не е причина да я обявим за мъртва. Това е все едно да се откажем от медицината, защото има един или два нещастни случая. Политиката може да съществува ситуационно, но това е временно състояние, което не може да изтрае повече от няколко години. Човешките общества не са в състояние да живеят от година на година, от кауза на кауза, хората се нуждаят от структурирана цел и път за нейното постигане. В противен случай вече няма да говорим за политика, а за временен карнавал. Най-тъпото на карнавала е, че когато той свърши, животът все пак трябва да продължи.
Авторката на статията обаче сляпо и утопично вярва, че политиката е направила един пълен кръг и днес вече се е върнала обратно в началната си точка, след като новите идеи стоят преди лявото и дясното. Ако приемем това за вярно, то значи с тревога да отбележим, че светът сериозно се е демодернизирал. „Лявото” и „дясното” не са архаични клишета, а знаци за някаква степен на политическа цивилизованост и култура. Ако се окаже вярно, че сме се върнали в епохите преди тях, значи трябва спешно да видим къде е проблема и веднага да се попитаме – кой е виновен за тази внезапна политическа архаизираност на обществата. А има поне два вида отговор на този въпрос и те са(о, интелектуален ужас!)„ляв” и „десен”.
Вместо да потърси отговора на най-големия проблем поставен в нея, статията започва радостно да описва някаква нова обстановка, в която политиката ще протича по пътя на бързо самоорганизиращи се общности, които ще решават конкретен проблем, а после вероятно пак ще се разпадат в общата сивота на живота. Само, че това може да бъде наречено политика единствено в някоя романтична фантазия? В средновековието е било пълно със самоорганизиращи се общности, нали? Всяко отделно село е било такова. В епохата на самоорганизиращите се общности политиката е била възможна единствено около фигурата на монарха. Там ляво и дясно наистина нямат смисъл, защото монархията в своето древно измерение не допуска различни възгледи за света, а само различни начини за осъществяване на едноличната воля. Това ли иска да ни каже авторката – че ние обитаваме някакво ново анархистично средновековие и ще възникваме като общество един път на петилетка, когато се появи кауза, способна да впечатли повече от пет души едновременно?
„Лявото” и „дясното” са изключително сложен проблем и въображаемите деца на прехода не могат да минат без него, колкото и да се опитват да се самоидеализират до най-патетичните висини на езика. И тук нещата не опират до БСП, ГЕРБ, ДСБ, СДС. Партиите са само временен преносител на идеи. Някои от тях оцеляват по-дълго. Други се разпиляват като есенни листа. Но партиите не съществуват по някаква приумица на олигархичните кръгове, които като паяци са оплели държавата. Партиите имат дълбоки социални корени и проблемът на сегашната ситуация, е че всички формации, без нито едно изключение, са изгубили тези корени. Те са партии-сенки, но това не прави автентичните леви или десни идеи по-малко силни или пък залинели. С други думи, не в етикетите е проблемът, а в това, че етикетите трябва да бъдат изпълнени със съдържание, за да може политиката да проработи отново. В противен случай ще трябва да изтърпим не един или два текста, които обявяват края на политиката и началото на новото купонджийско средновековие, в което общностите ще съществуват като призраци и ще се появяват само по конкретни поводи, цели и място.
Идеята за край на политиката също може да има дясно или ляво измерение. Дясното е в опита историята да бъде затворена завинаги, замразена в кристала на икономическия либерализъм и осветена от огромните прожектори на свободния пазар. Левият край на политиката пък трябваше да дойде, когато светът окончателно се освободи от държавата като форма на съществуване и влезе на дрейф в носталгичното море на абсолютното равенство. С други думи – самата идеята за край на политиката също е силно политическа, при това издава не спонтанно желание за бърза читателска общност, а за вечно състояние на обществото.
Статии като тази обаче ще се появяват именно заради мечтателния характер на българската политическа душа. Българската душа трудно съществува в реалностите, защото те са подтискащо досадни. И заради това винаги се опитва да живее в света на предстоящото чудо. Между другото – не възприемайте това като критика. Напротив – това е най-доброто, на което е способна България.
Само, че проблемът идва точно тук. Десните мечтатели стоят и хлипат в десетки блогове, че идеалната десница е буквално зад следващия ъгъл и тя ще се появи всеки момент, когато мафията, олигархията, комунистите, ДС, извънземните, цената на Виаграта(ненужното да се зачертае)спрат да пречат на перфектния свят. И така пропускат да видят, че българската десница днес – това са Кунева и Бойко Борисов. Това се оптималните варианти на дясно у нас. Едното, първото, зализано, проевропейско, елитарно и нарцистично. Другото, второто, популистко, размито, дебелашко и егоцентрично.
Същото се получава с левицата. Хиляди мечтатели си представят идеалната левица, която ще се появи като крайцера „Аврора” на червения хоризонт и то буквално след 20 секунди, без да видят, че левицата днес се е свела до лица, които са леви, само защото това е начин да запазят портфейлите си дебели.
Идеята за край на политиката е най-добрият начин това статукво никога да не бъде променено. Защото това, че някой е погребал „лявото” и „дясното” няма да им попречи утре двата „етикета” да се завърнат като метеорите в нощното небе и да ни накарат да се чудим защо сме мечтали за различна история, когато истинската история през цялото време е била пред нас...
Лявото и дясното са най-ценното, което политиката може да предложи. Аз, разбира се, никога няма да стана десен, това е път, който ненавиждам, смятам за радикално сбъркан и за прелестно невъзможен. Но това не е причина да отписваме политическите разграничения. Защото само те движат света напред. И няма деца на прехода. Има хора, които знаят да мечтаят. Но и да превръщат мечтите си в реалност.
А и това не е най-важното. Смисълът на политиката е да заявиш идеи и присъствие, защото това прави светът различен. И тези идеи не съществуват от днес за днес. Те са били тук преди мен, ще останат и след мен. Политиката прави света исторически последователен, независимо от завоите, подкупите, тъпанарите и психопатите в нея. Няма как да го кажа по-добре от Честъртън, въпреки, че той по друг повод пише:
О, блазе ни: ние чухме с наште собствени уши.
Да, блазе ни: ний видяхме с наште собствени очи.
Вече нека смърт ме грабне от света желан и мил.
Та какво, ако ме няма? Не е малко, че съм бил.
