През 1935 година Стаханов успява да преизпълни своята трудова норма 14 пъти за един ден. И веднага става герой. Името му се повтаря с трепет. Днес е трудно да разберем какво е карало този обикновен човек да работи с такъв ентусиазъм. Цинизмът на епохата напълно е замъглил светлите пориви на миналото. Можем да си обясняваме Стаханов с трудова репресия, с политически натиск и така, разбира се, абсолютно никога няма да постигнем истината за него.
Очевидно човек може да се труди воден не само от идеята колко ще му платят. Стаханов е живеел със своята работа, защото е смятал, че така дава своя принос в изграждането на нещо велико, нещо различно, нещо по-светло, нещо по-голямо от отделния човек и по-смислено. Нима хората, които построиха Димитровград, са били събрани там заради пари и егоизъм? А тези, които направиха Хаинбоаз? Кой е бил моторът на този ентусиазъм и възторг? Можем ли днес да си обясним радостта и енергията на младите хора?
Стаханов обаче е идеен и днес. Неговото име трябва да ни служи, както навремето канарчетата са служили за откриването на газ гризу в шахтите. Епоха, в която Стаханов е неразбираем, далечен и странен, няма как да е добра епоха.
Това, че днес не можем да го проумеем, не е оценка за него.
Това е оценка за нас.
