/Поглед.инфо/ Случайно снощи налетях на дипломната си работа от ФЖМК, наречена "Теория на постмодерния революционен вестник". Тя ми доказа две неща - едно нарцистично и едно плашещо. Нарцистичното е, че още в далечната 2000 година аз съм си бил радикал, а плашещото е, че историческото време, като в хорър-филм, като че ли изобщо не е помръднало дори с милиметър.
В тази дипломна работа, в която си позволих да бъда един голям политически коментар на света и на българската ситуация, специално съм се опитал да разбия тогавашното упорито, тъпо и страховито клише на управляващата към момента десница, че през 1997 година тя е сключила "нов обществен договор" с обществото и го е повела към европейско небе, безгранични облаци и утопичен просперитет. Тази фраза бе извадена от книгите на Русо и бе завъртяна в употреба покрай събитията от 1997 година, а тогавашният президент Петър Стоянов (историята най-вероятно ще го запомни като кратка бележка под линия) ставаше и лягаше с нея и я превърна в част от неизтощимия си речник, съставен предимно от скучни клишета, банална риторика и омекотени антикомунистически дрънканици.
"Новият обществен договор" се оказа маската, под която бе извършена приватизация по най-престъпен начин и изведнъж олигархията получи собственост на безценица. В момента, в който тази собственост бе разпределена, разпарчетосана и разграбена, всякакви приказки, че комунизмът е жив могат да бъдат причислени към наркоманските халюцинации или мечтите на гимназистките да получат любовно писмо от любимия си певец. Новият обществен договор не само не бе изпълнен, ами, в края на тази история, той се оказа едно от бруталните клишета на прехода, което бе незаслужено забравено, защото смисленият и свободният човек си дължи едно - никога да не забравя политическите призраци и демони, защото иначе е обречен да ги преживява отново и отново.
Никога нямаше да се сетя за това, ако тези дни, в декларацията на ранобудните окупатори на Софийския университет, това политическо зомби не получи нов словесен живот. Не повярвах на ушите си, на очите си и на другите си вътрешни органи, но колкото и да исках да се заблуждавам, не беше халюцинация. Младежите (съвсем очевидно под диктовка) бяха възкресили мракобесното клише на прехода и твърдяха, че било време за "нов обществен договор". За хората, които си спомнят първоначалния живот на тази фраза, това със сигурност звучи като покана за нова екзекуция и то съвсем не по Набоков. Тази екстремистка логорея бе подхваната от случайните десни из виртуалната лудост на страната и призракът от миналото заприлича на лавина, която идва, за да покоси повторно живота ни със своя префинен садизъм.
Аз, обаче, живях в прехода, мамка му. Когато чуя "нов обществен договор", всичките ми антенки за тревога започват да сигнализират отчаяно към тъмния космос. Защото в нея може да се разчете знак единствено за това, че вампирите са се размърдали в техните леговища и отново са жадни за кръв, която, обаче, те, защото вече са мръснишко лакирани, искат да пият единствено с маската на морални послания и патетично дърдорене.
Истината е, че прослойката у нас, която преписва некадърно Русо и говори за "нов обществен договор" всъщност е удивително некреативна и интелектуално паразитна и дори не може да се напъне да произведе друг политически локум за многократно промиване на несвикнали мозъци.
Защото, драги мои ранобудни и далечни приятели, този нов обществен договор веднъж вече бе сключван с нас. Политолози го възпяваха, социолози го измерваха, журналисти го възхваляваха, седесариатът се възторгваше, а резултатът бе драматично прецакване на цялата нация. Това се оказа политическа дъвка, мръсотия за често използване, терористична лъжа. И тогава, убеден съм, е имало хора, които са говорили от чисти подбуди и светли идеи. Резултатът, обаче, беше много мизерен. Новият обществен договор се оказа огромна диктатура на лицемерието. И точно, защото тя беше апотеоз на измамата, после беше наказана на изборите. Оттогава, въпреки поетичната си душа, изобщо не вярвам на светли приказки. Защото, когато видиш вампирите зад светлите думи, ти се иска да избягаш през девет планини в десета.
"Новият обществен договор" е невъзможен в едно общество, което в е плен на лъжата и постоянното оправдание. Дори и до днес илюзорната декомунизация е основен смисъл за съществуването на десните партии, въпреки че имаха безкрайни шансове, ако това е целта им, те да я осъществят. Те все декомунизираха, ама в крайна сметка проваляха страната. Все сключваха нов договор, ама в крайна сметка лъжеха като врачки на екрана на провинциална кабеларка. Възкресяването на миналото, чрез неговите най-арогантни лъжи, не само не е опит за търсене на бъдеще, а е начин за трайно засядане в блатото. Заради това стоя отстрани и удивено гледам как "ранобудната" младост е в състояние да си направи публично харакири, понеже е обсебена да слуша лъчезарните и идиотски лъжи на историята.
Заради това, в онази далечна 2000-на година, аз съм написал за себе си, че промяна може да има не чрез илюзорните обществени договори, а чрез търсенето на различна обществена система. Чрез радикална и лява промяна на обществото, която да го освободи от мрака на клишетата, от комплексарщината на десницата и от подлостта на официализираните лъжи. Не можеш да искаш революция чрез договор. Това е все едно да искаш да изгониш лудостта с настояване за подобряването на нейните видения. Тази имитация на живот и политика прецака прехода и преди приближаващия 10 ноември е добре да си го спомним.
Заради това смятам, че човек си дължи да бъде радикал и последователен продължител на себе си от миналото. Още тогава съм бил хейтър на официалната медийна пропаганда, няма да я приема и днес. Битката срещу подмяната трябва да се води всеки ден, защото иначе ще се окажем в държава и свят без никакъв изход.
Точно поради тази причина, когато чуя думата "декомунизация", винаги се оглеждам дали някое зомби не вие в мрака. Идеята, че проблемите на държавата идват от комунизираните институции и тути кванти, се родее с идеята, че в горите край Витоша нощем еднорози пасат вълшебна трева и голи самодиви се пръскат с вода. Съществуването на олигархия е сигурен признак за капитализъм, май френдс.
Когато ми покажете капитализъм без олигархия, тогава, обещавам, ще отида при еднорозите и само ще задявам самодивите, и единствената политика, която ще докосвам, е темата: "Какво ни говори за международното положение цветът на сутиена на Памела Андерсън".
Дотогова обаче си починете от нови обществени договори.
Няма да живея пак във вашите лъжи.
