(Защо иконописецът Йордан Опиц не заслужава нещастието да бъде провъзгласяван за икона на морала и патриотизма)

В последните няколко дни изпитвам лек страх да вляза във Фейсбук, защото се чувствам като попаднал в психиатрия, вдигнала бунт. От всеки втори ъгъл ме посреща снимка на иконописеца Йордан Опиц, обявен от народа за поредната невинна жертва на съдебната система у нас, защото бе осъден на 5 години затвор, заради убийство на крадец. Смазващото в поредната виртуална вълна е това, че правото на собственост изведнъж колективно бе провъзгласено за най-висшата ценност изобщо и никой пет пари не дава за това, че е бил отнет живота на един 27-годишен младеж, пък бил той и наркозависим. Като пираня, надушила кръв, общественото мнение колективно твърди, че Опиц трябва да бъде не само оправдан, но и провъзгласен за национален герой, защото се бил опълчил на престъпността. Привеждат се примери от далечна Америка, където хората имали право с оръжие в ръка да отбраняват своята собственост и се чуват призиви подобно правило да бъде въведено у нас.

Снимките с тези призиви са споделяни по 7 – 8 – 9 хиляди пъти, Опиц вече е обявен за светец, за ангел на отмъщението, а към крадеца, който отдавна вече не е на този свят, никой не изпитва жалост. Всички се радват, че той е мъртъв, твърдят дори, че е трябвало да бъде убит по-жестоко, че това, което му се е случило, е малко. И понеже на този свят никога няма да има нищо по-страшно от тълпа, която иска кръв, изпитвам леки опасения да застана срещу преобладаващото мнение на хората. Този случай е един от малкото поводи в нашето истерично общество да обсъдим нещо наистина важно.

Там, където всички викат, никой никого не слуша. Както в случая с Опиц, всички тръгнаха да го защитават, без да са прочели съдебното решение. А както винаги, дяволът е в детайлите. Съдиите от Върховния касационен съд ясно са описали мотивите си. Знам, че на този свят е много трудно да бъдат измислени по-скучни неща от това да четеш юридическа аргументация, но това е текст, който си струва да бъде видян и разбран, нали именно заради него толкова много се вълнува виртуалната общност.

В решението ясно се казва нещо, което цялата разгневена публика пропуска. Крадецът не напада художника. Точно обратното – той прави опит да отвори прозорец и да избяга. И нито една от експертизите не е потвърдила, че в ръката му има отвертка. Младежът не е въоръжен, прави опит да избяга и все пак е застрелян. Това не може да бъде окачествено като самозащита. Това е екзекуция.

Фактът, че крадецът е бил наркоман, че е задържан 90 пъти от полицията, няма как да е оправдание за убийството. Той показва, че правоохранителните органи не знаят как да си вършат работата и не осигуряват никаква сигурност, но в никакъв случай не дава право на Опиц да го убие.

Животът е най-голямата ценност в този свят. Правото на собственост вероятно е много важно, за да може обществото да функционира добре, но то е вторично спрямо правото на живот. Ако застреляш в името на собствеността – това е престъпление. Поне в България е така и ако питате мене, така трябва да си остане. Младежът е бил наркоман и всички ядно повтарят това. Сякаш наркоманите са хора, паднали от Марс. Те са като нас, заслужават лечение, а не смърт. Кражбата не може да бъде наказвана с убийство. Колкото и да си ядосан. И заради това съдиите от ВКС взимат решение, което изглежда несправедливо и гадно, но все пак е юридически издържано. А законите би трябвало да важат за всички, нали? Цялата гневна вълна иска справедливост за Опиц. Но и младият крадец-наркоман също заслужава такава. Той е бил застрелян за нещо, което не заслужава смърт.

