Предколедната поява на Бойко Борисов във "Всяка неделя" беше замислена като празничен политически блокбастър. Целта на телевизионния спектакъл беше да се рестартира отново медийния чар на премиера, позавяхнал от коварния начин, по който отряза всички българи от идеите за коледни добавки и абсолютната наглост на властта при назначаването (никакво избиране не беше) на Сотир Цацаров за главен прокурор.
Декорът на коледното шоу протече с маската на "Събеседник по желание", въпреки че, ако се организира класация за "Медиен натрапник номер 1", е ясно отсега, че Борисов ще грабне първото място.
Въведението в разговора беше изумително. Водещият (подготвен да изиграе ролята си на строг и упорит критикар на непослушната опозиция) попита премиера дали вярва в безсмъртието на душата. Борисов се оплете на тази богословска територия. Вместо някакъв прочувствен философски отговор, той реши да заложи на изпитаната схема - кабинетът наливал пари в ремонта на църкви, а Началникът одобрително кимал от небесата.
А това отприщи поредната порция небивал политически нарцисизъм. Невероятно е дори за осмиляне на това колко много Бойко Борисов-версия 2012 прилича на Бойко Борисов-версия 2009. Пак същите изтъркани клишета за това, че поел политическа отговорност и дежурното политическо мрънкане, че не получавал и думичка на благодарност за усилията, които полагал. Вероятно, поради тази причина, Борисов от 2012 година пак успя да обяви, че никога не е имало такава свобода в България. Защото в България фактите (три поредни години страната се срива надолу в класацията за свобода на словото) просто не са важни. Борисов можеше да каже всичко, което поиска, понеже изявата му може много повече да се окачестви като шоу, отколкото като политика. Заради това бяха и тези светски закачки с приятелката на Сергей Станишев, въпреки че премиерът би трябвало да си дава сметка, че именно нарушаването на добрия тон към опонентите и всепозволеността в това отношение е един от основните признаци, че свобода няма. Или има свобода, но тя е за един-единствен човек.
Заради това няма как да не плаши и поведението на водещия на "Всяка неделя". Трудно е човек да проследи неговите мисловни пируети и житейски терзания и заради това причината, поради която Кеворкян е влязъл в някаква своя битка със Сергей Станишев, е твърде неясна. Но всички зрители на това интервю забелязаха как журналистиката не само отстъпи на заден план, но дори си взе сбогом завинаги с това предаване. Кеворкян упорито бе решил да изкопчи нещо неприятно за Станишев, някаква обида, някакъв тежък коментар, някаква странна интрига. В името на какво обаче - не се изясни. И журналистиката изчезна в мига, в който премиер и водещ започнаха да се усмихват един на друг в един лакиран телевизионен флирт, който се разигра пред очите на всички.
Щеше да бъде коледно чудо, ако всичко това не се бе случило. Но българската телевизионна действителност поначало е чужда на чудеса. Където се шири Бойко Борисов, чудесата просто не се котират като явление.
Защото не са магистрали.
