"Дядо Йоцо гледа" е изключително трогателен разказ. В него Вазов изоставя епичността на перото си, за да опише съвсем човешки и лирично освободена България през усещанията на един слепец.
Дядо Йоцо със своите ръце и въображение си представя новата страна, в която живее - опипва фуражката на един войник, еполетите на един околийски началник и така разбира как се е променил животът наоколо. После му разказват, че български инженери ще правят железопътна линия. Героят на Вазов изпада във възторг, че държавата му има свои собствени учени хора, свои собствени планове, свое бъдеще и съжалява, че не може да види това с очите си. Не напразно Вазов пише: "Сега "българското" му се представи като нещо велико, могъществено, необятно..."
"Дядо Йоцо" е слънчев разказ за оптимизъм, макар и с трагичен край, с който може би Вазов иска да покаже, че старото си отива, идва новото. Все пак, старецът си отива с жаден ум, който "вижда" как там, където е било планина, вече минават влаковете.
Днес обаче никой не може да повтори възторга на "Дядо Йоцо". Преходът се постара да убие литературата. Днес дядо Йоцо няма какво да чуе. Влаковете, гордостта на нова България, са на път да бъдат продадени и унищожени. Там, където преди имаше релси, сега стърчат окрадени железа и растат само бурени. БДЖ отива на кино, убивана от тези, които нямат ни историческа памет, ни виждане за бъдещето.
Учените хора на България избягаха в чужбина и оставиха след себе си тъжен вакуум. Армията също върви към изсъхване и днес, най-малкото, тя не предизвиква никаква гордост. Няма какво да зарадва стареца, ако тръгне да докосва еполети или бляскаво оръжие. Най-много да се сблъска с бутонката на премиера или да чуе как същият този министър-председател крещи по стадиона или псува, защо не му подават.
Фабриките не работят, земята запустява, селата остават без хора. Днес България е държава, която прилича на хартийка, захвърлена отстрани на пътя. Дядо Йоцо би бродил из тази страна без да чуе звуци, които будят гордост. Защото тишината след разрушението е най-страшната тишина на света. Героят на Вазов би усетил единствено нея. Тишина, нарушавана от време на време от някоя нова чалга-песен.
Разказът на Вазов е велик, защото метафората за слепеца, който вижда с въображението си, е невероятна. Разкрито е удивлението и преклонението на един старец заради това, че е доживял да усети как страната му тръгва нагоре, свободна и модерна. Този затрогващ оптимизъм е най-ценното, което бихме взели за себе си от класика, от народния поет. Но не можeм. Защото днес дядо Йоцо не би видял нищо, освен безкрайно свободно падане и ужас безкрай.
Нито късче светлина, нито усещане за възторг.
И още нещо - по-добре днешният дядо Йоцо да остане сляп, защото прозре ли в бъдещето ни, ще се ужаси - там няма нищо за гледане.