Не ме разбирайте погрешно. Напълно схващам как се е чувствал или как се чувства Йордан Опиц. Да гледаш с години вълната от престъпления и никой нищо да не предприема срещу тях е отвратително дори и за човек със здрава психика. Резултатът от бездействието на държавата е абсолютната деморализация на хората. Защото отчаяните и озлобени хора нямат друг път, освен оръжието и отмъщението. Просто никой не въздава справедливост от тяхно име. Мисля, че в крайна сметка, това е бил мотивът му да гръмне младежа. Опиц също е жертва на обстоятелствата, както е жертва и крадецът, който си е отишъл завинаги. Но това не е причина да оправдаваме едно нечовешко деяние. Отмъщението „зъб за челюст и око за убийство на цялото семейство” е знак за личностна деградация, а не са висок морал и патриотизъм. Това обаче не попречи из ФБ да се появят снимки като тази:

Снимката, освен манипулативна, сравнява и несравними неща. И искам пак да повторя. Животът стои по-високо от правото на собственост. Собствеността е неприкосновена, но животът е свещен. Просто, защото се случва един път. Ужасното в обществената реакция е, че за нея животът на един човек изобщо не представлява нещо, за което да се говори. Заради това, колкото й да искам да се обява в защита на един иконописец, просто не мога. В случая сме изпаднали в парадоксална ситуация – за първи път за държавните институции един живот има значение и те въздават справедливост за него, но за обществото това нищо не означава. Не знам какво се е случило с България през тези години, но толкова ярост срещу един мъртвец се среща много рядко.

Опиц се е саморазправил с един виновен човек. Иззел е закона в собствените си ръце. Само не си мислете, че това е героична поза. Ако всички тръгнем да се правим на полицаи, тогава нека да подпишем индулгенцията на полицейската държава. Ако свободата се разбира единствено като право да убиеш някого, това е сатанистко разбиране за света. Но всички призиви са точно за това. Те искат да морализират един човек, който е оцапал ръцете си с кръв.

Аз съм за това президентът да помилва иконописеца. Човекът е на възраст, а мисля, че в себе си, независимо от патетичните си интервюта, той съжалява за това, което е направил. Заслужава държавната прошка. Това, което не заслужава е да бъде превръщан в символ на някаква справедливост. Той е лице не на светла сила, а симптом за изключително болна държава.

Всеки човек заслужава милост. Но милост е заслужавал и крадецът, който е лишен от живот. Може да е бил най-долния човек на земята, може да е бил истинска отрепка и смотаняк, може да е бил непоправим мошеник. Този, който го е убил, обаче е по-лош от него. Защото отишлият си от този свят никога не е отнемал живот.

Опиц стана жертва не на съдебната система, а на лоша адвокатска тактика. Неговите защитници от самото начало са заложили на изключително грешен подход. Вместо да пледират за убийство при самозащита (нещо, което е било ясно, че няма как да бъде доказано), те най-вероятно е трябвало да го посъветват да си признае всичко и да твърди, че убийството е извършено в състояние на афект. Защото експертизите описват нещо съвсем близко до тази картина. Никаква самозащита няма тук. А със сигурност той е бил много ядосан. Адвокатите му обаче избират медийна тактика, която да ги превърне в герои за журналистите, без да си дават сметка, че добрият съд не би се повлиял от вестникарски заглавия. Не съм наясно дали в България един клиент може да съди адвокатите си за небрежност, но точно сега семейството на Опиц трябва да провери тази възможност. Делото е заложено грешно от самото начало, а общественият шум го превърна в бомба със закъснител.

Не е далече денят, повярвайте ми, когато друг българин ще гръмне крадец в своята собственост без абсолютно никаква причина. И тогава отново ще минем през същите яростни клетви, възклицания, обиди, обществено негодувание и фейсбук-позиви.

България не обича да се учи от своите грешки и се чувства жива единствено, когато прилича на психиатрия.

И най-накрая ще ви дам един християнски пример. Да, знам, странно е атеист да дава такива, но този пример е изключително морален и може да ни покаже колко много се е променила България. Църквата не е признала Левски за светец (незаконния синод на Пимен навремето го обяви за такъв, но решението им е невалидно и непризнато), въпреки че е имала всички основания за това – той е бил монах, праведен, честен и кристално чист човек. Обаче в неговата биография има едно убийство. Смята се, че който е направил нещо подобно, не може да бъде нареден сред светците. Това не отменя величието на Левски. Но пък ни разкрива един морал, който май вече събира прах някъде из библиотеките.

Във въстаналата психиатрия единствено моралът може да бъде усмирителна риза, ама къде ти....

Всички си мислят, че оръжията могат да го заместят.

Лудите наистина са най-големите майстори на самозаблудата.